Погледи и усмивки

Мик скочи от автобуса в движение и тичешком пресече автогарата. Нямаше опасност да го прегазят, защото много от вечерните линии бяха отменени и пред пероните почти нямаше автобуси. Изкачи се бегом по повредения ескалатор, пресече безлюдния вече търговски център и се спусна в подлеза под широката двупосочна улица.

Студенти от Художествения институт бяха изрисували стенописи по бетонните стени на тунела — опит да го направят по-приветлив и в същото време да доведат изкуството по-близо до хората. Нарекоха го „Галерия за народа“. Произведенията им бяха главно традиционни пейзажи, копия от известни картини, в които не липсваше дори оригиналният подпис на художника, и доста схематични, макар и характерни портрети на холивудски кинозвезди. Изобразяваха или чужди, или романтични сюжети, или пък бяха подражателски. Централно място заемаше портретът на Джон Уейн6 в цял ръст, с бяла шапка и револвер.

Бяха поканили един от местните съветници да открие галерията, но той им отказа, защото не приемал политическите убеждения на Джон Уейн. Така че вместо него я откри дисководещият от някаква рекламна радиостанция.

Мик мина тичешком покрай картините и изобщо не ги забеляза, изскочи от подлеза точно когато часовникът на Градския съвет удари седем и половина.

Прекоси една градинка за по-направо, но си изкаля обувките в лехите с цветя, все пак успешно прескочи всички кучешки лайна по затревената площ. На другата страна спря да тича, както вървеше, подпъхна ризата в панталона си и избърса чело с ръкав. Заоглежда се във витрините и спря да се среше пред витрината на един магазин за антикварни предмети.

Пооправи се, пое си дъх и зави към площад „Сейнт Джордж“. Карен я нямаше. Едно момиче чакаше пред американския ресторант „Чичо Сам“, няколко души пресичаха площада, но около шадравана не се виждаше никой. Мик бавно приближи и седна на оградката му. Във водата се носеше празна пластмасова чинийка и непрекъснато се блъскаше в стената като златна рибка в стъклото на аквариум.

Мик вдигна поглед към часовника на Градския съвет. Седем и тридесет и пет. Ами ако тя не дойде? Но му се бе сторило, че и тя иска да се срещнат. От някои момичета не можеш да се изненадаш, ако не дойдат на срещата. Но тя не му изглеждаше такава. Стомахът му се сви. Приходи му се до тоалетната — също както в деня, когато Алън се записваше във военното наборно бюро.

Запита се докога може да я чака, без да подрони достойнството си, и изведнъж видя Карен да идва към него откъм другия край на шадравана.

— Здравей. — Мик рипна толкова бързо, че за малко да падне назад във водата. Карен му се усмихна и попридърпа дръжката на чантичката си по-високо на рамото. — Помислих си, че няма да дойдеш.

Мик не разбра намека, но учтиво се усмихна.

— Какво искаш да кажеш?

— Дойдох тук преди теб. Но се поразходих наоколо. Не е приятно да стоиш и да чакаш; разни мъже те оглеждат, като минават покрай теб.

— Автобусът ми закъсня. Тичал съм от автогарата дотук.

Тръгнаха заедно и бавно пресякоха площада, без да говорят. Щом се качиха на тротоара, Мик я попита:

— Къде искаш да отидем?

— Не знам. А ти?

Мик хвърли поглед към млечния бар „Уимпи“ и залата за електронни игри отсреща. Но в тях не можеше да се прекара цяла вечер, още по-малко първата вечер.

— Искаш ли да се поразходим?

— Да се поразходим ли! — В устата й това прозвуча, като че ли я канеше на курс по алпинизъм или делтапланеризъм. — Къде?

— Можем да отидем в парка.

Погледът й говореше: „Нима?“

— Сигурно вече са затворили вратите. А и без това там е доста неприятно, особено след като се стъмни. И е опасно.

Мик извади ръце от джобовете си и поизпъчи гърди.

— Щом си с мен, няма страшно.

— Миналата седмица изнасилили там едно момиче. — Карен прескочи една пропукана плочка в тротоара, за да не се заклещи токът на обувката й. — И то в десет часа сутринта.

— Ами тогава къде да отидем?

— Не искаш ли да отидем на кино?

Сега дойде ред на Мик да прояви колебание. Но поради по-прозаични причини.

— Щом ти искаш.

— Не обичаш ли да ходиш на кино?

— Зависи. Какво дават?

— В „Одеон“ дават хубав филм. За една буря.

