Погледи и усмивки

Мистър Уолш все още чакаше Мик в двора. Плевеше лехата до оградата, за да гледа на улицата, щом изправи гръб.

Остана прав с шепа радика в ръка, щом Мик се зададе, а като наближи, мина през тревника и го посрещна на вратата.

— Защо се забави толкова? Помислих, че си отишъл направо до завода.

— Наложи се да ходя чак до Коулридж Стрийт. Телефонът на Шели Стрийт беше повреден.

— Свърза ли се?

— Накрая успях. Но с часове даваше заето. Мислех, че ще остана там цяла нощ.

— Знаех си аз.

Удари в стената корените на оскубаната радика, за да падне пръстта. Листата вече бяха омекнали, въпреки че току-що ги бе оплевил.

— И какво ти казаха?

Мик затвори вратата след себе си толкова внимателно, че прещракването на езичето почти не се чу.

— Кажи-речи, нищо. Утре сутринта трябва да отида, за да попълня молба и да занеса дипломата си.

Не пролича тази новина да ги е зарадвала особено, макар че не беше отказ. Не бързаха да се радват. От досегашния си опит бяха научили, че незабавният отказ е за предпочитане и че колкото повече време минава, толкова разочарованието е по-голямо.

— Е, все пак е нещо. Във всеки случай по-добре е от това да те биха разкарали.

Но май не беше така, ако се съдеше по умисления им вид, докато крачеха един до друг по пътеката.

Слънцето вече се бе скрило зад къщите и светлината бързо започваше да се губи. Вятърът задуха от северозапад, а ясното небе предвещавате слана. Мистър Уолш заразтрива изстиналите си от влажната пръст ръце и опита да ги посгрее с дъха си. Отвори задната врата откъм кухнята, извърна се и хубаво изгледа Мик.

— У теб ли е вестникът? Мик ахна и се плесна с ръка по устата.

— Забравих го. Сигурно съм го оставил в телефонната кабина.

Мистър Уолш извърна поглед и с пресилено възмущение зацъка с език. Бе твърде обезпокоен за бъдещето на Мик, че да се разтревожи сериозно за някакъв изгубен вестник, но все пак изпълни обичайния си репертоар, за да покаже, че Мик го е ядосал — перна го няколко пъти през раменете и тила. Както обикновено, Мик роптаеше и пресилено викаше уж от болка, докато накрая и двамата се развеселиха и се сборичкаха на вратата кой пръв да влезе в кухнята.

— Добре, сега превърни 4 фута и 7 инча в метри и сантиметри — каза Карен.

Мик написа задачата и започнаха да я решават.

Седяха на канапето във всекидневната у Мик. Той пишеше на лист, който бе откъснал от една тетрадка на Джули, а Карен — на бележника си. С мъничко моливче, което се прикрепяше в гънката между двете корици, тя редеше толкова дребни цифри, че Мик не можеше да ги разчете, макар и да седяха един до друг.

— 1 метър и 40 сантиметра! — обяви той.

След секунда Карен кимна и подчерта отговора си.

— И аз получих толкова. Сега следващата. Колко сантиметра има в 3 фута и 9 инча?

Тя записа кратко: 3′ 9″, колкото да се подсеща за условието. А Мик записа: 3 фт 9″ = ? см.

Заеха се със задачата, без изобщо да чуват високо пуснатата музика, която се носеше от стаята на Мик. Той нарочно бе оставил вратата към коридора открехната, но сега дотолкова се бяха увлекли в изчисленията, че престанаха да я слушат. Не вдигнаха поглед и когато от огъня в камината рояк искри от паднало разжарено парче се разлетя нагоре към комина.

Този път Карен свърши първа, но мълчаливо изчака Мик да съобщи отговора си.

— Точно така. — И тя отбеляза отговора с чертича отстрани, сякаш играеше на учителка и една от куклите и бе решила задачата вярно. — Знаеш ли колко кандидати ще се явят утре?

— Не. Когато отидох да си подам молбата, казаха, че не всички ще бъдат допуснати до този предварителен изпит, а после от издържалите ще подберат само няколко.

— Едва ли не като на конкурс за „Мис Свят“, нали?

— Тя отгърна бележника си на нова страница и го притисна от двете страни, за да не се затваря. — Сега да се заемем с дробите. Непременно ще дадат прости и десетични дроби, щом ще кандидатствуваш за монтьор.

Мик се премести по-близо до нея, тъй че краката им да се докосват, и я прегърна с една ръка.

— Знаеш ли с какво ми се ще да се заема сега?

