Погледи и усмивки

— Първите няколко седмици беше нещо страшно — начална подготовка. Мислех, че ще ме уморят.

Започваха вечерта в „Конят и жокеят“. Единствената кръчма в техния жилищен комплекс. Едно заведение. Една уличка с магазини. И толкова.

— В началото така се бях схванал, че сутрин не можех да ставам от леглото. Щях да пукна. Не беше останало местенце по мене да не ме боли, колко пъти ми идеше да си събера багажа, но добре че не го направих. После е чудесно да знаеш, че си се справил.

Той вдигна чашата и отпи голяма глътка бира, сякаш само от спомените се изморява и ожаднява. На Мик вече му бе трудно да пие наравно с него. Нямаше тренинг. Нямаше достатъчно пари, за да поддържа форма.

— Трябваше и аз да се запиша в армията. Писна ми да се мотая.

— Щеше да е чудесно. Можеше да получиш същото назначение. В полка има доста момчета от нашия град.

— Звучи страхотно.

В тона му се усещаше съжаление.

— Добре си прекарваме. Там се намират страхотни мацки. Ходех с една, която има кола. Излизахме да пийнем нещо, после отивахме някъде… Беше истинска нимфоманка — ненаситна.

С всяка минута Мик униваше все повече. Отпи от бирата си и се опита да се утеши. Но и не смееше да възлага твърде големи надежди на събеседването с „Ътли и Парсънс“ в понеделник. Да не предизвика съдбата.

— Тук няма много такива, мен питай.

Алън стана и пусна още една монета в музикалния автомат. Само той пускаше монети. Кръчмата оставаше полупразна, въпреки че беше петък вечер и по чистите пепелници и поставки за чаши по незаетите маси си личеше, че не е имало клиенти. Алън изобщо не седна, изчакваше Мик да си допие бирата. Върна се от бюфета с две пълни халби, кесийка фъстъци и пържени картофки.

— Я ми кажи кое е тогава това маце, с което ходиш?

— Какво маце?

Беше по-убедителен и от женомразец.

— Майка ми каза, че те е виждала с някакво момиче.

От престорено напрежение да си спомни коя ли може да е била лицето му заприлича на маска.

— А, оная ли? Отдавна я зарязах.

— Коя беше? Познавам ли я?

— Не. Срещнахме се само няколко пъти. Оттогава съм ходил с куп други мацки.

Алън кимна одобрително и отпи от бирата си.

— Точно така. Това е и моята тактика — чукаш и забравяш. — Той запали цигара и започна да потропва по масата с една картонена поставка за чаши в такт с музиката. — Но в Ирландия ще бъде по-друго. Заминаваме за опасен район, в Белфаст, и ще ни пускат в града само по време на дежурство. Тъй че сега, докато имам възможност, ще гледам да си поживея.

— Значи няма да можете да излизате вечер?

— Какво ти излизане! Там е католически район — опасно е. Казват, че и там имало фантастични мацки. Само че човек не може да разбере симпатизират ли на ИРА или не, в това е бедата. Не може да им се вярва. Лягаш с някоя и после те намират с нож в гърба.

Но дори потискащата възможност за такъв нелеп край не успя да притъпи възторга на Мик от живота в армията.

— А по-добре ли е да умреш от скука? Може дори медал да получиш — загинал в сражение.

— Да, по все пак има едно малко неудобство, нали? Ще те намерят в леглото със смъкнати панталони.

Засмяха се и отпиха от бирата си. Алън привърши своята. Мик доста се стараеше, за да го настигне.

— Ами майка ти и баща ти? Те какво казват за заминаването ти в Ирландия?

Алън смукна дълбоко от цигарата си.

— Още не съм им казал. Не можех да им го сервирам веднага, нали? Страх ме е от този момент. Майка ще припадне.

— А ти много ли сз изплаши, като разбра, че ще те пратят там?

— Ами! Чакам да тръгнем час по-скоро. Нали затова човек отива в армията — да се сражава.

Но мрачната съсредоточеност, с която започна да къса поставката за чашата си, го издаваше, че се перчи. От съседната маса една възрастна жена го изгледа неодобрително. Искаше и се да му направи забележка, че пръска боклуци по масата, но нещо в държането му я възпря. Усети у него прикрита необузданост, от която я достраша. Приличаше на тия опасни типове, които създаваха безредици — чупеха чаши и преобръщаха маси.

Свърши и последната плоча, избрана от Алън; никой не пусна друга. Той обра хартийките с длан и огледа заведението.

— Малко хора има за петък вечер, а?

