Паралелни светове

20

Реши да не спира пред къщата на Престън. Само бавно ще мине покрай нея и ще я погледне. Вече надникна в празната раковина на нереалното си детство и не му се искаше да си припомня и празнотата на своята младост.

Не, няма да спре при къщата на Престън. Бавно ще мине край нея, ще хвърли един поглед, а след това ще набере скорост, ще замине и ще ги разделят много мили.

„Няма да се спра“ — казваше си той.

И все пак спря. Седеше в колата, гледаше къщата и си припомни колко впечатляваща изглеждаше тя и каква горда фамилия живееше в нея — гордостта й бе тъй голяма, че не можа да си позволи да се сроди с местно момче от бедна ферма, по чийто полета расте само хилава пшеница.

Но постройката не бе успяла да запази внушителния си вид. Някой бе затръшнал капаците и заковал отгоре дълги дъски, затваряйки очите на къщата, мазилката от величествените колони се бе изронила, боята от стените се беше обелила, хвърлен от някого камък бе счупил полукръглия прозорец над входа. Оградата бе полегнала, дворът — обрасъл с гъста трева, а червената тухлена стена между оградата и верандата бе изчезнала под буйните филизи на поветицата. Измъкна се от колата, мина през повалената ограда и се приближи до верандата. От стълбите видя, че дъските на пода са съвсем изгнили.

Спря там, където някога бяха стояли двамата, където за пръв път разбраха, че тяхната любов е вечна. Искаше да възстанови усещането от онези мигове, но то не се върна. Беше минало прекалено много време, бяха изтекли прекалено много години, но само болката както и преди свиваше сърцето му. Опитваше се да си представи как изглеждаха в онази нощ ливадите, полетата, дворът, които съзерцаваше от верандата, как лунната светлина се отразяваше в белите колони, как опияняваше нежния аромат на розите, попили жарта на слънцето. Помнеше всичко, а не можеше да съживи и да почувствува спомените си.

Зад къщата се намираха конюшните, боядисани както и преди в бяло, но това не беше белият цвят от онези години. Зад конюшните и хамбарите започваше стръмнината към онази долина, по която се разхождаха при последната им среща.

Той помнеше онази заветна долина с цъфналите ябълки и песента на чучулигите. Първият път долината се оказа омагьосана, но втория очарованието й се разсея. Може би третият път вълшебството ще се върне!

Казваше си, че се е побъркал, че гони призраци, и въпреки това краката просто го носеха напред, покрай конюшните и хамбарите към склона на долината. Но преди да започне да се спуска, спря се и погледна напред — долината не беше онази заветна долина, ала той си я припомни, както си припомни лунната светлина на колоните — нали долината, както и колоните оставаше на предишното място, дърветата се извисяваха там, където се бяха извисявали и преди, а сред ливадата криволичеше поточе.

Искаше да се върне, но не можеше — неудържимо го теглеше надолу. Видя гъсталаците на отдавна прецъфтелите диви ябълки и само чучулигите като преди излитаха изпод краката направо в небето.

Накрая се обърна назад. Всичко изглеждаше така, както бе изглеждало втория път. Третото посещение по нищо не се различаваше от второто. Тя, само тя, правеше с присъствието си обикновената долина вълшебна. А може би магията съществуваше само в неговото въображение.

Два пъти попадна в мрежите на вълшебното очарование, два пъти през живота си напуска родната Земя. Два пъти. Веднъж — благодарение на девойката и на тяхната любов. Вторият път му помогна пумпалът.

Не, пумпалът помогна първия път.

Да, пумпалът.

Стоп! Не бързай!

Грешиш, Уикърс! Тръгнал си по грешен път.

Не се побърквай, къде отиваш?