Погледи и усмивки

Следващия вторник сутринта мисис Уолш чу, че капакът на пощенската кутия изтрака и остави чашата си. Но Мик я изпревари — изтича долу и веднага влезе в кухнята с две писма. Беше още по гащи, рошав, току-що станал от сън. Джули се изчерви, като го видя, и се наведе над чинията си с овесени ядки.

— Това да не ти е нудистки плаж.

Мик не й обърна внимание и остави първото писмо на масата.

— Това май е от Алън. — Започна да отваря другия плик. — „Ътли и Парсънс“. Най-после.

Седнали една срещу друга, мисис Уолш и Джули прекъснаха закуската си и не откъсваха поглед от него, докато четеше писмото.

По изражението му пролича, че новините са добри.

— Чудесно! — Какво пишат?

— В понеделник трябва да отида на събеседване. Прочете отново писмото и го подаде на майка си.

Толкова се развълнува от успеха си, че трябваше някак бурно да изрази чувствата си. Сграбчи Джули откъм гърба и я наведе заедно със стола й, уж да я събори. Тя разпери ръце, за да не падне, избухна в смях и се развика да я остави. Зарадвана от новината, тя не можеше да му се разсърди, но пък той се държеше с нея като с малко момиченце, а тя вече се смущаваше от докосването на голото му тяло. Мик нищо не забелязваше. Но мисис Уолш вдигна поглед от писмото, разбра какво става и веднага му каза да не я закача. Джули закуси, стана и облече униформата си. Мик веднага седна на стола и и приятна топлина се разля по голия гръб и краката му.

— Тръгвам, мамо, довиждане.

— Довиждане, мила. До довечера. Джули взе ученическата си чанта, мина покрай Мик, тупна го по гърба и изтича навън, преди той да успее да стане. Чуха стъпките й по пътечката и пътната врата се затръшна. Мисис Уолш отново взе писмото.

— Значи си се справил чудесно. Колко ли души са издържали изпита?

— Не знам. Началникът каза, че до събеседването ще бъдат допуснти пет-шест момчета.

— Баща ти ще се зарадва. Може би късметът ти е проработил най-после.

Мик взе писмото от нея, пак го прочете и не можа да сдържи усмивката си. Приличаше на дете, получило отдавна мечтана играчка, след като изобщо не се е надявало, че такова нещо може да се случи. Майка му побутна другото писмо към него.

— Да не го забравиш. Мик повъртя писмото на Алън, без да бърза толкова, прочете адреса още веднъж, разгледа печата и внимателно разлепи плика отзад. Мисис Уолш си наля още една чаша чай и остана да го гледа как се подхилва.

— Е, как е той?

— Добре. Ще си дойде в отпуск в края на седмицата — отговори той, без да вдига поглед.

— Чудесно. Ще можете пак да излезете заедно. Тя покри отново чайника с плетеното калъфче; подръпна го, оправи го, сякаш обличаше бебе.

— Още ли е в Шрусбъри?

— Да, пише, че са на учение. Било страшно студено.

Той остави писмото на масата и стана.

— Нима ли да закусиш? Искам да разчистя масата.

— След малко. Само да се облека.

Той излезе от кухнята и изтича горе, като си подсвиркваше. Мисис Уолш му сервира и опъна покривката. Прибра писмото от „Ътли и Парсънс“ в плика, посегна и взе писмото от Алън. Нямаше намерение да го чете, но като сгъваше листовете, някаква дума привлече погледа й. Не се сдържа и го изчете с любопитство от начало до край, ту прехапваше устни, ту ахкаше, развеселена от по-солените изрази.

Мик се отправи към задния вход. Отвори му мисис Райт. Зарадва му се и го покани. В кухнята беше тъмно, но от отворената врата към всекидневната идваше достъчно светлина, за да се ориентират. Мик можеше да намери пътя и със затворени очи — познаваше тази къща почти като собствения си дом.

Седнал на канапето, Алън гледаше телевизия. Братчето му Дарън и сестричката му Трейси бяха коленичили на килима пред телевизора, а баща му спеше по работен комбинезон в креслото в ъгъла на стаята. Алън погледна към вратата през рамо. Като видя Мик, се изправи и двамата се ухилиха стеснително от двете страни на канапето.

— Добре дошъл, как си?

— Страхотно, Мик. Страхотно.

Той носеше джинси и униформен пуловер с кръпки на раменете и лактите за подсилване. Мисис Райт заобиколи канапето и застана до сина си.

— Добре изглежда, нали, Мик?

Не бе изпитвала такава гордост от деня на раждането му. Мик приближи и попипа пуловера му.

— А къде са ти медалите? Алън погледна гърлите си и се разсмя.

— Оставих ги в казармата. Много ми тежат.

Мисис Рант поприглади насъбрания от Мик пуловер.

— На мен ми се струва, че е отслабнал. Ти как мислиш, Мик?

Съдейки по чинията със сладкиши на масата, тя усърдно му помагаше да навакса загубените килограми.

Мик потупа Алън по корема. Беше плосък, твърд и мускулите ясно се очертаваха.

— Защо, не ви ли хранят добре?

— Какво приказваш? Кльопачката е чудесна.

— По-хубава от училищния стол?

