Погледи и усмивки

Мик седеше на табуретка пред камината с хавлиена кърпа на раменете и огледалце в ръката и неспокойно следеше как майка му го подстригва. Раните от сбиването още не бяха заздравели по лицето му, а натъртеното място под окото му бе станало наситено синьо-зелено.

Колкото повече се скъсяваше косата му, толкова по-зле изглеждаше насиненото му лице, видът му ставаше все по-свиреп, като на типовете от полицейските снимки. Той спусна клепачи заради косата, която падаше в скута му. Все едно че седеше зад водопад.

— Ей, по-внимателно! Няма да ставам монах.

— По-скоро приличаш на кандидат за отбора по бокс. Чудя се как ли ще реагират, като те видят на какво приличаш в лицето.

Тя ядно кълцаше зад ушите му. Мик не помръдна и не проговори, преди ножиците да се преместят на по-безопасно място. С рани и насинено око можеше да се яви пред комисията, но едно превързано ухо щеше да изглежда съвсем нелепо.

— Ще им обясня, че е станало, като сме играли футбол. Аз съм се навел ниско, за да поема топката с глава и някой ме е ударил в лицето с крак.

— Да се надяваме, че това няма да ти навреди.

— Откъде накъде? Ей, по-кротко де!

Той забеляза в огледалото как в косата му се появи дупка. Май кожата се виждаше отдолу. Опита се да я прикрие с по-дълги кичури коса, но майка му го дръпна за ръката и грубо изви главата му напред.

— Ще стоиш ли мирно?

— А нищо чудно и да ми помогне.

Той започна да върти огледалото и да обръща лице, за да разгледа най-лошите си рани.

— Може пък да помислят, че съм смел. Че съм с характер. В училище непрекъснато ни пееха, че трябва да имаме характер.

— По-скоро ще те вземат за хулиган.

— А ако продължаваш да режеш, ще помислят, че съм избягал от затвора.

— Я слушай, престани да хленчиш. Нали трябва да имаш приличен вид. Няма да отидеш на събеседването с коса до раменете.

— Глупаво е. Като че способностите на човек зависят от дължината на косата му.

— Може и да е глупаво. Но трябва да направиш всичко, което е по силите ти, нали? Няма смисъл да проиграваш шанса си още в началото.

Вратата към кухнята се отвори и мистър Уолш влезе във всекидневната с кофа въглища. Мисис Уолш прекъсна работата си, направи му път да отиде до камината и Мик използува тази възможност за бягство — изправи се и свали кърпата от раменете си.

— Какво правиш? Още не съм свършила.

— Така ти се струва. Ако искаш да продължиш, ще трябва да вземеш ножчето за бръснене на татко.

Мистър Уолш посръчка огъня и погледна косата на Мик.

— Сякаш изобщо не е подстригван.

— Какво! Тя ми свали толкова коса, че с нея може да се натъпче цял дюшек.

Мик обра космите от врата си с кърпата и изтича горе да се измие и преоблече. Мисис Уолш събра падналата върху мокета коса. На пода изглеждаше по-тъмна, отколкото върху главата на Мик. Отдели един по-дълъг кичур и нежно го поглади с пръсти, после го изхвърли в огъня заедно с останалите.

Огънят в камината се разгоря, докато Мик слезе — пламъците се виеха нагоре към комина като лентова стомана. Облякъл си бе нови панталони и най-хубавото сако, което майка му бе почистила и изгладила след сбиването. Но въпреки че си бе измил косата и облякъл едноцветна риза и вратовръзка, мисис Уолш не остана доволна от вида му.

— Погледни си сакото, Мик.

Той се подчини. Погледна дори под мишниците, опита да види и гърба, за да разбере какво има предвид.

— Какво му има?

— Не е подходящо за такова събеседване.

Той го огледа още веднъж. Но и този път не успя да разбере какво не му е наред.

— Какво искаш да кажеш?

— Много е ярко. С тия карета. Приличаш на герой от „Бийно“9.

— Много си старомодна, там ти е грешката.

Мистър Уолш го изгледа иззад списанието по градинарство, което четеше в креслото.

— Там, където отиваш, ще бъдат все старомодни.

Той стана и тръгна към антрето. Чуха го да се качва по стълбите, после явно влезе в спалнята, защото таванът над тях пзскърца. Върна се с тъмносив костюм на закачалка.

— Ето, премери го.

Мик се ухили. Шегата на баща му си я биваше, като се има предвид, че напоследък бе доста потиснат. Приятно беше да го видиш малко по-весел. Може и да бе чул добри новини в заводя. Може би в края на краищата нямаше да преминат на намален работен ден.

Но той все още държеше костюма. Шегата му отиваше твърде далеч. Едва тогава Мик усети, че в изражениието му няма и помен от шега. Възможно ли беше да говори сериозно? Почака малко. Никаква промяна. Значи наистина говореше сериозно!

— Моля!

— Ако ти става, няма нищо по-подходящо.

— Да, подходящо, но за свещеник.

— Като нов е. Май не съм го обличал от сватбата на Линда.

Той свали сакото от закачалката и го подаде на Мик, а той се отдръпна, сякаш му предлагаше нещо противно.

— По-скоро гол ще тръгна.

— Е, премери го де. Няма да те ухапе.

Мик погледна към майка си за съдействие, но нямаше изгледи тя да му помогне. Разбра, че няма да излезе на глава с тях, свали неохотно своето сако и облече сакото на баща си. Погледна се. Ръкавите почти скриваха ръцете му. (Показваха се само върховете на пръстите му и сега изпъкнаха грозните му изгризани нокти.) Раменете му висяха, толкова му беше широко, че всъщност можеха да се поберат двама души. Дори майка му изглеждаше разколебана.

— Така не мога да преценя. Пробвай го с панталоните, Мик.

— Не можела да прецени! Какво ви става и на двамата, слепи ли сте? Направо съм смешен.

Мистър Уолш свали панталоните от закачалката и му ги подаде. На крачолите се бе очертала гънка от стоенето.

— Хайде, обувай ги. За колко ще стане.

Мик ги грабна от ръцете му и отиде да се преоблече зад канапето — още по-абсурдна сцена, тъй като облегалката го прикриваше до коленете. Щом ги обу, стана очевидно, че са му твърде големи, но едва след като излезе пред канапето, пролича, че са направо огромни. Отзад спокойно можеше да се пъхне чувал с картофи, пък ако опънеше насъбраните крачоли, щяха да стигнат до пода. Можеше да го вземеш за шампион на страната по отслабване, облякъл миналогодишния си костюм.

Мик разпери ръце и се заоглежда, неспособен да преодолее ужаса си.

— Боже господи. И на пънк не приличам дори.

Мисис Уолш явно не можеше да вземе решение.

— Трябва само да свикнеш. Дали пък да не повдигнеш малко панталоните и да сложиш пуловер отвътре…

Мистър Уолш прие реакцията на Мик като лична обида.

— Във всеки случай по-подходящи са от твоите дрехи.

— Да, но за цирка. Представяш ли си какво ще кажат момчетата, ако ме видят в града с тези…? — Беше ужасно само да си го помисли. — Ще трябва да се преселя. Няма да мога да ги погледна в очите.