Паралелни светове

29

Движението беше спряно и по цялата дължина на улицата стояха полицаи, въпреки че вече нямаше нужда от тях. Тълпата се бе успокоила. Обезобразената изпочупена кола лежеше с колелата нагоре като издъхнала крава в царевична нива. Разбитите стъкла хрущяха под краката на любопитните зяпачи.

Уикърс се смеси с тълпата и си проби път към колата. Предната врата беше изкъртена и се търкаляше по паважа. Нямаше почти никаква надежда да намери пумпала. А даже и да беше тук — как можеше да си го прибере? Може би ако застане на колене и се престори, че се интересува от таблото за управление?

Няколко пъти обиколи колата с престорено равнодушен вид като коментираше със зяпачите. Въртя се, въртя се, докато се добра до вратата. Наведе се и погледна вътре, но пумпалът го нямаше. Клечеше с протегнат врат и докато обсъждаше арматурното табло и скоростната кутия, се озърташе за злополучната играчка.

Пумпалът беше изчезнал. Уикърс стана и отново се смеси с тълпата, но не спираше да оглежда паважа — пумпалът можеше да е паднал от колата и да се е търкулнал настрани. Разгледа канавките от двете страни на улицата, платното — пумпалът бе пропаднал в дън земя.

И така, пумпалът беше изчезнал, беше изчезнал преди той да успее да провери неговите удивителни свойства.

Два пъти той бе ходил в приказната страна — първия път като дете, а втория път — като младеж, когато се разхождаше из заветната долина с Катлийн Престън. Вероятно тази долина можеше да бъде и в съвсем друга приказна страна. По-късно, когато отново пожела да се срещне с Катлийн и му казаха, че тя е заминала, той се обърна с гръб към вратата и с несигурни крачки пресече терасата.

„Момент — сепна се той, — наистина ли се обърнах с гръб към вратата и пресякох терасата с несигурни крачки?“

Напрегна паметта си и си спомни тихия глас на човека, който съобщи, че Катлийн е заминала, а после добави:

— Влез, момче. Искам да ти покажа нещо.

Тогава влезе в грамаден вестибюл с тъмни сенки в ъглите, с картини по стените и с величествено стълбище към горния етаж. След това някой разговаря с него.

Какво му каза онзи човек?

Или се бе случило нещо?

Как стана така, че именно момента, който трябваше да запомни завинаги, изплува след толкова години забрава, също както и спомените за неговата детска среща с приказната страна.

А така ли беше станало наистина?

„Това — призна си той, — не мога да реша.“

Обърна се и тръгна надолу по улицата край полицая, който си играеше с палката и поглеждаше с усмивка към тълпата.

На площадката играеха деца. Някога и той играеше така до самозабрава, наслаждавайки се на топлите слънчеви лъчи и усещаше как по тялото му пробягват радостни тръпки. Понятието време не съществуваше. Всяка цел се поставяше за няколко минути, рядко за час. Всеки ден беше цяла вечност и животът нямаше край…

В страни един малчуган се занимаваше с някаква играчка. Подхвърли я нагоре и я пое, изтръпнал от щастие. Слънцето обагри предмета и дъхът на Уикърс секна.

Това беше неговият пумпал!

Слезе от тротоара и с усилие пресече площадката.

Децата не го забелязваха или просто не искаха да го забележат. Нали възрастните или не съществуват за техните игри, или присъствуват в тях само като дружелюбни обекти.

Уикърс спря до малчугана с пумпала.

— Здравей, малкия.

— Здравей.

— Какво е това?

— Намерих го — застана нащрек момчето.

— Красиво нещо — подхвана Уикърс. — Ще ми се да го купя.

— Не го продавам.

— Ще ти дам цял куп пари — настоя Уикърс.

Момчето го погледна с интерес.

— Ще стигнат ли за велосипед?

С крайчето на окото Уикърс забеляза, че застаналият на тротоара полицай го погледна и се насочи към площадката.

— Вземи — разбърза се Уикърс.

Грабна пумпала и хвърли смачканите пари върху коленете на момчето, изправи се и се втурна към пресечката.

— Ей, вие! — извика полицаят.

Уикърс продължи да бяга.

— Ей, вие! Спрете или ще стрелям!

Разнесе се изстрел и Уикърс чу свистенето на куршума над главата си. Не беше възможно полицаят да знае кой е той, но сутрешният вестник бе наплашил всички.

