Погледи и усмивки

Мик се занимаваше с мотоциклета си в гаража. Отвинтваще контрагайките от главата на цилиндъра, за да го свали и почисти. Транзисторът му свиреше, но по-тихо от обикновено, защото Мик се ослушваше за раздавача. Наближаваше дванайсет часът, а него още го нямаше. Ако е нямало нищо за тях, той ги беше отминал. Но сортировачите имаха протестна акция и не работеха извънредно, затова пощата беше толкова нередовна, че все още можеше да се надява. Един ден им донесоха писмо чак привечер, преди мисис Уолш да тръгне за работа. Тя чу, че капакът на пощенската кутия изтрака и си помисли, че раздавачът е донесъл вечерния вестник. Вместо него намери писмо от дъщеря си Линда в Бърмингам. Зарадва се и го взе със себе си на работа, за да го прочете през почивката. През първата половина на смяната с нетърпение очакваше да научи новините, а през втората си мислеше за всичко, което Линда й бе писала за бебето. Хубаво беше да си мисли за нещо приятно, докато стои до конвейерната лента и отделя кривите бонбони — така времето минаваше по-бързо.

Мик изстъргваше нагара от главата на цилиндъра с една счупена ножовка, когато чу, че се отваря пътната врата. Той остави главата и ножовката върху седалката на мотоциклета и бързо излезе да види кой е дошъл. Раздавачът вървеше по пътечката и ровеше из купчина писма. Мик изтича да го пресрещне и раз-давачът му подаде най-горното писмо. По големината и цвета на плика личеше откъде е изпратено. Раздавачът го гледате как чете адреса, обръща плика и се кани да го отвори.

— Нямаш търпение, а? От някоя приятелка ли е? Или ти изпращат фиш от футболния тотализатор?

— Защо не?

Мик се обърна и вървейки към къщи, скъса плика, а раздавачът натисна надолу мрежата, която служеше за ограда, прекрачи я и влезе в съседния двор. Мик отвори писмото и спря, за да го прочете точно когато майка му излизаше от къщи. Беше облякла шлифера си, празна пазарска чанта беше преметната през ръката й. Мик не я забеляза.

— Раздавачът ли беше? Той дори не я чу.

— За работата ли е?

Тя напрегнато се взираше в изражението на лицето му и бавно закопчаваше шлифера си. Тялото и бе застинало тъй неподвижно, че пръстите и сякаш нямаха нищо общо с него.

— По дяволите!

Мик продължаваше да гледа втренчено писмото, сякаш с усилие на волята си можеше да промени съдържанието му.

— Какво пишат?

Той не й отвърна. Дотолкова бе изтръпнал от разочарованието, че когато мисис Уолш взе писмото, ръката му остана пред гърдите в същото положение. Ето какво пишеха:

— Жалко. — Тя отново го прочете. — Е, поне са ти изпратили любезен отговор. Някои фирми и това не правят.

Мик стоеше като закован. Изобщо не бе забелязал, че майка му е излязла от къщи.

— Не се отчайвай толкова, помисли още колко други не са успели. И на тях не им е по-леко.

— Ама че утеха.

— Не се тревожи, мойто момче. Все ще се появи нещо друго, ще намериш нещо.

— Да, но кога?

Тя не можеше да му отговори. Нито знаеше какво да му каже. Само му върна писмото.

— Отивам да пазарувам. Какво искаш за вечеря?

— Нищо. Не съм гладен.

Мик се обърна, отиде в гаража и безшумно затвори вратата след себе си. Мисис Уолш го гледаше и се чудеше дали да отиде при него, едва сега чу, че вътре транзисторът свири. Но какво можеше да направи? Обърна се и тръгна по пътечката. Щом излезе от заслона на къщата, я посрещна остър вятър, който я накара да извърне глава и да вдигне яката на шлифера си. Но той беше добре дошъл. Сега поне имаше извинение, ако някой я попита защо има сълзи в очите й.

Мик застана в средата на гаража, вторачен в мотоциклета си. Човек би казал, че се чуди какво още да направи, но той всъщност гледаше, без да го вижда, мотоциклетът беше просто една точка, върху която спря погледа си, докато мислеше за съвсем друго. Вдигна ръка да избърше бузата си и писмото се изпречи пред очите му, смачка го и с все сила го запрати към прозореца. Стъклото бе вече попукано и ако писмото беше малко по-дебело, направо щеше да го дочупи. То падна на пейката, после на пода и още преди да спре да се търкаля, Мик се спусна и го ритна.

С това започна. Взе да рита всичко, което се изпречни пред погледа му: инструментите, частите от мотора, кухненския стол и гумените ботуши до вратата. Разхвърля ги, после опря крак в резервоара на мотора и го преобърна с ожесточение. Трясъкът и видът на бавно въртящите се колела окончателно го вбесиха и той се втурна към тезгяха — със замах помете всичко на земята: чукове, длета, кутии с гвоздеи и гайки; дори транзистора, който замлъкна, щом падна на пода, но след малко изпращя и отново просвири, макар и по-тихо и някак фалшиво. Дойде редът на лавицата над тезгяха.

Събори кутиите с боя, четките, кутиите с терпентин и масла. Събори някаква стара тенджера и няколко саксии, сложени една в друга, които паднаха сред инструментите, частите от мотора и течащите кутии и се счупиха. Запъхтян, с обезумял поглед, потърси какво още може да чупи, но нямаше нищо — тезгяхът и лавицата бяха празни.

Обърна се и огледа хаоса на пода, оплескания с боя мотоциклет и изпоцапаните части. Нервите му не издържаха, повече не можеше да ги рита, а се разплака пред поразиите, които бе направил. Срам го беше да ги гледа, обърна се и с наведена глава започна да блъска с юмруци по тезгяха, а сълзите му капеха върху пропития с масло дървен плот.

Транзисторът издаваше прекъсващи пронизителни звуци изпод един катурнат в ъгъла шезлонг. Воят му напомняше за отчаяно куче, което се е подслонило на тъмно и сигурно място.