Погледи и усмивки

След две седмици Мик и Алън завършиха училище и първата им работа беше заедно с двама приятели да се заиграят с един мотоциклет на запустялото място в техния жилищен квартал, където всички къщи бяха собственост на Градския съвет. Съветът беше започнал да разчиства терен за ново строителство — събориха цяла редица стари, долепени една до друга къщи, но се наложи да прекъснат работата, защото и тук намалиха разходите за обществени нужди. Няколко къщи все още не бяха съборени, макар че хората се бяха изнесли и на вратите и прозорците бяха заковали дъски, за да не влиза никой. Върху крайната стена на последната несъборена къща още стояха тапетите от спалнята на бившите й обитатели и нежните цветни мотиви изглеждаха съвсем неуместни сред развалините наоколо.

Никой не работеше на този обект от месеци насам и децата от квартала започнаха да си играят там. Отначало от Съвета бяха поставили табелки, с които заплашваха, че ще се налагат глоби за влизане в района и нанасяне на щети, но децата не им отдаваха значение, пък и щетите май вече бяха нанесени. Скоро табелките изчезнаха — нацепиха ги за подпалки, използуваха ги да поправят навеси, да сковават кафези за зайци и ръчни колички. Тъй като не ги пребоядисваха, предупредителните надписи все още се четяха и всичко изглеждаше съвсем нелепо за новите цели.

Мотопистата им обикаляше цялото място, минаваше между купчините стари тухли и камарите от отпадъци, спускаше се в ями и се издигаше по могилите от сбита пръст, изровена от багерите и булдозерите. Някой беше отковал дъските и от предната, и от задната врата на една от необитаемите къщи и така се образуваше къс тунел, който внасяше нов, вълнуващ елемент в състезанието.

Дойде редът на Мик. Всеки имаше право на две обиколки. Алън и Шон го наблюдаваха, а Фил брулеше цветовете на едно островче върбовка с крак от счупен стол. Заобикаляйки шасито на една изоставена кола, Мик се наведе, но, изглежда, се наклони прекалено ниско, защото задното колело занесе, забуксува във въздуха и малко остана моторът да се измъкне изпод него. Но Мик заби крак в земята, поизправи мотора и даде газ. Прахът започна да се стеле върху тенекиите на колата и двете момиченца, които седяха на някакво захвърлено канапе и задълбочено разглеждаха списание с комикси. Мик се изправи, за да смекчи удара при приземяването, след като отскочи от една купчина пръст, и щом приближи необитаемата къща, понамали скоростта и профуча през прага на кухнята. В затвореното пространство ревът на мотора прозвуча по-силно и все още кънтеше вътре, когато той излезе през предната врата.

Шон даде знак за финиш с някакъв скъсан чорапогащник, завързан за дръжката на счупен чадър. Беше намерил чорапогащника в един от нужниците из задните дворове и след като Фил мина по реда си, започна да го размахва пред Мик и Алън като флагче.

Мик завърши двете обиколки и стъпи на земята. Беше се изпотил от напрежение и когато избърса челото си с ръкав, косата му остана вдигната нагоре. Алън хвана едната дръжка, лепкава от стискането.

— Как е, Мик?

— Не е зле. Ама спирачките трябва да се регулират. Шон подаде флагчето на Фил.

— Дай на мен. Мик слезе от мотора и Шон зае мястото му:

— Дали има още бензин?

Не можа да разбере, защото Фил забеляза, че по улицата бавно приближава полицейска кола и веднага се втурна в обратна посока. Останалите не бяха видели още колата и недоумяваха накъде е побягнал Фил. Мик извика след него:

— Какво ти става, зор ли имаш? Фил спря и посочи към нещо зад тях.

— Ченгетата!

Другите се обърнаха и също видяха приближаващата кола.

— Голяма работа! Нищо лошо не сме направили!

Фил отново хукна.

— Моторът. Задигнат е.

