Паралелни светове

24

Уикърс отвори вратата на стаята и видя, че пумпалът е изчезнал. Остави го на стола лъщящ от прясната боя, а сега го нямаше. Надникна под леглото — и там нищо. Нямаше го нито в гардероба, нито в антрето.

Върна се в стаята и седна на ръба на леглото.

След толкова търсене и труд, пумпалът изчезна. Кой можеше да го е взел? Кому е притрябвал старият очукан пумпал?

А защо на самия него му потрябва?

Не е ли смешно, че седи на ръба на леглото в стаята на някакъв хотел и си задава подобни въпроси?

Спомни си как в детството пумпалът отвори пред него пътя към приказната страна и ето че сега си позволяваше да се увлече от същите мисли. Но тук, на ярката електрическа светлина, всичко това изглеждаше пълно безумие.

Вратата зад него се отвори. Обърна се. На прага стоеше Крофърд.

На Уикърс му се стори, че той е още по-едър от преди. Крофърд остана неподвижен, като изпълваше изцяло рамката на вратата. Потръпващите клепачи подчертаваха неговата неподвижност.

— Добър вечер, мистър Уикърс. Позволявате ли?

— Моля — отговори Уикърс. — Чаках да ми позвъните. Не очаквах, че може да се появите лично.

Беше лъжа, защото изобщо не очакваше да му позвъни.

Крофърд прекоси стаята с тежки стъпки.

— Този стол май ще ме издържи. Имате ли нещо против да седна?

— Столът не е мой — уточни Уикърс. — Можете да го чупите.

Столът не се счупи. Изскърца, изпращя, но издържа.

Крофърд се поотпусна и облекчено въздъхна.

— Чувствам се много по-добре, когато под мен има нещо здраво.

— Включили сте подслушвателна апаратура към телефона на Ан — констатира Уикърс.

— Естествено. Как иначе щях да ви намеря? Знаех, че рано или късно ще й позвъните.

— Видях прелитащия самолет — отбеляза Уикърс. — Ако знаех, че сте в него, щях да ви посрещна. Трябва да уредим някои неща.

— Не се съмнявам — съгласи се Крофърд.

— Защо трябваше да ме линчуват?

— Не трябваше — каза Крофърд. — Напротив. Вие сте ми необходим.

— И за какво?

— Мисля, че знаете много добре.

— Нищо не зная — призна Уикърс. — Обяснете, Крофърд, какво става? Вие ме излъгахте, когато бях при вас.

— Казах ви истината, но не казах всичко.

— Защо?

— Тогава не знаех кой сте.

— А сега знаете ли?

— Да, зная — отговори Крофърд. — Вие сте един от тях.

— От кои „тях“?

— Един от хората, които произвеждат тези стоки.

— И защо мислите така?

— Въз основа на данните, получени от анализаторите. Така ги наричат психолозите. Това са специални прибори, не съм наясно с подробностите.

— И анализаторите са ви съобщили нещо особено за мен?

— Да — потвърди Крофърд. — Точно така.

— Ако съм един от тях, защо дойдохте именно при мен? — учуди се Уикърс. — Излиза, че сме врагове?

— Не казвайте „ако“ — поправи го Крофърд. — Вие наистина сте един от тях, но не ме смятайте за свой враг.

— Защо? — възрази Уикърс. — Ако аз съм, както казвате, един от тях, значи ние сме врагове.

— Не ме разбрахте. Позволете да направя сравнение. Да се върнем към времето, когато кроманьонецът е нахлул по местата, където е обитавал неандерталецът…

— По дяволите сравненията! — прекъсна го Уикърс. — Кажете, какво сте намислили?

— Не ми харесва сегашното положение на нещата — довери му Крофърд. — Или по-точно — това, което започна напоследък.

— Забравяте, че всъщност не зная нищо.

— Тъкмо затова исках да започна със сравнение. Вие сте кроманьонец. Имате и лък, и стрели, и копие. А аз съм неандерталец. Имам само тояга. Вашият нож е от издялан камък, а аз разполагам само с грапаво парче кремък, намерено на речния бряг. Вие сте облечен в дрехи от кожи, докато аз — в своята собствена козина.