— Какво, да не е оная пиеса от Шекспир?

— Не е. Бил за някаква ядрена експлозия, която предизвиква атмосферни смущения или нещо такова, и изведнъж започва да вали безспирно. Става потоп и всички се борят да се доберат до някой кораб и да се спасят. Някои от колежките ми са го гледали. Много бил страшен. Казаха ми, че е голяма работа.

Но дори този увлекателен преразказ не го въодушеви.

— По-скоро ми напомня на Ноевия ковчег.

— Ще отидем ли?

— Не е ли започнал вече?

— Не знам. Но нищо не ни струва да проверим, нали? В тона й се почувствува раздразнение, така че на Мик не му оставаше нищо друго, освен да закима усърдно, без да прави опит да възразява, сякаш цяла година бе чакал да пуснат точно този филм.

Преди да пресекат улицата, покрай тях профуча линейка с мигаща синя лампичка; на отсрещния тротоар едно куче приседна, отметна глава назад и зави като вълк, докато сирената заглъхна.

Щом стигнаха до кино „Одеон“, Мик неспокойно прегледа афиша с програмата, за да види в колко часа започва главният филм. Не му провървя.

— Чудесно, виж, почва в осем и двадесет — зарадва се Карен. — Имаме много време.

А може би нямаше билети? Мик с надежда зачете афиша. Най-отдолу пишеше: „ИМА СВОБОДНИ МЕСТА.“ Карен тръгна напред по стълбите, двамата влязоха въз фоайето и докато тя ровеше из чантичката си, Мик погледна ценоразписа на билетите, окачен над касата. Карен намери портмонето си и извади една банкнота от пет лири.

— Къде искаш да седнем? На балкона или в партера?

Мик се обърна на другата страна, срам го беше да я погледне. След дълго мълчание и неоправдан интерес към рекламния плакат за следващия филм той отвърна:

— И тук, и там е все едно. Аз никъде не мога да седна.

Карен забеляза пламналите му бузи. Дори вратът му бе почервенял.

— Какво искаш да кажеш?

Без да извръща поглед от плаката, Мик обясня:

— Нямам пари. Не ми стигат за билет. — Банкнотата в ръцете на Карен правеше положението му непоносимо и тя тактично я сви в шепа, както илюзионист скрива копринено шалче. Мик се обърна към нея. По челото му бе избила пот. — Изхарчил съм почти всичките си пари за седмицата. Щях да взема назаем от наште, но и двамата бяха на работа, когато излизах.

Изглеждаше толкова смутен, че на Карен й се дощя да го прегърне и успокои.

— Няма значение. Аз ще платя.

На лицето му се изписа още по-мъчителна гримаса при мисълта за това поредно унижение.

— Така не може.

— Защо?

Мик се опита да измъдри някаква причина. „Мъжка гордост“ му се стори тъпо и той само сви рамене с надеждата тя да го разбере.

— Тогава ето какво ще направим — следващия път ти ще купиш билетите.

Той си даде вид, че обмисля предложението — може и да беше бедняк, но пак трябваше да покаже достойнство, макар и да бе готов с отговора си още щом тя изрече „следващия път“. Сигурно наистина го харесваше, щом вече говореше за бъдещи срещи, още повече че току-що се бе изложил пред нея.

— Така може.

— Къде искаш да вземем билетите? Дано не си късоглед, защото напред мен ме заболява главата.

Мик разгледа скицата над касата. Карен не искаше да седнат напред. Той пък не можеше да предложи най-скъпите места по средата. Оставаше още един сектор.

— Ами тогава да вземем някъде по-назад. Карен му подаде смачканата банкнота.

— Ти ги вземи. Аз отивам до тоалетната.

Мик купи билетите и остана да я чака до бюфета, помисли си, че тя ще поиска да купят шоколад с останалите пари.

Но тя прибра рестото в портмонето си и двамата мълчаливо се отправиха по мекия килим към разпоредителката, която скъса билетите им и ги въведе в киносалона.

Кадърът на екрана представляваше толкова слънчев пейзаж, че те успяха да намерят местата си и без фенерчето на разпоредителната. Докато се настанят по средата на реда, във филма настъпи нощ и мястото на действието се прехвърли на някакъв плаж, където фолклорна група от музиканти и танцьори забавляваха туристи в крещящо облекло, разположени около голям огън, на който се въртеше месо на шиш. Всички сякаш не можеха да се нарадват на най-щастливия миг от живота си. Изглеждаха безумно щастливи. Туристите дъвчеха пържолите си с разтегната в усмивка уста. Музикантите думкаха и друсаха инструментите си с усмивка и дори танцьорите на лимбо7 се огъваха назад и се промушваха под ниските пръчки с усмивка. Навеждаха се толкова близко до земята, сякаш се упражняваха как да се вмъкват под вратите на обществените тоалетни, без да пускат монета.

