Паралелни светове

14

Уикърс се прибра вкъщи едва вечерта. При отварянето на входната врата чу телефона да звъни и побърза да вдигне слушалката.

Звънеше Ан Картър.

— Опитвам се да те хвана от сутринта. Направо се измъчих. Къде беше?

— Търсих един човек — обясни Уикърс.

— Джей, не ми е до шеги.

— Не се шегувам. Изчезна един мой съсед — старец. Участвах в търсенето.

— Намерихте ли го?

— Не.

— Жалко — каза Ан. — А симпатичен ли беше?

— Доста.

— Може би все пак ще го намерите?

— Възможно е — отговори Уикърс. — Защо си така развълнувана?

— Помниш ли какво каза Крофърд?

— Той каза много неща.

— Имам предвид прогнозата за близкото бъдеще. Помниш ли?

— Страхувам се, че не.

— Той каза, че е ред на дрехите. Рокли за по петдесет цента.

— Сега си спомням.

— Представи си, това стана.

— Какво стана?

— Продават се вече такива рокли. Наистина, не по петдесет цента, а по долар и половина.

— Ти купи ли си вече?

— Не, Джей. Стана ми страшно. Вървях по Пето авеню и видях на една витрина надпис. Съвсем скромен надпис, че тук за долар и половина може да се купи рокля, ушита като за манекен. Джей, ти виждал ли си някога на Пето авеню рокли за долар и половина?

— Не, никога.

— Тази рокля е толкова красива! — възкликна Ан. — Цялата сияе. Блестят не пайетите, не нишките — блести самата тъкан. Като жива. А цветът… Джей, това е най-красивата рокля, която съм виждала някога и можех да си я купя само за долар и половина. Но не се реших. Спомних си думите на Крофърд и ме побиха тръпки.

— Жалко — усмихна се Уикърс. — Успокой се и се върни там утре сутринта, може би още не са я продали.

— Става дума за нещо съвсем друго, нима не разбираш, Джей? Потвърждават се думите на Крофърд. Излиза, че той е говорел сериозно и заговорът действително съществува, и Земята се намира в отчаяно положение.

— И какво искаш от мен?

— Не зная, Джей. Помислих си, че това ще те заинтересува.

— Много ме интересува — отговори Уикърс.

— Джей, нещо става.

— Успокой се, Ан. Разбира се, че става нещо.

— Но какво, Джей? Крофърд явно не каза всичко.

— И аз не зная какво, но е нещо безумно. Извън способността ни да възприемаме. Трябва да поразмисля над това.

— Джей — в гласа й вече нямаше предишната тревога, — почувствувах се по-добре. Радвам се, че поговорих с теб.

— Иди утре сутринта в магазина и си купи цял куп от тези долар и петдесет центови рокли. Само че иди по-рано, преди тълпата.

— Преди тълпата? Не те разбирам.

— Чуй, Ан. Щом това се разчуе, Пето Авеню ще се заприщи от такава тълпа любители на евтини разпродажби, каквато не си виждала никога.

— Прав си, Джей. Ще ми се обадиш ли утре?

— Ще се обадя.

Сбогуваха се и Джей постави слушалката. Постоя известно време замислен какво ще прави по-нататък. Трябваше да си приготви вечеря, да отиде за вестниците, да прегледа пощата.

Излезе навън и отиде по пътечката до пощенската кутия. Прегледа купа получени писма, но в настъпилата тъмнина не беше възможно да се разчетат имената на подателите. „Реклами — помисли си Уикърс — и сметки. Месецът едва е започнал, а те са вече цял куп.“

Върна се в къщата, запали настолната лампа и остави писмата пред себе си. Тук още се въргаляха парчетата, които събра от пода миналата вечер. Докато ги гледаше, не повярва, че всичко се бе случило едва вчера, струваше му се, че от онзи момент, когато захвърли преспапието и изпочупените части се посипаха като градушка по пода, е изминало твърде много време.

Стоеше на същото място, както и вчера. И чувствуваше, че решението е някъде съвсем наблизо, но не знаеше къде да го търси.

Телефонът отново иззвъня. Беше Еб.

— Е, какво ще кажете?

— Не зная какво да мисля — отговори Уикърс.

— Той сигурно е в реката. Къде другаде може да бъде? Казах това на шерифа. Утре при изгрев слънце ще започнат да претърсват реката.

— Не зная — промълви Уикърс, — може и да си прав, но не мисля, че той е мъртъв.

— Защо?

— Право да си кажа, нямам никакви основания да смятам, че е жив. Бих казал — просто предчувствие.

— Обаждам ви се — продължи Еб, — за да ви съобщя, че получихме вечномобилите. Пристигнаха следобед. На вас, все пак, ви трябва точно такава кола.

— Право да си кажа, Еб, не съм мислил сериозно, но може и да се заинтересувам.

— Ще ви докарам една утре сутринта. Огледайте я, опитайте я. Може би ще ви хареса.

— Добре — съгласи се Уикърс.

— Разбрахме се тогава. До утре.

Уикърс се върна до масата и взе писмата. Нямаше сметки. В шестте плика имаше реклами, на седмия адресът беше написан с ъгловати букви.

Отвори плика. Вътре имаше старателно сгънат бял лист.

Уикърс го разгъна.

„Скъпи Уикърс!

Надявам се, че търсенето на моята персона не ви е изморило прекалено много.

Прекрасно разбирам, че моите действия ще причинят известни тревоги на милите жители на нашия славен град, но съм сигурен, че те ще направят всичко не без удоволствие.

Разчитам на вас и съм убеден, че няма да кажете за писмото на съседите. Уверявам ви, че все още съм със здрав разсъдък и действията ми са продиктувани от необходимостта.

Пиша ви по две причини. Първо, за да ви успокоя по повод моята съдба. Второ, ще си позволя, в името на нашата дружба, да ви дам един съвет, въпреки че не сте го искал.

Според мен вие сте прекалено погълнат от работата си. Необходимо е да си починете известно време. Може би пребиваването в страната на вашето детство и разходките по местата, където сте бродили като момче, ще ви помогнат да се ориентирате в новосъздалата се обстановка и ще ви отворят очите за много неща.

Искрено ваш Хортън Фландърс“