— Бих искал да зная… — подхвана Уикърс.

— Не съм сигурен, че сравнението ми е съвсем точно — прекъсна го Крофърд, — не съм силен в теорията. Може би дадох прекалено много на кроманьонеца и подцених неандерталеца. Но става дума за друго.

— Разбирам за какво говорите — съгласи се Уикърс. — Но къде ще ни изведе това?

— Неандерталците са влезли в бой — не спираше Крофърд. — И какво е станало с тях?

— Изчезнали са.

— Може би са загинали не от копията и стрелите. Може би просто не са издържали в борбата за съществуване с по-развитата раса. Може би са завзели ловните им територии. Може би са се оттеглили и са умрели от глад. Може би са умрели от срам, когато са разбрали, че са изостанали и че животът им е като този на дивите животни.

— Съмнявам се, че неандерталецът е имал толкова силно развит комплекс за малоценност.

— Думите ми не се отнасят до неандерталеца. Те се отнасят до мен.

— Мислите ли, че пропастта е толкова дълбока?

— Да — потвърди Крофърд. — Едва ли можете да си представите колко ви мразим и с каква сила разполагаме, но сте напълно способни да оцените нашето отчаяние. Ще попитате — кои са тези отчаяни хора? Ще ви обясня. Това са всички постигнали успех — индустриалци, банкери, бизнесмени или другояче казано, професионалистите, достигнали безопасно съществуване, определено положение в обществото; хората, представляващи елита на нашата култура. Ако на власт дойдат такива като вас, те ще загубят бързо положението си. Ще се превърнат в неандерталци, изгонени от кроманьонците. Ще заприличат на омирови гърци, захвърлени в нашия сложен технологичен век. Физически те може и да оцелеят. Но ще си останат туземци. Ще бъде разрушена цялата им, създадена с толкова труд, ценностна система, а това е единственото, с което те живеят.

Уикърс поклати глава.

— Хайде да оставим тази игра, Крофърд. Да се опитаме да поговорим откровено. Изглежда сте сигурен, че зная повече, отколкото в действителност зная. Може би наистина трябва да се преструвам, че е така — да хитрувам и да ви накарам да повярвате, че зная всичко, което трябва да зная. Ще си разменим удари и ще свалим картите си. Само че на мен не ми харесва такава игра.

— Известно ми е, че засега знаете малко. Точно затова исках да се срещна с вас, колкото се може по-скоро. Струва ми се, че още не сте се превърнал в пълен мутант, вие сте какавида в тялото на обикновен човек. Във вас все още има нещо от нормалните хора. Но все повече се приближавате към пълна мутация — днес вие сте повече мутант от вчера, а утре ще бъдете повече от днес. Но днес, в тази стая, все още можем да разговаряме като хора.

— Винаги можем да разговаряме така.

— Не, не винаги — възрази Крофърд. — Когато станете пълен мутант, аз ще почувствувам промяната. За какви преговори може да става дума при неравностойно положение? Лично аз бих се усъмнил в правотата на логиката си. А вие бихте ме гледали със снизхождение.

— Точно преди да дойдете — призна Уикърс — се опитвах да се убедя, че всичко това е игра на въображението.

— Не е игра на въображението, Уикърс. Вие имахте пумпал, помните ли?

— Вече го няма.

— Има го.

— Вие ли го взехте?

— Не — отговори Крофърд. — Не съм го вземал. Не зная къде е, но трябва да е някъде в тази стая. Дойдох преди вас и счупих бравата. Съвсем случайно — беше много слаба.

— Хубава работа — възкликна Уикърс, — много мила постъпка.

— Съгласен съм. Но чуйте, когато вратата се отвори, си позволих още нещо. Като влязох в стаята и видях пумпала, бях много учуден, аз…

— Продължавайте — подкани го Уикърс.

— Работата е там, Уикърс, че когато бях момче, имах такъв пумпал. Това беше много отдавна. Не съм виждал пумпали от години, взех го и го завъртях. Просто така. Макар, че все пак имаше причина. Искаше ми се да си припомня забравени мигове от детството. А пумпалът…

Той спря и погледна Уикърс, опитвайки се да открие насмешка на лицето му. Когато заговори отново, гласът му звучеше по-уверено.