На два реда пред Мик и Карен седеше някаква двойка, мъжът и жената се интересуваха повече един от друг, отколкото от филма. Той се бе навел над нея и я целуваше и дори в полумрака на киносалона си личеше, че доста са се увлекли. Мяк бутна Карен с лакът и й ги показа.

— Виж ги тия двамата.

Жената бе прегърнала мъжа през врата. Държеше го за косата и го притискаше към себе си, за да не се отдръпне. Ако Мик бе дошъл тук с приятели, щеше да подхвърли нещо по така или да стане от мястото си, за да провери какво правят със свободните си ръце.

На екрана отново настъпи ден: ослепителносиньо небе и море. Изпълнителите на лимбо се бяха превърнали в рибари и сега отблъскваха лодката си от брега, а усмивката не слизаше от устата им.

Макар и да бяха затворили очи, мъжът и жената отпред усетиха, че става по-светло; отделиха се и жената побърза да застане прилично на стола. В един миг се обърна да каже нещо на мъжа и профилът и ясно се очерта, а Карен ахна и стисна Мик за ръката.

— Какво има?

Карен гледаше как жената шепне нещо в ухото на мъжа.

— Това е майка ми. Мик се понадигна и заоглежда салона.

— Къде?

— Ей там, оная пред нас. Мик видя как майката на Карен обляга глава на рамото на мъжа и се намества удобно на стола си.

— Майка ти ли!

Някой зад тях им изшътка да млъкнат. Мик не му обърна внимание.

— С баща ти ли е?

— Ами, баща ми. Сигурно е приятелят й.

Рибарите на екрана весело пееха, докато теглеха мрежите си. Дори рибите сякаш с усмивка отваряха уста и тупваха върху дъските. Карен стана и тръгна да излиза от реда, а седалката й шумно се удари в гърба на стола.

— Къде отиваш?

— Ще седна другаде. Мик я последва.

— Защо?

— Как защо? Да не мислиш, че ще стоя тук да ги гледам? Отвратително. На тяхната възраст.

Карен намери места в края на един ред, колкото е възможно по-далеко от тях. Но макар и вече да не се виждаха, закрити от хората между тях, тя не можеше да ги забрави и през целия филм се обръщаше и поглеждаше към средата на партера.

Когато излязоха от киното, Карен нямаше настроение.

По пътя Мик се опита да я разведри и взе да приказва за филма. Карен обаче само го слушаше, кимаше или отговаряше едносрично, но не спореше с него и не изразяваше собствено мнение. Той дори направи опит да я предизвика, като започна да превъзнася прелестите на героинята; особено в сцената, когато и помагаха да се качи на сала, мократа й рокля беше разкъсана отпред и прилепнала по тялото, така че всичко й прозираше. Но от това възторжено описание Карен още повече се затвори в себе си и изобщо престана да му отговаря.

Когато минаваха покрай „Царството на Нептун“, специализираната закусвалня за пържена риба, Мик я попита дали не иска да хапне нещо. Тя се поколеба, кимна разсеяно и влязоха. Застанаха на опашката и Мик внимателно разучи менюто, окачено над големите съдове, в които се пържеше рибата, за да сметне какво може да купи. Парите щяха да му стигнат за две порции треска с картофи в пластмасови чинийки (които струваха два пенса), но не и за допълнителна гарнитура — грах, боб или сос от къри.

В дъното на закусвалнята имаше зала с маси, където клиентите можеха да вечерят седнали. Тъй като това бе първата им среща, Мик реши, че ще е по-възпитано и ще направи по-добро впечатление на Карен, ако и предложи да седнат, а не да тръгнат по улицата с чинийките в ръце. Карен нямаше нищо против, влязоха и седнаха един срещу друг на една маса до стената.

На стената над тях, както и по останалите стени на заведението, бяха направени специални нишички, пред които се виждаха кепенци, така че поставените вътре цветни фотоси от чуждестранни курорти създаваха впечатление за истинска гледка през прозореца. Интериорът подхождате на ярките цветове от снимките и на клиентите им се струваше, че вечерят на брега на Средиземно море и че рибата в чиниите им е уловена на две крачки от тях.

