Паралелни светове

6

Джордж Крофърд беше човек с толкова могъщо телосложение, че креслото, което беше възседнал, изглеждаше като играчка под него. Седеше със скръстени върху корема си ръце и говореше с монотонен, безстрастен глас, който звучеше съвсем безизразно. Уикърс си помисли, че едва ли някога е срещал по-неподвижен човек. Крофърд не само че не се движеше, но дори и не се опитваше да го прави. Извисяваше се в креслото, приличаше на грамадна статуя и даже не говореше, а шепнеше, едва мърдайки устни.

— Разгледах някои от вашите произведения и ги намирам за превъзходни.

— Радвам се да го чуя — отговори Уикърс.

— Преди три години за нищо на света не бих повярвал, че ще започна да чета художествена литература и ще беседвам с истински писател. Но сега ни трябва човек с вашата професия. Обсъждахме въпроса в моя административен съвет и стигнахме до извода, че именно вие сте ни необходим.

Млъкна и втренчи в Уикърс сините си очи.

— Мис Картър ми съобщи, че сте доста зает в този момент.

— Съвършено вярно.

— Мислите ли, че сте се захванали с нещо съществено? — попита Крофърд.

— Поне се надявам, че е така.

— Аз обаче искам да ви предложа нещо много по-значително.

— Това — сухо възрази Уикърс, — зависи от гледната точка.

— Май не ме харесвате, мистър Уикърс — каза Крофърд.

Той не питаше, а констатираше факта и това ядоса Уикърс.

— Още нямам определено мнение — отвърна той, — но се съмнявам, че вашето предложение може да ме заинтригува.

— Преди да продължим разговора — рече Крофърд, — бих искал да ви предупредя, че той има строго конфиденциален характер.

— Мистър Крофърд — вметна Уикърс, — не съм привърженик на евтините тайни.

— Това не е евтина тайна — за пръв път гласът на Крофърд загуби своята безстрастност. — Става дума за нашия Свят, който е на ръба на пропастта.

Уикърс го погледна учудено. „Боже мой — помисли си той, — този тулуп говори съвсем сериозно. Наистина му се струва, че Светът стои на края на пропастта.“

— Чухте ли за вечномобила? — попита Крофърд.

Уикърс кимна.

— Днес ми предложиха да си купя.

— А знаете ли, че има вечни бръснарски ножчета, запалки и електрически крушки?

— Аз имам такова ножче — отговори Уикърс. — И то е по-добро от всички, купени някога от мен. Не мисля, че е вечно, но досега не съм го сменял. А когато се изтъпи, отново ще си купя такова.

— Ако не го загубите, никога няма да ви се наложи да си купите друго, мистър Уикърс. То наистина е вечно, както и колата, която са ви предложили. Може би сте чули вече и за къщите?

— Не съм в течение.

— Става дума за сглобяеми постройки — поясни Крофърд. — Продават ги, като една напълно обзаведена стая струва петстотин долара. Дават добра цена за старата ви къща, а останалата част от сумата — изплащате. Условията на това изплащане значително превъзхождат всичко, което една обикновена фирма би могла да си позволи. Отоплителната и климатичната инсталация в къщите се захранва от слънчева батерия, която е поне с един порядък по-добра от всичко, произведено досега. Бих могъл да ви кажа още някои неща, но мисля, че това стига, за да си създадете обща представа за съществуващата ситуация.

— Струва ми се, че това за къщите е добра идея. От много години говорим за евтини жилища. Може би това е желаното решение.

— Идеята наистина е добра — съгласи се Крофърд, — и аз бих станал неин горещ привърженик, ако тя не влечеше след себе си краха на енергийната ни промишленост. Слънчевата батерия дава достатъчно енергия за всички уреди в къщата. Стига ви да си купите такава постройка и няма да имате нужда от електроенергия. Тези къщи ще лишат от работа хиляди дърводелци, бояджии и зидари и те ще попаднат в лапите на хората от „Синтетични въглеводороди“. На края ще загине и горската промишленост.

— Що се отнася до енергийна промишленост, съм съгласен — каза Уикърс. — Но мисля, че другото ще се отрази добре на строителството и на горската промишленост. За построяването на къщите ще е нужен дървен материал, а и дърводелци за обработката му.

— За тези къщи наистина се използува дървен материал. И някой произвежда всички свързани с това детайли. Но засега ние не знаем кой е той.

— Нима не сте направили необходимите проучвания? — учуди се Уикърс. — Това не е толкова сложно. В търговските книги трябва да има необходимата информация. Освен това, някъде трябва да съществуват заводите и фабриките, които произвеждат въпросната продукция.