— Пумпалът изчезна.

Уикърс мълчеше.

— Какво беше това? — попита Крофърд. — Какъв беше този пумпал?

— Не зная. Видяхте ли как изчезна?

— Не. Дочух шум от коридора, надникнах навън и когато се върнах, него вече го нямаше.

— Той не би трябвало да изчезне — натърти Уикърс. — Във всеки случай, докато сте го гледали.

— Този пумпал има ли някакво предназначение? — упорстваше Крофърд. — Бяхте го боядисал. Боята беше още влажна, а бурканчетата бяха на масата. Всичко това не е случайно. Уикърс, какъв е този пумпал?

— Той служи за пътуване в приказната страна — отговори Уикърс.

— Говорите с гатанки.

Уикърс поклати глава.

— Посетих я веднъж, когато бях дете.

— Преди десет дни щях да кажа, че и двамата сме се побъркали: вие — като казвате това, а аз — като ви слушам. Сега не бих го казал.

— И все пак, сигурно сме се побъркали и сме се видиотили.

— Не сме нито идиоти, нито луди — успокои го Крофърд. — Ние сме двама души, които с всеки час стават все по-различни един от друг, но засега все още сме хора, и това е в основата на нашето взаимно разбиране.

— Защо дойдохте, Крофърд? Само не ми казвайте, че единствено, за да поговорите с мен. Измъчва ви страх. Бяхте обхванат от желание да разберете къде съм се скрил, подслушвате телефонни разговори. Нахлувате в стаята ми и завъртате пумпала. Имали сте някакви съображения, когато сте завъртели пумпала. Какви?

— Дойдох да ви предупредя — довери му се Крофърд. — Искам да ви съобщя, че хората, които представям, са на ръба на отчаянието и няма да се спрат пред нищо. Те няма да позволят на никого да заеме тяхното място.

— Даже ако нямат избор?

— Те имат избор. Ще се сражават със средствата, с които разполагат.

— Неандерталци с тояги.

— Ние сме Homo sapiens. Тояги — срещу вашите стрели. Точно за това исках да си поговорим. Защо да не се опитаме да потърсим разрешение? Трябва да съществува някаква основа за преговори?

— Преди няколко дни — припомни му Уикърс, — ние беседвахме във вашия кабинет. Когато описвахте положението, признахте, че не разбирате нищо. От думите ви можеше да се заключи, че съвсем не си представяте как вървят нещата. Защо ме излъгахте?

Крофърд продължи да седи неподвижно. По лицето му не трепна нито един мускул.

— Изследвахме ви с апаратура, с помощта на анализатори. Искахме да разберем колко знаете.

— И колко зная?

— Нищо не знаете — подхвърли Крофърд. — Изяснихме, че сте развиващ се мутант.

— Защо избрахте именно мен? — полюбопитства Уикърс. — Освен това, което са регистрирали уредите ви, нищо не говори в полза на вашия избор. Не познавам нито един мутант. Не мога да говоря от тяхно име. Ако искате да се споразумеете, намерете си истински мутант.

— Избрахме именно вас — уточни Крофърд — по много проста причина. Вие сте единственият мутант, който попадна в ръцете ни. Наистина, има още един, но той знае по-малко и от вас.

— Но трябва да има и други мутанти.

— Разбира се, само че не можем да ги хванем.

— Говорите като трапер, Крофърд.

— Аз съм трапер. Другите могат да се хванат само ако сами дойдат при нас. Обикновено те отсъствуват.

— Отсъствуват?

— Изчезват — сърдито поясни Крофърд. — Следим ги и чакаме. Пишем им и чакаме. Няма ги никога. Влизат през вратата, но ги няма в стаята. С часове чакаме среща с тях, а те не се оказват там, където са влезли, като понякога са дори на няколко мили от определеното място.

— Но мен можете да ме намерите. Аз не изчезвам.

— Засега…

— Може би съм изостанал мутант?

— Не, вие просто не сте съвсем развит мутант.

— Значи от самото начало спряхте избора си на мен? — удиви се Уикърс. — Подозирали сте ме, макар аз самият още нищо да не съм знаел?

Крофърд се изкикоти.