Карен не махна ръката му и не се отдръпна от него, но и не му позволи да я притисне назад към възглавниците.

— Слушай, престани. Това е сериозна работа. Ако утре не се справиш добре, няма да те допуснат до последното събеседване.

Седеше скована и чакаше той да вземе решение, но и не му даде голяма възможност за избор, тъй като го гледаше с широко отворени очи, докато той я целуваше. Мик неохотно махна ръката си, отдели се от нея и погледът му отново дойде на фокус.

— Май си права. Защо не се явиш вместо мен? Царица си на математиката.

— В училище не ми провървя заради английския. Исках да стана възпитателка в детска градина, но успехът ми от дипломата не беше достатъчно добър.

— Е, по-различно е от работата в магазина за обувки.

— В крайна сметка нямах друг избор. Но честно казано, тая работа вече ми писна. Искам да я зарежа.

И тя подчерта няколко пъти една дата в бележника си сякаш това бе денят, в който ще промени живота си. Но тази дата бе отминала. Мик я гледаше как подчертава все по-дебело. Още малко и щеше да скъса страницата.

— Какво искаш да работиш?

Карен замълча и взе да рисува фигурки около друга дата.

— Не знам. Каквото и да е. Изобщо искам да се махна от този град и да опитам другаде.

— Имаш пълно право.

— Искам да отида да живея при татко в Бристол. Би било чудесно. Там е много по-интересно. Не мислиш ли, че тук животът е като в морга?

Фигурката около датата бе станала звезда. Мик й кимна с разбиране и също започна да рисува.

— Така е. Пък ако не беше баща ми, сега щях да съм в армията с моя приятел Алън.

А щом си спомни за забраната и за всички разочарования след това, той загуби интерес към рисуването и остави молива и листа върху облегалката на канапето.

— С Алън бяхме неразделни. Миналия сезон гледахме почти всички мачове на „Юнайтед“, не само на наш, но и на чужд терен.

— Ще ме вземеш ли със себе си някой път, когато играе „Юнайтед“?

Той като че не я чу. Седеше с поглед, прикован пред себе си, и тя повтори въпроса си.

— Не знам. Винаги ходя с приятели, цяла група сме. Карен се облегна на рамото му и го хвана под ръка.

— Моля те. Никога не съм ходила на футболен мач. Като бях малка, татко не ме водеше, защото било много опасно. Сега съм вече голяма, но него го няма.

— Не мога. С теб няма да е същото. Няма да можем да правим щуротии.

Тя го тупна по рамото и се отдръпна, за да седне нормално.

— Отвратително е да си момиче. Всички удоволствия са само за момчетата.

Мик я прегърна.

— Не всички. Карен се помъчи да се освободи и полата й се вдигна над коленете. Тя не я придърпа, но щом Мик докосна бедрото й, спря го с ръка.

— Недей.

Без да й противоречи, Мик хвана ръката и и я постави на слабините си. Тя ахна, но не я отдръпна. Мик я целуна и започна да гали коленете й, но тъкмо когато щеше да отстъпи, изведнъж изправи гръб и го отблъсна от себе си.

— Мисля, че е време да се заемем с дробите, Мик.

— Дроби ли!

Той я гледаше как приглажда с ръка по тялото си насъбралия се пуловер.

— Добре де. Ще започнем с прости дроби.

Мик започна да разкопчава колана си, но Карен вече обръщаше бележника на нова страница.

— Освен това майка ти и баща ти скоро ще се приберат.

Като претекст това бе по-приемливо. Мистър Уолш работеше дневна смяна. Трябваше да става от пет часа сутринта, затова нямаше да закъснее. Мик подпъхна ризата в джинсите си и взе молива и листа.

— Добре тогава, каква ти е гръдната обиколка?

Карен го цапна по рамото.

— Ставаш ужасен.

— Какво лошо съм казал?

— Ама ти си бил много нахален.

Мик наклони глава наляво и надясно, за да прецени на око, сякаш опитваше да отгатне колко бонбона има в някой буркан.

— Трийсет и три, а?

Карен изпъна рамене, за да му докаже, че е сбъркал.

— Глупости. Трийсет и пет. Но за какво ти е това? Без да й отговори, Мик записа обиколката и бързо пресметна.

— Значи деветдесет сантиметра. Карен се засмя и провери изчисленията му.

— Много бързо я сметна.

— Е, да, задачката беше интересна, нали?

Той плъзна ръка под пуловера й и този път Карен сякаш не се разтревожи, че родителите му ще се върнат скоро.