— Компанията съществува — призна Крофърд. — Само че това е търговска фирма. Ние бяхме там, но открихме единствено складове за готовите конструкции, предназначени за купувача. И това е всичко. Издирването на предприятията-производители не се увенча с успех. По фактури производител е една фирма, чието име и адрес са ни известни. Но никой никога не е продал на тази компания и една дъска. Тя не е получила от никого нито един гвоздей. Няма нито един служител. Фирмата посочва къде са разположени фабриките й, тези местности съществуват, но там няма нито едно предприятие. И, ако не се лъжем, никой не е пристъпвал прага на офиса на фирмата откакто сме го поставили под наблюдение.

— Невероятно — възкликна Уикърс.

— Да — съгласи се Крофърд. — Естествено, строителните материали за къщите трябва все някъде да се произвеждат.

— Мистър Крофърд, позволете ми да ви задам един въпрос. Защо се интересувате от всичко това?

— Вижте — поколеба се той. — Още не съм решил дали си струва да обсъждаме този въпрос.

— Разбирам, но все пак бих искал да получа някакъв отговор от вас.

— Трябва да се върна малко назад, за да разберете правилно моите намерения. Нашите цели, ако искате — нашата организация, могат да ви се сторят особени, ако не ви е известна тяхната предистория…

— Страхувате ли се от някого? — прекъсна го Уикърс. — Не искате да си признаете, но се намирате във властта на някакъв животински страх.

— Колкото и да е странно — охотно го признавам. Но става дума не лично за мен, а за промишлеността, за световната промишленост.

— Мислите, че хората, които правят и продават къщите, произвеждат и вечномобилите, и запалките, и електрическите крушки?

Крофърд кимна.

— И въглеводородите… Трябва човек само да се замисли и се вцепенява от ужас. Някой унищожава нашата промишленост и отнема работата на милиони хора, после прави завой на сто и осемдесет градуса и храни тези милиони, храни ги без анкети, картотеки и другите бюрократични дяволии, които винаги са били отличителна черта на благотворителните организации.

— Политически заговор?

— Нещо повече. Ние сме сигурни, че се води съзнателно и добре организирано настъпление срещу нашата икономика в световен мащаб, налице е преднамерен опит да се подкопае социалната и икономическата основа на нашия начин на живот, и следователно — на нашата политическа система. Нашият начин на живот се определя от капитала — бил той частен или държавен — и от заетостта на хората в процеса на производство. Махнете тези два фактора и ще подкопаете основите на нашето общество.

— Казахте: „Ние сме сигурни.“ Кого имате предвид?

— Североамериканската изследователска компания.

— Североамериканската изследователска компания?

— Чувствам, че ви заинтригувах — забеляза Крофърд.

— Просто искам да знам с кого имам работа, какво очаквате от мен и за какво става въпрос…

Крофърд не бързаше да отговаря.

— Точно това исках да ви кажа с предупреждението за конфиденциалния характер на нашата беседа.

— Не разчитайте, че ще ви дам някакви клетви — побърза да вмъкне Уикърс.

— Нека се върнем малко назад — предложи Крофърд, — и да се заемем с история. Тогава ще стане ясно кои сме и с какво се занимаваме. Да вземем за пример бръснарското ножче. Неизтъпяващото се бръснарско ножче. Новината за него се разпространи с невероятна бързина и буквално всеки мъж си купи такова. Известно ви е, че човек се бръсне с нормално ножче пет-шест пъти. След това го изхвърля и си купува друго. Това значи, че той постоянно купува нови ножчета. Следователно производството на бръснарски ножчета е много изгоден бизнес. В този отрасъл бяха заети хиляди хора, продажбата на ножчета носеше печалба на хиляди търговци, да не говорим, че производството на ножчета стимулираше производството на определени видове стомана. С други думи, този отрасъл беше един от икономическите фактори и наред с хиляди други подобни фактори формираше световната промишленост във вида, в който ние я разбираме. И какво се случи, според вас?

— Аз, разбира се, не съм икономист, но мога да предположа: сега никой не купува бръснарски ножчета и производството им почти е спряло?