— Да, но много хора живеят само от помощите за безработни. Не всеки може да си го позволи. Идват или един час преди да затворят, или изобщо не идват.

Алън загаси цигарата си в пепелника.

— Прилича ми на някаква морга. Хайде да се махаме.

Допиха бирите си и излязоха. Младата двойка, която досега бе стояла пред бюфета, зае местата им.

Възрастната жена от съседната маса ги разгледа хубавичко. Девойката носеше годежен пръстен, младежът бе облечен с костюм. Тя им се усмихна и се отпусна. В съседство с тях щеше да прекара вечерта си много по-приятно.

Алън се опита да отвори една кола, както минаваха през паркинга пред кръчмата. Мик помисли, че го прави просто така, но когато провери вратата на следващата, а после и на трета, го попита:

— Какво правиш?

— А ти какво мислиш?

Мик не беше сигурен, но си замълча с надеждата, че Алън ще му обясни и няма да бъде принуден да пита, за да не разкрие още веднъж колко е неопитен.

— Да не искаш да отидем до града с автобус, а? Ще има да чакаме цяла вечер.

В устата му кражбата на кола прозвуча като толкова естествена постъпка, че изглеждаше глупаво да му възразява.

Мик пое ролята на пазач, а Алън започна да търси някоя незаключена кола. Прекъсна ги една триколка, но ако у шофьора й бяха възникнали някакви подозрения, те ги отклониха, като му посочиха удобно за паркиране място до самия вход. Той и без това не би трябвало да се тревожи. За нищо на света нямаше да вземат неговата кола.

Оставаше само още една камионетка, която разнасяше хляб, и най-после Алън намери незаключена кола. Той седна зад волана и извади от джоба на сакото си връзка ключове. Пробваше ги един по един и с опитваше да запали, а Мик стоеше до вратата и пазеше.

Всеки път, когато някой ключ не ставате, Алън изругаваше. Мик слушаше с нарастващо възхищение как нито веднъж не повтори една и съща ругатня, докато ровеше из голямата връзка — значи в армията можеш да се научиш дори да ругаеш както трябва. Алън се присегна да запали осветлението в колата. Не работеше, затова той отвори вратата и протегна навън ръката си с ключовете. Щеше да вижда добре, ако всички улични лампи светеха, но те бяха изключени през една и лампата в края на паркинга не беше запалена. Той разпери ключовете като ветрило и се взря в тях. Взирайки се заедно с него, като че ли знаеше какво търси, Мик го попита:

— Откъде ги имаш?

— Оттук-оттам. Много от нашите момчета си събират колекции. Практично е да ти се намира връзка с ключове; не знаеш кога ще ти потрябват.

Откри ключа, който търсеше, и го отдели.

— Този може да свърши работа. Веднъж стана и на една „Кортина“.

Оказа се, че стана и на тази кола. Наведен напред, Алън запали мотора внимателно и се ослуша, сякаш се страхуваше, че собственикът ще чуе и ще изскочи от кръчмата. Мик бързо заобиколи от предната страна, метна се на другата седалка и те безшумно излязоха от паркинга на главното шосе.

Кръчмата и жилищният комплекс останаха зад тях, а пред тях се откри двупосочният магистрален път, Алън включи радиото и увеличи скоростта, за да отпразнуват успеха си. Мик погледна спидометъра, но не се осмели да си сложи колана. Изпревариха неправилно един ягуар и Алън високо попита къде иска да отидат.

Мик изкрещя в отговор, че му е все едно, само да стигнат донякъде. Алън се засмя и даде газ. При естакадата в края на града намали на седемдесет мили и поуспокоен, Мик погледна към старите къщи покрай шосето. Колата се движеше ка височината на спалните по вторите етажи и през прозореца на една от тях Мик зърна как някакъв мъж слага едно бебе в леглото.

— Нещастници! — провикна се Алън.

— Да, убийствено е да се живее тук. Хващам се на бас, че преди лягане трябва да си слагат запушалки на ушите.

Алън го изгледа, за да разбере какво иска да каже, въпреки че точно в този момент изпреварваха една автоцистерна, а отсреща идваше голям фургон.

— Кои?

Мик посочи къщите:

— Тия, дето живеят тук.

— Не тия бе, ливадо! Говоря за тия двамата! Чукна по предното стъкло, за да му покаже имената на хората, които обикновено заемаха предната седалка — на дълга лента в горната част на стъклото се четеше: ГРЕЙСИ КРИС.

— Ще има да се чудят какво ли е станало, като излязат от кръчмата!

Тази мисъл го развесели, той натисна клаксона и изпревари една възрастна двойка, която внимателно караше в своето платно.