Мик поля обилно рибата си с оцет, за да се напои добре. Щеше му се да залее и картофите си с доматен сос, но си спомни как в една телевизионна пиеса младежът се стараеше да направи добро впечатление на момичето, което бе поканил за пръв път в скъп ресторант, но щом им сервираха вечерята и той си поиска кетчуп, всички го зяпнаха като втрещени. Мик така и не разбра какво толкова неприлично е направил, но съдейки по реакцията на сервитьора и момичето, това очевидно бе непростимо просташка постъпка.

Карен дори не посоли вечерята си. Ядеше разсеяно и толкова време предъвкваше всяко картофче, сякаш забравяше как се гълта. Мик набождаше по няколко картофчета наведнъж и поднасяше към устата си пластмасовата виличка едва когато се скрият целите й зъбци.

— Направо умирам от глад. — Човекът от съседната маса го изгледа с любопитство и след като го наблюдава известно време, реши, че макар и да преувеличава, добре играе ролята на човек, който умира от глад. — Не успях да хапна, преди да изляза. — Той замълча, колкото да преглътне. — Бях неспокоен. Мислех си, че може и да не дойдеш.

Откак бяха излезли от киното, за пръв път Карен се усмихна и прояви интерес към това, което той казва.

— Защо? Нали бях обещала?

Мик само вдигна рамене и съсредоточено продължи да се храни. Карен гледаше колко бързо изчезва всичко от чинията му.

— Ако искаш, вземи и моите картофи. Той така се зарадва, ще речеш, че му бе предложила работа.

— Защо, не ти ли харесват?

— Не съм гладна. — Тя пресипа почти всичките си картофи в чинията му. Едно картофче падна на масата, но той прояви добро възпитание и изчака да го вземе когато Карен не гледа. — Опитвам се да пазя диета.

Мик лапаше, сякаш до този момент бе стоял гладен целия ден.

— Защо? Ти не си пълна.

— Да, но може да напълнея. На младини майка ми е била като мен. Виждала съм снимките й отпреди да се ожени. Не можеш да я познаеш.

— На мен не ми се стори пълна. Карен не очакваше такъв отговор.

— Защото не успя да я видиш добре. Разправя, че имала едър кокал.

— Но не прави впечатление на много стара. Човек може да ви вземе за сестри, а не за майка и дъщеря. Карен заклати глава в знак на несъгласие.

— Изобщо не си приличаме. Аз приличам на татко. Всички казват така. Имам неговите очи.

Мик се вгледа в очите й, но нямаше как да прецени, защото не познаваше нито баща й, нито майка й.

— Виждате ли се с него?

— Понякога. Като идва тук по работа. Той е шофьор на камион за междуградски превози…

Беше много разстроена, направо не можеше да продължи, извади розова хартиена кърпичка от чантата си и я притисна до носа си. Мик задъвка по-бавно от уважение към чувствата й.

— Какво ти е?

Карен не можа да отговори веднага. Само поклати глава, поуспокои се, после издуха носа си и изхвърли мократа кърпичка.

— Това излизане. То ми припомни нещо. Като малка татко ме водеше на кино през ваканциите… — Пак наведе глава и извади чиста кърпичка. Мик виждаше само косата й, направи му впечатление как блести в неоновото осветление.

— Сигурно ти е много тежко. На моменти имам чувството, че баща ми мога да го удуша, но ако го нямаше, щеше да е много лошо.

— Свиква се… По-точно мислиш си, че си свикнал. Струва ти се, че отдавна си забравил всичко, а изведнъж се случва нещо, както тази вечер например…

Карен отново се унесе в спомени и съвсем забрави Мик, филма и вечерята си на масата.

Мик лакомо загледа рибата, която изстиваше в чинията и.

— Слушай.

Тя вдигна поглед.

— Какво?

— Ще ядеш ли рибата? Карен равнодушно я бодна с вилицата си.

— Защо, искаш ли я?

— Жалко е да се хвърли на вятъра.

Тя побутна пластмасовата чинийка по гладката гетинаксова повърхност на масата и Мик пресипа рибата в своята чинийка. Преди да се нахвърли върху нея, Карен го попита:

— Колко е часът?

— Не знам. Забравил съм си часовника. Той потърси стенен часовник, после попита човека от съседната маса, който се бе зачел във вечерния брой на местния вестник. Най-едрото заглавие гласеше „ПРОЕКТИТЕ ЗА СЪЗДАВАНЕ НА НОВИ РАБОТНИ МЕСТА — АНУЛИРАНИ ОТ ПРАВИТЕЛСТВОТО.“

Човекът повдигна маншета си.