Точно в този момент Дарън превключи телевизора на друг канал. Трейси веднага се протегна да го върне на предишния, но по погрешка улучи копчето за звука и стаята гръмна от бурен смях. Той дойде като пресилено весела реакция на шегата на Мик.

Трейси намали звука, но много късно; мистър Райт се размърда и отвори очи.

— Какво, по дяволите, става тук? Мисис Райт плесна децата и им се скара да пазят тишина. Мистър Райт щеше да помърмори малко и пак да заспи, но като видя Мик, направи усилие да се събуди. Протегна се, прозя се, но толкова шумно, че децата оставиха телевизора и се обърнаха да видят какво му става.

— Е, Мик, как си?

— Долу-горе.

— Намери ли си вече работа?

— Още не. Но реших да стана началник. Страшно ме бива да слагам подписи на осигуровките за безработен.

— Лоша работа, а?

Той поклати глава и се присегна през облегалката на креслото да вземе вестника, който лежеше отворен на килима като съборена палатка. За мисис Райт разговорът на тема работа беше едно досадно прекъсване на започнатата възхвала на сина й. Тя махна една трохичка от пуловера му. Ако в стаята имаше постаменент, щеше да вдигне сина си върху него и да го изчетка отгоре додолу.

— Не е ли пораснал според теб, Мик? На мен ми се струва, че се е издължил.

Мик се забавляваше от притеснението на Алън при нейната суетня.

— Стига де, майко, лазиш ми по нервите.

Мистър Райт вдигна поглед от вестника.

— Влизането му в армията беше най-разумното решение. Не ще и дума.

Като потвърждение им показа заглавието на една статия във вестника. Машиностроително предприятие съкращаваше половината си работници. За Мик това не беше нищо ново. Досещаше се и за причините. Напоследък му оставаше много време за вестниците, а и баща му го бе научил да чете между редовете.

Сигурно пак хвърляха вината за бъдещите уволнения върху профсъюзите. Това беше нещо обикновено. Според вестниците за всички стопански несполуки в страната бяха виновни профсъюзите. Пишеха, че били прекалено лакоми (разбирай, че се мъчат да компенситрат поскъпването), прекалено твърди (разбирай — организирани), че непрекъснато стачкуват (разбирай — нямат друг избор) и че ги подстрекават комунистите (разбирай, че не се съгласяват с политиката на директорските съвети). Обвиняваха ги, че заради тях се назначават повече работници, отколкото трябва (разбирай, че следят да не се закриват работните места), че не изпълняват плановете (разбирай, че техниката в заводите е допотопна), че злоупотребяват с трудовото законодателство (разбирай, не искат да работят повече от осем часа на ден) и че претендират за допьлнителни възнаграждения (разбирай, основните им заплати са ниски). Всичко това намалявало печалбите, поради което не се насърчавали капиталовложенията и това водело до уволнения. За всичко бяха виновни профсъюзите…

— Докога си в отпуск, Алън?

— Трябва да се явя за развода в понеделник сутринта.

Това беше подходящ момент мисис Райт да се вмъкне разговора, тя вдигна куфара на Алън върху канапето и поднови възхвалата си.

— Откакто се е върнал, не можем да го познаем, толкова подреден е станал. Като че ли е друг човек.

Алън не издържа, хвърли един поглед на Мик и тръгна към вратата.

— Само да се преоблека и излизаме.

Тъкмо отвори вратата към антрето, когато Мик му подхвърли:

— Май на бръснаря не му остава много свободно време.

Алън поглади с ръка остриганата си глава.

— Не ме закачай на тази тема.

Той излезе, а мисис Райт веднага се зае да рови из куфара и да хвърля мръсни дрехи на канапето.

— Да взема да ги изпера, че да изсъхнат, докато стане време да тръгва.

Мик погледна чорапите, гащите и смачканите ризи и си представи как Алън се пере самичък. Все още майка му переше неговите дрехи. Той дори не знаеше как се пуска пералнята. Това беше поредното доказателство колко се различаваше сега животът им. Мисис Райт извади от куфара чекова книжка и му я показа.

— Виж, Мик, има си вече и банкова сметка. Всяка седмица спестявал по двайсет лири.

Тя отвори книжката и с благоговение запрелиства празните чекове. Разглеждаше ги един по един дълго, сякаш бяха снимки в албум.

— Да, нашият Алън наистина тръгна нагоре.

Затвора книжката и внимателно я прибра в куфара, като че ли можеше да я счупи.

— А като си помисля само, че го оставихме да учи още, когато не можа да си намери работа. Разсъди сам, досега да е вече ефрейтор.

Тя поклати глава от съжаление за пропиляното време, събра мръсните дрехи и ги отнесе в кухнята.

Алън слезе, облечен със същото сако и панталона които носеше при последната им вечер в „Адам и Ева“. Мик го беше виждал много пъти с този костюм, пък и не бе отсъствувал толкова дълго, че да се е променла модата, но сега тези дрехи не му отиваха. Дали заради късата му коса? Или наистина беше отслабнал? Каква го и да бе причината, дрехите му стояха като чужди. Само за няколко минути го бе видял с униформения пуловер, но реши, че му подхожда повече от сегашното облекло.