Дотича до най-близката сграда и се скри зад ъгъла. Не можеше да остане в пресечката и сви в тесния проход между две сгради. След завоя разбра, че е сбъркал — проходът излизаше на улицата, където лежеше обезобразената му кола.

Зърна отворен прозорец на мазе и без дори да има време да помисли, осъзна, че това е неговото единствено спасение. Прецени разстоянието и скочи. Когато се озова в мазето, усети остра болка в гърба. Изглежда беше засегнал рамото си и в същия момент удари главата си в нещо — тъмнината се взриви в милиони звезди. Дъхът му секна, просна се на пода и изпусна пумпала, който се изтърколи някъде встрани.

Накрая му се отдаде да застане на четири крака. Запълзя към пумпала. Натъкна се на водопроводна тръба и с труд се изправи на крака. Гърбът му кървеше, а главата му бучеше. За известно време беше в безопасност.

Откри стъпала и се заизкачва по тях. Разбра, че се намира в помещението зад железничарския магазин. Там бяха струпани рула арматурно желязо, ламарина, кашони, опаковани кюнци и навито манилско въже.

Седна зад един сандък и се оказа в кръг от слънчева светлина, прокраднала се през прозореца над главата му. От улицата се чуваше тропот от бягащи крака и викове. Отново се спусна долу и се притисна до грапавите дъски, сдържайки дъха си, защото се страхуваше, че ще се издаде, ако някой влезе тук.

Трябваше на всяка цена да намери изход. Остане ли тук — ще го открият. Полицията и жителите ще претърсят квартала. Тогава те вече ще знаят кого преследват. Момчето ще каже, че е намерило пумпала край колата, някой ще си спомни как той е паркирал и сервитьорката от ресторанта ще си спомни за него. От тези откъслечни сведения ще разберат, че беглецът е шофьорът на разбития вечномобил.

Представи си какво ще стане, ако го хванат. Добре помнеше съобщението от Сен Мало за обесения на уличния стълб.

Но пътища за бягство нямаше. Нямаше как да излезе на улицата — там го търсеха. Можеше да се върне в мазето, но това не променяше нещата. Можеше да опита да се прокрадне в магазина, като си даде вид, че е купувач, влязъл да избере пушка или инструменти и после да излезе на улицата. Съмняваше се обаче, че това ще му се отдаде.

Алогичното поведение не го доведе до никъде. Логиката и разумът излязоха победители — засега те оставаха главните фактори, управляващи човешкия живот. Не съществуваше никаква възможност за бягство и от слънчевото ъгълче зад сандъка.

Не съществуваше никаква възможност за бягство, освен…

Той отново бе намерил пумпала. Пумпалът беше с него.

Изобщо нямаше никаква възможност за бягство, никаква, освен ако не сработеше… пумпалът.

Постави пумпала на земята и го завъртя бавно, натискайки дръжката. След това го засили с бързо движение на ръката и го пусна. Пумпалът забръмча. Премести се по-близо, взрян в цветните ивици. Те се появяваха и изчезваха в безкрайността и той се питаше къде отиват. Така съсредоточи вниманието си върху пумпала, че забрави за всичко наоколо.

Пумпалът не сработи. Уикърс протегна ръка и спря заклатилата се играчка.

Опита още веднъж.

Трябваше пак да стане осемгодишен малчуган. Отново да се върне в детството си. Да очисти мозъка си от всички грижи, присъщи на възрастните, от зрелостта, да се превърне в дете. Помисли за игрите на плажа, за съня под дървото, за нестабилния пясък под босите крака. Закри очи и улови частица от своето детство в цветове и миризми.

И отново не откъсваше поглед от ивиците, и отново цял потъна в тяхното появяване и изчезване.

И пак не излезе нищо. Пумпалът се заклати и спря.

Смразяваща мисъл прониза Уикърс — не беше в състояние да забравя времето. Той бързаше.

А нали детето няма представа за време. Времето не съществува за него.

За да стане отново дете, получило току-що като подарък нова блестяща играчка. Насили се да забрави, че всяка минута му е скъпа.

И отново завъртя пумпала.

Почувства уюта на дома, майчината любов, видя разхвърляните по пода играчки и книжките, които му четеше неговата баба, когато идваше на гости. Гледаше пумпала с наивен възторг и се взираше в ивиците — те изчезваха и се появяваха, появяваха се и изчезваха, появяваха се и изчезваха…

Пропадна надолу с почти цял фут и се оказа на върха на един хълм. На мили наоколо се разстилаше равнина — просторна страна с ливади, горички и виещи се реки. В краката му бавно се поклащаше пумпалът.