— Единайсет без двайсет и пет.

— Без двайсет и пет! — Карен скочи и едва не събори стола си. — Последният ми автобус тръгва в без петнайсет! Оттук за десет минути не мога да стигна до спирката!

Мик разтревожено погледна втората си порция риба. Не можеше да я лапне на един път, нито пък да я вземе и да си я изяде, докато тича по улицата.

Остави неохотно виличката си и стана.

— Поне да опитаме.

Със съжаление откъсна поглед от чинията с риба, излезе от закусвалнята след Карен и двамата се втурнаха към автогарата.

— Хайде, ще го изпуснеш!

Карен се бе облегнала със затворени очи на един осветителен стълб и дишаше тежко. Почина си и едва след това успя да проговори.

— Не мога повече. Ще припадна, ако тичам още. По-добре да закъснея, отколкото да ме закарат у дома в ковчег.

Мик се върна назад при нея и пред една къща забеляза подпрян на стената велосипед. Отвори тихо вратата към градинката и тръгна по пътеката. Завесите на всекидневната не бяха спуснати и вътре мъж и жена на средна възраст седяха на канапето и гледаха телевизия. Мик надникна, за да види коя програма гледат, после бавно подкара велосипеда по пътеката и го изкара на тротоара. Карен огледа улицата от страх да не би някой да го види.

— Какво правиш?

Той повдигна задното колело от тротоара и леко го свали на земята, за да не вдигне шум, сетне прекрачи напречната рамка.

— Качвай се. Оттук е само нанадолнище. Ако имаш късмет, ще го хванеш.

Карен се колебаеше — погледна първо Мик, прекрачил колелото, после къщата в дъното на градинката, където жената отиде до другия край на стаята и изключи телевизора.

— Не можеш да го вземеш ей така. Ще загазиш.

— Ще го върна. Нямаме друг избор, нали? Освен ако искаш да вървиш пеша…

Вътре в къщата жената взе часовника от полицата над камината и започна да го навава. Мъжът се протегна и се прозя. Мик хвана здраво колелото, а Карен позапретна полата си и несръчно се качи на седалката. Седна, но сега пък не знаеше къде да сложи ръцете си. Първо ги постави на раменете му, но тъй като това и се стори твърде интимно, прихвана го леко през кръста.

— Готова ли си?

Мик обърна глава назад, тя стисна сакото му малко по-силно и кимна.

— Мама се вбесява, когато закъснявам.

— Дръж се тогава. Може и да успеем.

И той подкара велосипеда, като бързо въртеше предното колело ту наляво, ту надясно, за да запази равновесие. Карен се скова и разпери крака настрани от страх да не паднат; но по стръмния склон бързо набраха скорост, нямаше опасност да залитнат и Мик само трябваше да седи на напречната рамка и да крепи кормилото.

Спускаха се бързо по тихите странични улички и Карен изостави сдържаността си — облегна се на гърба му и затваряше очи при всеки завой, който Мик вземаше майсторски. Ту се въодушевяваше, ту се плашеше и викаше на Мик да внимава. Мик съсредоточено гледаше пред себе си и ръцете му бяха готови да натиснат спирачките. Пътят се оказа доста неравен, велосипедът нямаше фарове, а и повечето от уличните лампи бяха изгасени отрано — това също беше част от програмата за намаляване на разходите за обществени нужди.

Преди да излязат на главното шосе, Мик натисна спирачките — не искаше да рискува да ги забележи някой полицейски патрул, — слязоха от колелото и затичаха с него надолу по хълма. Завиха зад ъгъла и Карен неспокойно погледна към автобусната спирка на около сто метра пред тях.

— Виж, там е! Но докато го каже, осветлението вътре в автобуса изгасна и той потегли тъй бързо, че те не успяха нито да извикат, нито дори да направят знак.

Автобусът изчезна зад ъгъла, където се намираше бюрото за фотокопирни услуги, и Карен каза:

— Лошо ми се пише, като се прибера.

— Какво ще правиш?

Карен метна дръжката на чантичката си през рамо.

— Ще трябва да вървя пеш. Няма да ми стигнат парите за такси.

Мик започна да си играе със звънеца на колелото, натискаше лоста почти до края, но така, че езичето да не докосва камбанката.

— В такъв случай ще те изпратя. Но първо да се отърва от това чудо, за да не ни видят ченгетата.

— Няма нужда. Ще се оправя сама.