Спогледаха се бързо, погледнаха и към мотора. От приятно забавление той изведнъж се превърна в истинска опасност. Шон скочи от него и всички хукнаха след Фил. Носеха се с такава скорост, че се бяха отдалечили на десетина метра, когато моторът се прекатури. В бързината си Фил бе забравил да хвърли чадъра и както бягаше с всички сили, чорапогащникът се изду и се издигна като хвърчило. Следван от другите трима той приличаше на знаменосец, повел в последна безумна атака войниците, останали от някакъв нереален полк.

Момчетата успяха да изчезнат, преди колата да спре, отвътре да излязат двама полицаи и да наложат фуражките си. На тях им беше известно, че е безсмислено да ги гонят из квартала: досега момчетата сигурно се бяха скрили, а тръгнеха ли да разпитват, всички щяха да кажат, че не са ги виждали. Колкото и да не ги обичаха тук или там, никой не би и помислил да ги издаде на полицията.

Полицаите тръгнаха през запустялото място и се приближиха до мотоциклета. Единият го вдигна и по жестовете и кимането им стана ясно, че са намерили това, което търсят. Тоя, който го държеше, се качи и го запали, за да види дали все още работи. Даде газ, успокои се, че е наред и го подкара към колата. Караше възможно най-бавно, но все пак без да пуска крак на земята, а колегата му трябваше да подтичва от време на време, за да не изостава от него.

На другата сутрин Мик застана на спирката да чака автобуса за града. Обикновено изминаваше двете мили до центъра пеша, за да спести парите, особено след като повишиха цените на транспорта, но сега валеше дъжд, а той отиваше да си търси работа и искаше да се яви в бюрото в приличен вид, затова реши да вземе автобус. Не знаеше разписанието — бяха го променили, след като намалиха броя на автобусите, просто отиде на спирката и зачака.

След половин час автобус все още нямаше. Мик стоеше под козирката, но тя почти не го предпазваше от полегатия дъжд, защото всичките и стъкла бяха изпочупени и той така се измокри, ще речеш, че е вървял пеша. Една жена дори си беше разтворила чадъра под навеса.

Няколко души от опашката иронично приветствуваха пристигането на един автобус, но сега пък загубиха няколко минути, докато се качат, защото нямаше кондуктор и шофьорът трябваше да продава билетите. Някои от пътниците се възмущаваха доста несдържано и направо хвърляха монетите си върху металната поставка.

Но шофьорът, изглежда, бе свикнал: перфорираше билетите, без да вдига глава, и им заяви, че той няма нищо общо с тия работи.

Бюрото се намираше на шестия етаж в една нова административна сграда в центъра на града. По прозорците на етажите бяха окачени обяви „ДАВА СЕ ПОД НАЕМ“, а на последния пишеше „ДАВАТ СЕ ПОД НАЕМ 3000 КВ. МЕТРА.“

Мик прекоси двора. Явно до входа се е предвиждало да има цветна леха, която да смекчава строгостта в линията и облицовката на сградата и да привлича евентуалните клиенти. Но наемите бяха твърде високи, твърде малко компании се бяха нанесли и вместо градинка, сега беше останала само спечена пръст, гола като плочките по тротоара.

Мик не можеше да влезе в сградата заради две момчета, които си играеха на въртящата се врата. Не разбра дали искат да влязат, или да излязат, затова застана настрани, да не би да го блъснат, ако се втурнат навън. Толкова се забавляваха, че и той започна да се смее с тях. Колкото пъти профучаваха кран него, смехът им се усилваше, а щом потънеха навътре, затихваше. Въртяха се, въртяха се, докато накрая им омръзна, изтичаха навън и се заклатушкаха по улицата, облегнати един на друг, уж че им се вие свят.

Мик пристъпи в една от остъклените клетки и без да бута вратата, която все още се въртеше, макар и по-бавно, влезе във фоайето. Качи се с асансьора до шестия етаж и тръгна покрай заключените канцеларии към бюрото за работа в дъното на тихия коридор.

Влезе в чакалнята и всички се обърнаха да го огледат. Секретарката до входа записа името му, училището, което е завършил, и му каза да седне. Всичките шест реда в приемната бяха заети и той застана прав до стената; оттук се влизаше в няколко канцеларии, затова трябваше да изчака, докато повикат някого. Зае мястото на едно момиче и зачака реда си. Ако се съдеше по броя на чакащите, май щеше да прекара тук цялата сутрин; но пък служителите отделяха на всеки само по няколко минути и бързината, с която хората излизаха от канцелариите, скоро го окуражи. Излизащите младежи и девойки изпитваха неудобство от все още чакащите и това прикриваше истинските им впечатления от така нареченото събеседване.