— Е, всичко това става по-бавно, отколкото си мислите — забеляза Крофърд. — Големият промишлен отрасъл е сложен механизъм, той не се срутва мигновено, дори и когато нищо не може да се направи и пласментът клони към нула. Но вие сте прав — именно сега предприятията производители на ножчета за бръснене започват да фалират. След ножчето се появи запалката. Изглежда дребно нещо, но в световен мащаб престава да бъде незначителен факт. Повтаря се същото, което стана с производството на ножчетата. После дойде редът на електрическите крушки. И пак се наблюдава същия процес. Три промишлени отрасъла са осъдени на смърт, мистър Уикърс. Тези три отрасъла са унищожени. Казахте, че се страхувам и аз го признавам. След появата на електрическите крушки ние се изплашихме. Защото ако някой може да унищожи три отрасъла на промишлеността, той е в състояние да унищожи половин дузина, цяла дузина или стотина отрасъла. А защо не и цялата промишленост? Ние се обединихме и зад думата „ние“ се крие промишлеността не само на Съединените американски щати, но на целия Американски континент, и на ред страни от Европа и Азия. Разбира се, намериха се скептици, някои се отказаха да се присъединят към нас, но нашата дейност намира поддръжка сред деловите среди в целия свят. Както казах вече, искам всичко това да остане между нас.

— В настоящия момент нямам никакво желание да говоря с когото и да било на тази тема — успокои го Уикърс.

— Ние се обединихме — продължи Крофърд — и в нашите ръце, както можете да си представите, е концентрирана значителна власт. Опитваме се да им попречим и имаме частични успехи. Първо, нито един вестник, нито едно списание не рекламира тези изделия и не публикува никаква информация за тях. Второ, нито един уважаващ се магазин не продава тези ножчета, запалки, електрически крушки.

— Ето защо те отварят свои собствени магазинчета!

— Разбира се — съгласи се Крофърд.

— Тези магазинчета се множат като гъби — вметна Уикърс. — Едно от тях бе отворено наскоро в Клифууд.

— Да, те си отвориха собствени магазини и започнаха да практикуват нов вид реклама: наеха хиляди мъже и жени да ходят из улиците и да казват на всеки срещнат: „Чухте ли за стоките, които неотдавна се появиха на пазара?… Не?… Позволете ми да ви разкажа…“ Принципът е ясен. Няма по-добра реклама от рекламата, построена на базата на личен контакт, но тя е баснословно скъпа. Ние разбрахме, че ни се противопоставят творчески, активни умове, разполагащи с практически неограничени капитали. Започнахме разследване. Опитахме се да ги извадим от леговището им, да разберем кои са, как успяват да работят при тези условия и какви са намеренията им. Но, както вече ви казах, нашите усилия не доведоха до положителен резултат.

— Може би има законни пътища? — попита Уикърс.

— Мислили сме за това, но да се притиснат тези хора е невъзможно. Данъците? Те ги плащат. Нещо повече — правят го охотно. И, за да не им се бърка никой в работите, плащат даже повече, отколкото е необходимо. Законът за корпорациите и конкуренцията? Те старателно го изпълняват. Социалните осигуровки? Изплащат огромни суми, предоставяйки дълги списъци на свои служащи, но тези списъци, според нас, са фиктивни. Не може, обаче, да се появим във Фонда за социално осигуряване с думите: „Вижте какво, хората, за които те плащат редовни вноски, не съществуват.“ Има и други средства за въздействие, но и те не са по-ефективни. Потънахме в законодателните дебри и даже нашите юристи не знаят как да постъпят.

— Мистър Крофърд — обади се Уикърс, — всичко това е много интересно, но все пак не мога да разбера накъде биете. Казахте, че става дума за заговор срещу световната промишленост с цел да се разруши нашият начин на живот. Но нали цялата история на икономиката съдържа хиляди примери за жестока конкуренция. Може би и това е нейна проява?

— Забравихте за въглеводородите.

— Прав сте — призна Уикърс. — Въглеводородите разбиват на пух и прах моята хипотеза.

Поради неблагоприятните природни условия над отделни страни надвисна глад. Конгресът на Съединените щати обсъди въпроса за помощта от политическа гледна точка — на кого и как да се помага, и изобщо да се помага ли. А в сутрешните вестници се появи съобщение, че в една лаборатория са синтезирали въглеводороди и на тяхна база са произвели хранителни продукти. В статията не се казва, че никой не е чувал за тази лаборатория. Това стана известно по-късно. Лабораторията възникна буквално от небитието за една нощ. Даже големите бизнесмени, Уикърс сега си спомни за това, не повярваха на случилото се, наричайки създателите на синтетичните въглеводороди шарлатани.

Това обаче не бяха шарлатани. Може би фирмата водеше своите дела по някакъв непонятен начин, но отсега нататък трябваше да се съобразяват с нея. Няколко дни след първото съобщение стана известно, че продуктите от нейното производство няма да бъдат продавани. Щяха да се раздават безплатно на всички нуждаещи се, които по едни или други причини нямат възможност да си изкарват прехраната. С продуктите се снабдяват не само гладуващите, но и тези, които непрекъснато живеят на ръба на глада, тоест — тази голяма част на човечеството, която макар че не умира поради липса на храна, е подложена на лишения и болести и изостава в развитието си поради постоянния недоимък.

