Паралелни светове

51

В слушалката се чу женски глас и Уикърс помоли да извикат мистър Крофърд.

— Той е на заседание — отговори секретарката.

— Кажете му, че се обажда Уикърс.

— Мистър Крофърд няма да може… Казахте Уикърс? Джей Уикърс?

— Да. Трябва да му съобщя нещо.

Чакаше и си задаваше въпроса с колко време разполага, защото анализаторът в телефонната кабина положително вече е дал сигнал за присъствието му. Бригадата убийци навярно беше на път.

Чу се гласът на Крофърд:

— Здравейте, Уикърс.

— Върнете псетата си — разпореди Уикърс. — Заради тях двамата с вас губим време.

В гласа на Крофърд се долавяше злоба.

— Струва ми се, че ви предупредих…

— Успокойте се — посъветва го Уикърс. — Нямате никакви шансове да ме унищожите. Вашите хора нищо няма да постигнат, даже ако ме притиснете в ъгъла. А щом не може да ме отстраните, по-добре е да поговорим.

— Да поговорим?

— Разбира се.

— Чуйте, Уикърс, аз не…

— Можете — възрази Уикърс. — Историята с другия Свят има голям успех. Мечтателите са й направили отлична реклама, работата приема широк размах, а вашата позиция става все по-неустойчива. Време е да се вразумите.

— Аз заседавам с моите заместници — съобщи Крофърд.

— Прекрасно. Точно с тях бих искал да си поговоря.

— Уикърс, не си струва — опъваше се Крофърд. — Доникъде няма да стигнете. Каквото и да сте намислил — нищо няма да излезе. Няма да ви пуснат жив. Дори аз не мога да ви помогна, ако продължавате да упорствувате с вашия безумен замисъл.

— Идвам.

— Харесвате ми, Уикърс. Не зная защо. Нямам причини…

— Идвам.

— Добре — уморено се съгласи Крофърд. — Сам го пожелахте.

Уикърс взе от пода кутията с филма и излезе от кабината. Асансьорът беше долу и той бързо се насочи право към него, леко прегърбен, като че се страхуваше от куршум в гърба.

— Четвъртия етаж.

Момчето в кабината даже не мигна. Анализаторът даде сигнал, но както изглежда, спрямо посетителите за четвъртия етаж имаше специални разпореждания. Уикърс отвори вратата на Североамериканската изследователска корпорация и видя, че Крофърд го чака в приемната.

— Заповядайте — каза Крофърд и тръгна напред по дългия коридор.

Уикърс го последва. Погледна часовника си. Всичко вървеше по-добре, от очакваното. Имаше две-три минути в аванс. Разговорът с Крофърд не продължи много.

Ан ще позвъни след десет минути. От това, което щеше да се случи през това време, зависеше успехът на работата.

Крофърд спря пред вратата в края на коридора.

— Знаете ли какво правите, Уикърс?

Уикърс кимна утвърдително.

— Най-малката лъжлива крачка и… — Крофърд подсвирна и прокара пръст по гърлото си.

— Разбирам — съгласи се Уикърс.

— Това са отчаяни хора. Все още имате време да си тръгнете. Аз не съм съобщил за посещението ви.

— Не ме разубеждавайте, Крофърд.

— Какво е това у вас?

— Документален филм. С негова помощ ще ме разберат по-добре. Имате ли прожекционен апарат?

Крофърд кимна.

— Но няма оператор.

— Всичко ще направя сам — успокои го Уикърс.

— Компромис?

— Изход.

— Добре. Влизайте.

Щорите бяха спуснати, в меката светлина Уикърс видя насядали зад дългата маса хора — бледите им лица бяха обърнати към него.

Като потъваше в мекия килим, Уикърс премина след Крофърд през цялата зала. Някои от лицата му бяха познати.

Вдясно от Крофърд седеше крупен финансов магнат, зад него — редовен посетител на Белия дом, който изпълняваше поръчения от дипломатически характер. Имаше и други известни хора. Мнозина не познаваше, но външният им вид подсказваше, че не са американци.

И така, тук бе събран административният съвет на Североамериканската изследователска корпорация — хора, разпореждащи се със съдбите на обикновените граждани, лица решени да свършат с мутантите.

— Стана нещо съвършено неочаквано — започна Крофърд. — Даже невероятно. При нас дойде мутант.

В настъпилата тишина, насядалите около масата погледнаха Уикърс и отново се обърнаха към Крофърд, той продължи:

— Мистър Уикърс е познат на всички ни. Помните — водехме преговори с него, с надеждата, че ще ни се удаде да преодолеем разногласията между двата клона на човешкия род. Мистър Уикърс дойде тук по собствена инициатива с цел, както той ми съобщи, да се намери подходящо решение. Той не ми изясни характера на решението. Доведох го при вас. Искате ли да го изслушате?