— Виновни са вашите книги. В тях има нещо особено. Нашият отдел по психология го забеляза. И други сме откривали по същия начин. Двама художници, един архитект, един скулптор, един или двама писатели. Не ме питайте как го правят психолозите. Може би имат особен нюх. Не се учудвайте, Уикърс. Когато някой представлява световната промишленост, на негово разположение са такива фондове и резерви от работна сила, такива мощни средства за изследване, че може да реши всяка задача. Вие не подозирате каква работа е извършена, кои области сме проучили. Но това се оказа недостатъчно. Търпяхме провал след провал.

— И сега искате да започнете преговори?

— Аз искам. Но не и другите. Те не желаят никакви преговори. Те са готови да се бият за създадения от тях свят.

„Да, наистина е така — помисли си Уикърс. — Той си спомни за Хортън Фландърс, който седнал в люлеещия се стол, чертаеше сложни фигури с огънчето на цигарата си и говореше тъкмо за това — за световната война, на която нещо или някой не позволява да избухне.“

— Светът съвсем не е толкова добър. Той е построен върху кръв и мизерия, в основата му има твърде много кости. В цялата му история почти няма да се намерят години без насилие — имам предвид официално организирано насилие в някое кътче на земното кълбо.

— Зная какво си мислите — примири се Крофърд, — мислите, че е време да започнем реорганизация.

— Горе-долу.

— Добре тогава — съгласи се Крофърд. — Да набележим основните линии на тази реорганизация.

— Как мога да направя това? Нямам нито знанията, нито пълномощията. Самият аз не съм в състояние да встъпя в контакт, а и никакви мутанти, ако те наистина съществуват, никога не са се опитвали да влязат в контакт с мен.

— Но приборите потвърждават съществуването на мутантите, а вие сте един от тях.

— Защо сте така сигурен? — попита Уикърс.

— Не ми вярвате — констатира Крофърд. — Смятате ме за предател, смятате, че предвиждам поражението и съм дотичал при вас с развяно бяло знаме, за да докажа на новия ред, че съм мирен човек и искам да сключа сепаративен договор, без да ме е грижа за другите. Така мутантите може и да ме запазят, поне като забавна играчка.

— Ако искате да знаете истината — каквото и да предприемете, всички вие сте обречени.

— Е, не съвсем — възрази Крофърд. — Можем да се борим и сме в състояние да причиним доста усложнения.

— Как? Спомнете си, Крофърд, че имате само тояги.

— Имаме отчаянието си.

— Тояги и отчаяние? Толкова ли е много това?

— Имаме и секретно оръжие.

— Но нали не само вие го имате?

Крофърд кимна.

— Да, то не е всесилно. Затова именно съм тук.

— Ще вляза в контакт с вас — съгласи се Уикърс. — Обещавам. Това е най-многото, което мога да направя. Ако сметна, че сте прав, ще вляза в контакт с вас.

Крофърд стана тежко.

— Страхувате се — каза Уикърс. — Изпълнен сте със страх, както в деня на първата ни среща.

— Вярно е, живея в постоянен страх. Още повече, че с всеки изминал ден положението се влошава.

— Двама наплашени мъже — каза Уикърс. — Две десетгодишни момчета, побягнали в тъмнината.

— И вие ли?

— Разбира се. Нима не виждате? Целият треперя.

— Не, не виждам. В известен смисъл, Уикърс, вие сте най-хладнокръвният човек, когото съм срещал.

— И още нещо — спомни си Уикърс. — Вие говорехте за един мутант, когото сте можели да хванете.

— Да.

— Вие, разбира се, няма да ми кажете кой е той?

— Няма да кажа — потвърди Крофърд.

— Така си и мислех.

Килимът като че ли помръдна и в стаята отново се появи пумпалът. С тихо бръмчене той се въртеше бавно около оста си, така че се виждаше колко неравно е изрисуван. Пумпалът се върна.

Те стояха и гледаха, докато той съвсем не замря на пода.

— Той е бил там — констатира Крофърд.

— И се върна — уточни Уикърс.

Крофърд затвори вратата след себе си и Уикърс остана в студената, обляна от ярка светлина стая, с неподвижния пумпал на пода, като се вслушваше в отдалечаващите се стъпки.