Паралелни светове

46

Когато Сали и Уикърс влязоха, събранието едва започваше.

— Ще дойде ли Джордж? — полюбопитства Уикърс.

Сали се усмихна.

— Джордж? Тук?

Уикърс кимна.

— Това не е в неговия стил. Джордж е боец — обясни Сали. — Горещ човек. Роден организатор.

— А вие? Такива като вас?

— Ние сме пропагандатори — уточни тя. — Ходим по сбирки, разговаряме с хората, стараем се да ги заинтересуваме. Нашата работа е мисионерска — ние ги насочваме. И чак след като ги подготвим, с тях започват да се занимават хора като Джордж.

Седналата зад масата снажна дама, си послужи с ножа за хартия като с председателско чукче.

— Извинете — изви провлечен глас тя. — Извинете. Моля ви да запазите ред.

Уикърс отмести стол за Сали, а след това седна и той. Хората в стаята притихнаха.

Помещението, както забеляза Уикърс, се състоеше от две стаи — гостна и столова; стъклените портални врати бяха дръпнати, за да се получи зала.

„Средна буржоазия — прецени той. — Достатъчно обезпечена, за да не изглежда вулгарна, но лишена от елегантността и изискаността на истински богатите хора. По стените са закачени оригинали, има и френска камина, старинни, макар и от неопределена епоха, мебели.“

Огледа бегло лицата — опитваше се да определи що за хора са това. До него седеше явно делови човек. Малко по-нататък — мъж, чиито коси отдавна се нуждаеха от подстригване: приличаше на художник или писател, най-вероятно — непризнат. А ето онази загоряла жена със стоманеносива буйна коса не е нищо друго, освен любителка на конен спорт. Това обаче нямаше никакво значение. Тук се бяха събрали заможни хора — те живееха в почтени къщи с портиери, ала тази сбирка ставаше в стара сграда, където никога не беше имало портиер. По същия начин се събираха хора и в селцата, и в малките градове. Може би в къщата на местния банков директор или на фризьора. И на всяко такова събрание някой заемаше председателското място и поддържаше реда. И на всяко такова събрание идваха хора като Сали и чакаха да вземат думата и се надяваха да привлекат още хора в своята вяра.

Председателката оповести:

— Мис Станхъп е първа в списъка на днешните докладчици.

И тя се облегна назад в креслото, доволна, че хората се успокоиха и събранието протича нормално.

Мис Станхъп стана и Уикърс видя самото въплъщение на неудовлетвореното женско тяло и дух. Беше четирийсетгодишна. Приближи се с широка мъжка крачка до масата. Преди петнайсет години явно работата й бе донесла финансова независимост и сега тя гонеше призраци, опитвайки да се скрие зад образа на персонаж от миналото.

Имаше чист и силен, но малко превзет глас. Четеше с издадена напред челюст, като начинаещ оратор, от което вратът й изглеждаше по-слаб отколкото беше в действителност.

— Както знаете — моят период е Гражданската война, Югът — напомни тя и започна да чете: На тринайсети октомври 1862 година мисис Хамптън изпрати за мен каретата със стария Нед, един от малкото останали верни слуги. Другите отдавна бяха избягали и я бяха оставили напълно безпомощна. В такова положение се намираха много от нас…

„Бягство от реалността — разсъждаваше Уикърс, — бягство в епохата на кавалерите и кринолините, в епохата на войната, която през мъглата на времето започва да изглежда романтична. Колко много хора са останали нещастни за цял живот. Колко много хора през онази война бяха вкусили и кал, и кръв, и страдания.“

Мис Станхъп продължаваше да чете:

— Там беше Изабела и аз се зарадвах да я видя, та ние не се бяхме виждали вече много години — от онзи ден в Алабама…

Да, това беше бягство. Но бягство, превърнало се в идеален инструмент за пропаганда на другия Свят — втората, мирна Земя, следваща тази.

„Три седмици — пресметна той, — изминали са само три седмици, а те вече са успели да създадат организация, произнасят речи и създават връзки въпреки смъртната опасност, като привличат много хора за нелегална дейност.“

Но дори и сега, когато им предлагат друг Свят и надежда за живота, към който се стремят, хората носталгично се вкопчват в миналото и се опитват да възкресят ароматите му. Това говореше за съмнения и за отчаяние, те не желаеха да изоставят мечтата си от страх, че действителността ще се разпилее на прах, щом се докоснат до нея. Мис Станхъп продължаваше:

— Цял час седях до леглото на мис Хамптън и й четох на глас от любимата й книга — „Панаир на суетата“. Неведнъж тя сама я бе прелиствала, а по време на болестта й безброй пъти бяха й я препрочитали.

Но ако все още мнозина се вкопчваха в сладките мечти, намираха се и хора като Джордж, активисти, готови да се борят за осъществяването на надеждите. Всеки ден растеше броят на техните привърженици, повярвали в новия Свят, готови да заминат и да работят там. Те ще произнасят речи, ще изчезват при воя на полицейските сирени, ще изчакват в тъмни мазета и ще се връщат към работата си, щом полицията си отиде.

„Нашето послание е в сигурни ръце“ — мислеше си Уикърс.

Мис Станхъп продължаваше четенето. Председателката кимаше сънливо и продължаваше да стиска ножа за хартия. Някои от присъствуващите слушаха от вежливост, други — с интерес. Когато тя свърши, щяха да й задават въпроси, да искат уточнения и разяснения, да й предложат да промени нещо, да я похвалят за блестящата работа. Щяха да станат и други, да четат своите дневници за живота си на друго място и по друго време, а останалите щяха да седят, да слушат и да играят същата роля.

Уикърс виждаше цялата безполезност на тези жалки напъни за надежда. Стаята като че се изпълни с мирис на магнолии, с аромат на рози, с горчивия дух на възкресените от праха минали години. Когато мис Станхъп завърши, в стаята се разшумяха. Всички започнаха да задават въпроси, а тя отговаряше. Той стана тихо и незабелязано излезе на улицата.

Звездите блестяха. Напомняха му за много неща.

Утре ще отида при Ан Картър.

Но това ще бъде напразно, не биваше да се среща с нея при никакви обстоятелства.