— Ще дойда за всеки случай. По това време можеш да срещнеш какви ли не типове.

— Но така и ти ще закъснееш много.

— За мен няма значение. Аз не трябва да ставам рано сутринта.

Той вкара колелото в някакъв заден двор и го облегна на перваза на прозореца. Една котка на прага гледаше бравата и мяучеше да я пуснат вътре. Мик открехна тихичко вратата и котката се шмугна през пролуката, която надали беше по-широка от дебела книга.

Той излезе от двора и видя Карен в края на улицата да наднича през витрината на един магазин, който явно вече не работеше. По праха на стъклата имаше надраскани имена и най-различни лозунги, а дебелият слой мръсотия почти бе заличил рекламата за някакъв шоколад в горната й част.

Карен избърса едно местенце и надникна вътре, а Мик стоеше и я гледаше.

— Прибрах колелото на сигурно място. Сутринта някой ще го намери и ще се обади в полицията.

Карен не го слушаше. Забила нос в стъклото, тя се взираше в изпочупените витрини, където са били изложени стоките, и в редиците празни буркани за бонбони със завинтващи се капачки по рафтовете зад щанда. Без да откъсва поглед от витрината, тя каза:

— Като малка често идвах тук. Докато чакахме автобуса, мама и татко ми купуваха бонбони.

Щом излязоха на затревената площ пред блоковете, Карен се събу.

— Слава богу, още малко остана. За следващия път, когато ще излизам с теб, ще си купя туристически обувки.

— Само да си оправя мотоциклета. Тогава няма да проблеми.

Отдалечиха се един от друг, за да заобиколят едно захвърлено обгоряло кресло. После Мик посегна да хване Карен за ръката и тя прехвърли обувките си, за да не им пречат. Повървяха мълчаливо из едно залесено място, Карен му показа откъде да мине, за да избегне калта пред вратата на футболно игрище, ограничена от два дънера, излязоха на открито и Мик посочи с глава трите блока пред тях.

— В кой от тях живееш?

— В първия. „Чатсуърт Райз“.

Спряха пред гаражите под блока и Карен се обу.

— Дано майка ми да си е легнала.

— Искаш ли да дойда с теб?

— Не. Вече ще се оправя сама.

Мик я прегърна и я притисна към вратата на един от гаражите. Тя го остави да я целуне, но възпря напористото му коляно, а щом усети, че започва да разкопчава палтото й, отвори очи и го отблъсна.

— Слушай, престани, и без това съм закъсняла. Мик влезе с нея във входа и тя натисна бутона за асансьора.

— Дано работи. Направо ще припадна, ако трябва да се кача по стълбите тази вечер.

Карен натискаше бутона често-често, а Мик гледаше лампичките и се ослушваше. Щом чу, че асансьорът слиза надолу, я попита:

— Ще се видим ли пак?

Карен извади от чантата си огледалце и докато дойде асансьорът, бързо се огледа.

— Ако имаш желание.

— Кога?

Тя пооправи косата си и провери дали червилото и гримът й са в ред.

— Майка ми се превръща в същински Шерлок Холмс, когато се връщам отнякъде.

— Утре, а?

Карен се усмихна, поизви огледалцето, тъй че да улови Мик в него.

— Виж го ти какъв бил пъргав.

— Ще се отбия да те видя в магазина.

— Добре.

Асансьорът спря с глух тътен и вратата му се отвори с трясък. Карен не успя да влезе, защото Мик я притегли към себе си и отново я целуна; но този път тя не притвори очи, а хвана вратата, за да я задържи.

Както се целуваха, Карен започна да отстъпва и Мик щеше да влезе в асансьора с нея, но тя го отблъсна и той остана от другата страна на металния праг.

— Наистина трябва да вървя. — Дано да нямаш разправии.

Карен умислено прокара пръст по копчето в асансьора.

— Мога само да стискам палци и да се надявам, че си е легнала.

Тя натисна копчето, усмихна се и вратата се плъзна между тях. Мик изчака асансьора да тръгне и излезе навън. Застана на асфалта, обърна се и вдигна глава към прозорците, които още светеха, макар и да не знаеше къде точно живее Карен.

Заподскача по тревата, а след малко се спусна да бяга, разгорещен от преживяното тази вечер и възбуден от надеждата да я види отново толкова скоро. Беше му тъй леко, че можеше да тича чак до вкъщи, но на главното шосе закрачи по-бавно, за да не го спре някой полицейски патрул и да се заинтересува накъде е хукнал.