Сякаш с махване на вълшебна пръчица в най-различни кътчета на земното кълбо се появиха хиляди кантори на фирмата и гладуващите потекоха към тях като река. Отделни хора се възползуваха от случая и без никакви основания получаваха безплатно храна, но служащите в канторите се правеха, че не го забелязват.

Сами по себе си синтетичните въглеводороди не са пълноценна храна. Но са по-добре от нищо и в много случаи парите, спестени чрез въглеводородите помагат да се купи отдавна изчезналото от трапезата парче месо.

— Ние сериозно изучавахме въпроса с въглеводородите — продължаваше Крофърд, — и отново нищо не открихме. Сигурни сме, че никой не ги произвежда, но те все пак съществуват. В канторите количествата постъпват от складовете, но в складовете не може да се съхранява повече от двудневен запас. Не сме открили даже следи от фабриките или транспортните средства, освен транспорта, който доставя въглеводородите от складовете в канторите. Но откъде продукцията постъпва в складовете — е неизвестно. Впечатлението е, че тя изобщо не постъпва. Както в старата приказка за гърнето, в което млякото никога не свършва.

— А вие самите не можете ли да произвеждате въглеводороди?

— Разбрах мисълта ви — кимна Крофърд, — но не сме в състояние да направим това, както не сме в състояние да произвеждаме вечномобили или неизтъпяващи се бръснарски ножчета. Нашите инженери и химици отдавна вече се занимават с изучаването на въпроса, но не са напреднали нито крачка в разрешаването на проблема.

— А какво ще стане, когато на безработните им потрябва още нещо, освен храната? — попита Уикърс. — Когато семейството им се окаже в дрипи и възникне нужда от нови дрехи? Когато ги изхвърлят на улицата?

— Мисля, че мога да отговоря на въпроса ви. Ще се появи още една филантропска организация, която ще им даде дрехи и покрив. Вече се продават къщи по петстотин долара за стая. Това си е направо символична цена. Защо пък да не ги подаряват? И защо да не продават дрехите за една десета или двайсета част от цената й? Костюм за пет долара, рокля за петдесет цента?… Ние се опитахме да направим това. Бяхме сигурни в близкото появяване на колата. Както виждате — така и стана. Мислехме и за къщите. Сега е ред на дрехите.

— Храната, дрехите, жилището, средството за придвижване — това са четирите основни потребности на човека.

— Освен това те разполагат с гориво и източници на енергия — добави Крофърд. — Когато достатъчен брой хора се заселят в новите къщи, снабдявани със слънчева енергия, ще се наложи да се простим с отраслите на енергийната промишленост.

— Но кои са тези хора? — попита Уикърс. — Казвате, че не ги познавате? Имате ли поне някакво предположение?

— Ни най-малко. Имаме списъци на персонала и на членовете на техните управителни съвети. Но не можем да намерим никого.

— Може би са руснаците?

Крофърд поклати отрицателно глава.

— Не, те също са обезпокоени, макар че у тях засега не се наблюдава нищо подобно.

За пръв път Крофърд помръдна. Той смъкна ръце от корема си, хвана се за облегалките на масивното кресло и стана.

— Струва ми се, че не разбрахте каква роля ви е отредена във всичко това? — попита той.

— Не разбрах.

— Ние не можем изведнъж, без никаква подготовка да заявим: „Хора! Пред вас говори Съюзът на Световните промишлени корпорации. Ние се борим за запазване на нашия начин на живот!“ Ще ни се изсмеят в лицето. Не можем да им разкажем за създалата се ситуация. Не е възможно просто така да се обясни, че вечната кола и къщата по петстотин долара за стая ще се превърнат в катастрофа за тях. Не можем да им го кажем направо, но те трябва да научат истината. Ето защо искаме да напишете една книга.

— Не виждам… — започна Уикърс.

Но Крофърд го прекъсна по средата на изречението.

— Ще напишете всичко така, все едно сте провели самостоятелно разследване. Ще намекнете за съществуването на добре информирани източници, без да назовавате имена. Ще ви предоставим необходимите материали, но всичко трябва да излиза лично от вас.

Уикърс бавно се надигна и протегна ръка към шапката си.

— Благодаря, че сте се сетили за мен — каза той, — но вашето предложение не ме интересува.