Мик стана и заразглежда рекламните плакати по стените, които изобразяваха като на комикси професионалното израстване в различните отрасли на промишлеността. При професиите, свързани с физически труд, работникът винаги започваше отдолу в комбинезон, някъде по средата на плаката се преобличаше в бяла престилка, а най-горе се появяваше с тържествуваща усмивка в официален костюм.

Мик се премести, за да разгледа брошурите, изложени на една маса до стената. Взе някакво вестниче — „НОВИ ВЪЗМОЖНОСТИ ЗА МЛАДЕЖТА“. Най-едрото заглавие гласеше: КОЙ КЪДЕ ЩЕ ОТИДЕ?, а под него беше поместена снимка на група оптимистично настроени абитуриенти, застанали пред бюрото за работа. И от самите статии лъхаше оптимизъм — на всяка страница бяха поместени разкази за хора, постигнали успех в работата си. Два показателни примера бяха за някаква естрадна певица, издигнала се „ОТ БЕДНЯШКИТЕ КВАРТАЛИ НА ИСТ ЕНД ДО МЕЖДУНАРОДНИЯ УСПЕХ“, и за Полин Шепстън, която след четири години работа в един магазин за екзотични домашни животни станала асистентка на укротител на лъвове Мик остави вестника с надеждата, че и за него ще се намери нещо не по-малко ефектно.

Бяха изложили и поредица брошури, застъпващи се една над друга, тъй че се четяха само заглавията им. Номерирани бяха от едно до сто и в тях се описваха накратко изискванията за дадена професия. Така както ги бяха наредили, изборът изглеждаше безкраен. Мик не знаеше, че съществуват толкова много професии и нямаше понятие какво представляват някои от тях. Взе брошура №72 „АКО СТАНА ПЕЧАТАР (СЛОВОСЛАГАТЕЛ)“, прочете я, сетне прочете №36 „АКО СТАНА ОПЕРАТОР НА ИЗЧИСЛИТЕЛНИ МАШИНИ“. Към него се приближи едно момче и с недоумение му посочи №7 — „АКО СТАНА КРАВАР“.

— Кравар? Тук? Ама че картинка ще бъда, яхнал кон по нашата улица, с ковбойска шапка на главата… — Момчето посочи № 22: — Виж, това е по за мен — помощник-пекар. Пъхаш кифлички във фурната и толкоз. Това мога да го правя цял ден. — То взе брошурата и си седна. Мик се огледа да не би някой да го наблюдава и взе „КАК ДА СТАНА КОЗМЕТИЧКА“.

Тъкмо се зачете, когато една служителка изпрати поредното момиче до вратата на канцеларията си, погледна картона, който държеше в ръка, и извика името на Мик. Сякаш го бяха хванали да разглежда секс-списание на някой павилион. Той се изчерви, върна брошурата на мястото й и бързо отиде до другия край на чакалнята, убеден, че всички погледи са вперени в него. Влезе след мисис Рийд в канцеларията и с облекчение затвори вратата.

Вътре имаше бюро и два стола. Бюрото беше избутано чак до стената, за да се освободи повече място, а единият стол стоеше встрани, за да се придаде по-неофициален характер на събеседването.

Мисис Рийд го покани да седне и започна да чете характеристиката му, извадена на бюрото й, а Мик се опита да отгатне на колко е години. Изглеждаше по-млада от майка му, но не можа да определи по-точно: трудно се оправяше с възрастта на жените, знаеше на коя да каже момиче и на коя — баба, но не повече. Заоглежда стаята и се зачете в плакатите по стените — единият рекламираше някакъв градски клуб за безработни младежи, а другият ги съветваше да не заминават за Лондон, ако нямат професия. На прозореца бе поставена саксия с клюмнало цвете, а отсреща се виждаше друга административна сграда с празни канцеларии. В тишината се чуваха приглушени гласове от събеседването в съседните стаи.