— Разбира се — обади се един от присъствуващите. — Нека говори.

— Може би е за добро — добави друг.

Останалите кимнаха в знак на съгласие. Крофърд се обърна към Уикърс:

— Говорете.

Уикърс се приближи към масата. „Колкото по-бързо, толкова по-добре — помисли той. — Ако всичко тръгне добре. Само да не стъпя накриво. В противен случай всичко ще пропадне. Победа или поражение — няма средно положение, резервен изход — също.“

Постави кутията с филма на масата и се усмихна:

— Това не е адска машина, господа. Това е филм, който искам да ви покажа малко по-късно.

Никой не се засмя. Гледаха го и лицата им не изразяваха нищо, освен студена омраза.

— Искате да започнете война — подхвана той. — Събрали сте се, за да решите да дадете ли сигнал или не…

Побелелите от напрежение лица се наведоха напред.

Някой подметна:

— Уикърс, или сте много смел човек, или сте пълен глупак.

— Дойдох — продължи Уикърс, — за да предотвратя войната.

Пъхна ръка в джоба си бързо извади и остави на масата някакъв предмет.

— Това е пумпал — поясни той. — Детска играчка. Децата играят, по-точно играеха с нея. Искам да насоча вниманието ви върху пумпала.

— Пумпал? — възкликна някой. — Що за абсурд?

Но банкерът от дясната му страна замечтано проговори:

— Имах такъв, като малък. Сега никъде не ги правят. Колко отдавна не съм виждал пумпал.

Той протегна ръка, взе пумпала и го завъртя направо на масата. Другите го наблюдаваха с интерес.

Уикърс хвърли поглед към часовника. Всичко вървеше по плана. Ако така продължи и по-нататък…

— Помните ли пумпала, Крофърд? — попита Уикърс. — Същия, който видяхте тогава в хотелската ми стая?

— Помня го — потвърди Крофърд.

— Завъртяхте го и той изчезна — каза Уикърс.

— А след това се върна.

— Крофърд, защо завъртяхте пумпала?

Крофърд нервно облиза устни.

— Защо? Право да си кажа — не зная. Навярно исках да възкреся детството, да се превърна отново в момче.

— Попитахте: „За какво ви е нужен пумпалът?“

— Отговорихте: „Да отида в приказната страна“ и аз ви казах, че седмица преди това бих ви сметнал за луд, а вие казахте същото по повод нашата беседа.

— Но преди моето идване вие завъртяхте пумпала. Кажете, Крофърд, защо го направихте?

— Кажи — намеси се банкерът. — Кажи му.

— Но аз вече казах — отговори Крофърд. — Споменах причините.

Вратата зад Уикърс се отвори. Той извърна глава и видя, че секретарката вика Крофърд.

„Навреме — помисли си той. — Всичко върви като по вода.“ Обаждаше се Ан. Тъкмо в това се заключаваше планът му — в присъствието на Крофърд той бе обречен на неуспех.

— Мистър Уикърс — каза банкерът, — много ме заинтригува историята с пумпала. Каква е връзката между пумпала и интересуващия ни въпрос?

— Искам да направя аналогия — съобщи Уикърс. — Между обикновените хора и мутантите съществуват определени коренни разлики, които ще станат по-разбираеми след демонстрацията с пумпала. После ще пристъпя към обясненията и вие ще ме разберете по-добре. Ще разрешите ли да започна?

Взе кутията с филма от масата.

— Разбира се — съгласи се банкерът. — Започвайте.

Уикърс се изкачи по стъпалата към кинокабината, отвори вратата и влезе.

Трябваше да работи бързо и сигурно — Ан нямаше да може да задържи за дълго Крофърд на телефона и след пет минути той щеше да се върне.

С треперещи ръце намести ролката с лентата, прокара лентата между лещите, сложи долната ролка. Провери. Както изглеждаше, всичко беше наред.

Намери превключвателя и го завъртя, светлинният конус пламна над масата и на екрана се появи ярко нашарен пумпал. Той се въртеше, ивиците му се появяваха и изчезваха, появяваха се и изчезваха…

Чу се глас:

— Виждате пумпал — проста играчка, но той създава една от най-удивителните илюзии…

Думите звучаха точно, Уикърс го знаеше. Роботите-експерти бяха намерили точните думи, бяха ги произнесли с точната интонация и им придаваха точен семантичен смисъл. Думите ще намерят своите слушатели, ще изострят вниманието им върху пумпала от самото начало.

