Паралелни светове

22

От хотелската стая позвъни на Ан, за нейна сметка, защото след обяда в джоба му бяха останали едва единадесет цента.

От гласа й лъхаше безпокойство:

— Джей, къде си? Къде изчезна, дявол да те вземе?!

Каза й къде се намира.

— Как се озова там? — попита тя. — Какво се е случило?

— Нищо не се е случило с мен — отговори Уикърс. — Поне засега. Бягам. Наложи се да офейкам от Клифууд.

— Как така се наложи?

— Местните жители искаха да ме обесят на една улична лампа. Някой им бе втълпил, че съм убил човек.

— Сега ми е ясно — ти си се побъркал. Та ти не можеш да убиеш дори муха.

— Разбира се, че никого не съм убил. Но едва ли щях да успея да ги убедя. Нямах друга възможност за спасение, освен бягството.

— Защо? — възрази Ан. — Говорих с Еб…

— С кого?

— Със собственика на гаража. Споменавал си ми за него. Преобърнах всичко, докато те търсех през тези два дни. Къде само не съм търсила. Звънях ти безкрайно, но телефонът ти не отговаряше, тогава си спомних за Еб, помолих да ме свържат с него и …

— И какво ти каза Еб?

— Почти нищо — отговори Ан. — Каза, че си заминал, но не знае къде. Добави, че нямало причини за тревога…

— Тъкмо Еб ме предупреди — прекъсна я Уикърс. — Той ми каза за техните намерения, даде ми кола, малко пари и ме натири от града.

— Невероятно. И кого си убил според тях?

— Хортън Фландърс. Изчезналия старец.

— И защо е трябвало да го убиваш? Ако съдя по твоите думи, той е симпатичен старец. Говорил си ми много за него.

— Чуй ме, Ан. Никого не съм убивал. Някой ги е насъскал против мен.

— Значи не можеш да се върнеш в Клифууд?

— Не — отговори Уикърс. — Не мога.

— Какво ще правиш, Джей?

— Не зная. Мисля, че засега ще се наложи да се крия.

— Защо не ми позвъни? — попита Ан. — Защо замина на запад? Нали можеше да дойдеш в Ню Йорк? Ако трябва да се криеш, няма по-добро място от Ню Йорк. Поне можеше да позвъниш!

— Нали позвъних.

— Разбира се, че позвъни. Защото си останал без цент и искаш да ти изпратя пари и …

— Не съм ти искал пари.

— Но ще поискаш.

— Вярно — съгласи се той. — Май ще поискам.

— А не те ли интересува защо те търся навсякъде?

— Не особено — призна си Уикърс. — Не искаш да ме изпуснеш. Кой литературен агент ще се съгласи да му се изплъзне най-добрият автор…

— Джей Уикърс — сечеше думите Ан, — един прекрасен ден ще те разпъна на кръст и ще те изложа край пътя за назидание на другите.

— От мен ще излезе трогателен Христос, няма по-добра кандидатура.

— Търсих те — продължи Ан, — защото Крофърд е фанатик. Не го интересува нищо. Поисках му една направо фантастична сума и той се съгласи без да мигне.

— Мислех, че сме приключили с Крофърд — забеляза Уокърс.

— Не сме приключили с Крофърд — възрази Ан и млъкна.

В слушалката се чуваше едва доловимо пукане.

— Ан, нещо не е наред ли? — попита Уикърс.

Гласът й беше спокоен, но напрегнат.

— Крофърд е зверски наплашен. Никога не съм виждала толкова наплашен човек. Той дойде при мен. Представи си! Не аз, а той се яви при мен в кантората, целият в пот, задъхан, а аз се изплаших, че нямам стол, който би издържал такава маса. Помниш ли стария дъбов стол в ъгъла? Това беше моята първа покупка за кантората и аз изпитвам нежни чувства към този стол. Той издържа.

— Какво издържа?

— Издържа Крофърд — тържествуващо извика Ан. — Той просто би смачкал всеки друг стол. Знаеш каква грамада е.

— Искаш да кажеш тулуп — уточни Уикърс.

— Попита: „Къде е Уикърс?“. Отговорих му: „Защо ме питате за него, не го държа вързан.“ А той: „Вие сте негов агент, нали?“ Казах му: „Да, засега. Но Уикърс е толкова непостоянен, че не мога да гарантирам нищо.“ Той не мирясваше: „Уикърс ми трябва.“ Тогава му тръснах: „Търсете си го сам.“ А той — все своето: „Няма да се пазаря, кажете каквато искате цена, определете каквито искате условия.“

— Той не е наред — вметна Уикърс.

— Предлага куп пари.

— А ти сигурна ли си, че ги има?

— Да си призная, не съвсем. Но защо пък да ги няма.

— Що се отнася до парите — прекъсна я Уикърс, — нямаш ли стотина долара? Или поне петдесет?

— Ще намеря.

— Изпрати ми ги веднага. После ще ти ги върна.

— Добре, ще изпратя — обеща тя. — Измъквам те не за първи път и мисля, че няма да е за последен. Обясни ми само едно.

— Какво?

— Какво се каниш да правиш?

— Искам да направя един опит.

— Какъв опит?

— Искам да изпробвам силите си в окултизма.

— За какво говориш? Ти не разбираш от окултизъм. Ти си толкова медиум, колкото и всяко дърво.

— Зная — съгласи се Уикърс.

— Отговори ми, моля те, какво се каниш да правиш? — повтори Ан.

— Веднага след като свърша разговора с теб ще започна да боядисвам.

— Къщата ли?

— Не, пумпала.

— Какъв пумпал?

— Особен. Детска играчка. Обикновено го завъртат на пода.

— Чуй ме сега — прекъсна го тя. — Веднага изхвърли тази играчка и ела при мен у дома.

— След опита.

— За какво става дума, Джей?

— Искам да се опитам да проникна в приказната страна.

— Не говори глупости.

— Вече бях там веднъж, даже два пъти.

— Чуй ме, Джей, нещата стават много сериозни. Крофърд е наплашен, аз — също. И после — тази история с линчуването.

— Изпрати ми пари.

— Добре.

— Ще се видим след няколко дни.

— Обади се — помоли го тя. — Утре.

— Добре.

— И още, Джей… пази се. Не зная какво искаш да правиш, но бъди внимателен.