Мисис Рнйд вдигна поглед и изви стола си, за да е с лице към него.

— И така, Майкъл, тук пише, че искаш да станеш или механик, или инженер. Нещо от този род.

Мнк се изсмя и мисис Рийд толкова се учуди, че провери в картона му дали не е прочела името му неправилно.

— Какво смешно има?

— Винаги ме досмешава, като ме наричат Майкъл. Струва ми се, че не говорят на мен.

— Защо, как се обръщат към теб обикновено?

— Няма да повярвате.

— В рамките на приличието, разбира се.

— Мик.

— Добре, Мик. Започна ли вече да си търсиш работа?

— Разбира се. Всеки ден преглеждам вестника. И молби изпратих тук-там.

— Отговориха ли ти?

— От две места, но при тях пък нямало работа.

— Значи още не си бил на събеседване в някоя фирма?

Мик поклати глава, но не бавно и държането му не беше унило.

— Още не. И това ще стане. Писал съм на куп места.

На вратата се почука, влезе някаква низша чиновничка и донесе чаша кафе за мисис Рийд. Постави я на бюрото пред нея, погледна към Мик, а той пък се намести тъй, че да огледа краката й, като излиза. Мисис Рийд отпи от кафето и остави чашата си на края на бюрото, покрито със застъпващи се петна като олимпийските кръгове.

— Много ми е неприятно, но точно сега няма нищо за теб, Мик. Доста младежи искат да постъпят на стаж и да изучат някой занаят, но за съжаление напоследък много малко фирми ги назначават при такива условия.

Тя взе от бюрото малката купчинка картони „вакантни места“.

— Навярно още не ти се иска да обмислиш друг вариант?

— Какъв вариант?

Мик я загледа как прехвърля картоните. Беше ги разучила подробно, също както малките момченца знаят всичко за любимите си футболисти.

— Ето, тук има вакантно място за общ работник в склад… — Тя направи сериозна физиономия и продължи да чете картона с по-плътен, по-мъжествен глас — … За предпочитане здрав, силен младеж.

Като изреждаше изискванията за добра спортна форма, тя сгъна едната си ръка в лакътя, за да изпъкнат мускулите, като че ли имитираше циркаджийските номера. На Мик не му стана ясно дали сериозно му предлага тази работа, или само се подиграва с обявлението.

— И какво ще правя?

Мисис Рийд възвърна естествения си вид.

— Ще разтоварваш камиони, ще пренасящ мебели и други подобни неща.

— Какво си въобразявате! Тая няма да я бъде! Аз искам да имам професия. Защо съм се явявал на всичките тия изпити — за да се заловя с такава безперспективна неквалифицирана работа? Това ще се окаже пропиляно време, нали?

Мисис Рийд се усмихна и кимна с разбиране. Най-малко десет пъти на ден слушаше едно и също. Но нямаше сърце да го обезкуражи. Току-що бе завършил училище. Едва сега започваше трудовия си живот… — Е, добре, ние тук сме си отбелязали какво искаш, Мик. Ако се появи нещо, подходящо за теб, ще ти се обадим. През това време не разчитай само на нас да ти намерим работа. Упоритите обикновено успяват. А сега… — Тя взе празна регистрационна карта от една голяма купчина и започна да я попълва. — Това е регистрационната ти карта. Ще я занесеш в Бюрото за социално осигуряване и ще се разписваш в посочения тук час и ден. — Тя му показа квадратчето. — Сряда в десет и половина през седмица. Ясно ли ти е?

Мик прочете и кимна.

— Не забравяй, иначе няма да получаваш социална помощ като безработен.

Той стана и тръгна към вратата. Мисис Рийд му пожела:

— Успех, Мик!

Той се обърна, усмихна й се и излезе. В същия миг маската на оптимизъм падна от лицето й и за малко тя остана седнала в същата поза, забила поглед в стената. Но за униние нямаше време. Във всеки случай — не тук. Предстоеше и да събеседва с още десетки други младежи и девойки: днес, утре, другата седмица… Тя стана, отиде до вратата и след като извика следващото момче, съумя да посрещне и него с усмивка.