Слезе тихо по стълбите и се насочи към вратата. Ако Крофърд се върне, ще го задържи колкото трябва.

Гласът продължаваше:

— Сега, ако погледнете внимателно, ще видите, че цветните ивици пресичат тялото на пумпала и изчезват. Детето, наблюдаващо цветните ивици може да попита къде отиват те и всеки друг…

Броеше секундите. Струваше му се, че се проточват до безкрайност.

Гласът продължаваше:

— Гледайте внимателно, гледайте внимателно. Те се появяват и изчезват, появяват и изчезват, появяват и изчезват…

Около масата вече бяха останали само трима, те гледаха така внимателно екрана, че не забелязаха изчезването на другите. И само тези тримата, както изглежда, не бяха скрити мутанти.

Уикърс тихо отвори вратата, промъкна се и я затвори след себе си.

Мекият, гальовен глас остана зад вратата:

— Появяват се и изчезват, гледайте внимателно, появяват се и изчезват…

Крофърд вървеше по коридора с тежка стъпка. Видя Уикърс и се спря.

— Какво правите тук? — учуди се той. — Защо сте излезли?

— Позволете да ви задам въпроса — настоя Уикърс, — на който вие така и не ми отговорихте. Защо завъртяхте пумпала?

Крофърд повдигна рамене.

— Самият аз не мога да разбера, Уикърс. Колкото и да е безсмислено, но аз също бях веднъж в приказната страна. Точно като вас. Когато бях дете. Спомних си го след разговора с вас. Може би именно заради него. Спомних си как седях на пода, гледах въртящия се пумпал и се питах къде отиват ивиците. Знаете, че те се появяват и изчезват, след това се появяват други и също изчезват и аз се питах къде отиват. И така се увлякох, че ги последвах и се оказах в приказната страна, където имаше много цветя. Откъснах едно цвете и когато се върнах и го открих в ръката си, разбрах, че наистина съм бил в приказната страна. Знаете ли, беше зима и никъде нямаше цветя, но когато показах цветето на мама…

— Достатъчно — прекъсна го Уикърс. В гласа му имаше нескрита радост. — Исках да зная само това.

Крофърд се вгледа в него.

— Не ми ли вярвате?

— Вярвам.

— Какво ви е, Уикърс?

— С мен всичко е наред — успокои се Уикърс.

Третият човек не беше Ан Картър!

Фландърс, той и Крофърд — ето кои деляха помежду си живота, извлечен от тялото на Джей Уикърс.

А Ан?

Ан носеше в себе си живота на девойката, която се бе разхождала с него из долината, девойката, която той помнеше с името Катлийн Престън, но която не се наричаше така. Та Ан помнеше и долината, и разходката с някого из тази пролетна долина.

Може би Ан не беше сама. Можеше да има три Ан, както имаше трима Уикърс, но това вече е без значение. Може би Ан наистина се казва Ан Картър, както той се казва Джей Уикърс. Може би това означава, че при възвръщането на трите части от един живот в едно тяло, в него щеше да доминира собственото му съзнание, както съзнанието на Ан — в нейното истинско тяло.

Сега той можеше да обича Ан. Нали се оказа, че тя не е част от самия него.

Ан, неговата Ан се върна на тази Земя, за да позвъни и да извика Крофърд, който можеше да заподозре опасността, ако видеше въртящия се пумпал на екрана, а сега вече беше на другата Земя в безопасност.

— Всичко е наред — повтори Уикърс. — Абсолютно всичко.

Сега и той може да се върне — Ан го чакаше. И те ще бъдат щастливи, както прошепна тя, когато седяха на манхатънския хълм в очакване на робота.

— Е добре, — каза Крофърд. — Да се върнем в залата.

Уикърс го спря.

— Няма смисъл.

— Няма смисъл?

— Вашите заместници ги няма там — каза Уикърс. — Те са в другия Свят. В онзи, за който говорят на всички кръстовища.

Крофърд го погледна.

— Пумпалът?

— Да.

— Ще започнем отначало — каза Крофърд. — Още един съвет. Още един…

— Късно е — прекъсна го Уикърс. — С тази Земя е свършено. Хората я напускат. А които останат, няма да ви слушат.

— Ще ви убия — закани се Крофърд. — Ще ви убия, Уикърс.

— Не, няма да ме убиете.

Напрегнати, те стояха мълчаливо един срещу друг.

— Да — призна Крофърд. — Не мога. Бих искал, но не мога. Защо не мога да вдигна ръка срещу вас, Уикърс?

Уикърс го хвана за лакътя.

— Да тръгваме, приятелю — тихо подкани той. — Не, не приятелю… братко.