Погледи и усмивки

След две седмици Алън се записа доброволец в армията.

Мик отиде с него в наборното бюро и зачакаха ред в приемната заедно с още три момчета, които също щяха да се записват. След като разбраха откъде са, в кой полк ще се запишат и какво са правили досега, нямаше какво повече да си кажат и замълчаха. Всички се притесняваха и от време на време се усмихваха неловко един на друг, за да си вдъхнат увереност. Един през друг вземаха брошурите от малките масички прехвърляха нервно страниците и ги оставяха, без да са прочели и едно изречение. И Мик се държеше като тях. Беше неспокоен. Доходи му се до тоалетната. Все едно че и той щеше да постъпва в армията.

Сержантът ги погледна от бюрото си и се ухили. — Горе главата, момчета! Не отивате на погребение. Та това е най-щастливият ден в живота ви.

Но те явно не усещаха нищо такова. (Същата вечер сержантът сподели с приятеля си на чаша бира:

„Жалка работа. Като че насила са ги заставили да се запишат.“) Той бе навил ръкавите на ризата си и татуировката му се виждаше. Ръцете му бяха толкова окосмени, че змията над левия му лакът сякаш пълзеше сред гъста растителност.

Телефонът на бюрото му иззвъня и още преди да спре първия сигнал, той вдигна слушалката до ухото си.

Макар и седнал, той бе изправил гръб в поза „мирно“, а като каза „Тъй вярно, сър“, за малко да козирува на телефона и да удари токове под бюрото. Затвори телефона и погледна момчетата.

— Кой е Алън Райт?

Алън седеше със скръстени ръце, сега ги прибра до тялото си и поизпъна рамене.

— Аз.

— Влез ей там.

Алън етана и тръгна към една от канцелариите в другия край на приемната. Другите го изпратиха с очи, а пред вратата той се обърна и погледна към Мик. Размениха си по една усмивка, Алън почука плахо и влезе.

На бюрото в дъното на стаята един капитан преглеждаше документите му. На стената зад него висяха свити две знамена, а между тях бяха окачени клетвата за вярност и портретът на кралицата, поставени в рамки.

Капитанът вдигна поглед и каза на Алън да седне на стола пред бюрото му. Беше в пълна военна униформа, само фуражката му лежеше до документите на Алън. Докато той ги преглеждаше, Алън огледа стаята. Освен бюрото и двата стола, имаше само една остъклена библиотека до стената.

Капитанът дочете попълнения формуляр и започна подробно да проверява всичко поред — попита Алън за датата на раждането му, за семейството му и къде е учил, за да няма грешки и да не се получат недоразумения, след като го подпише.

Явно всичко бе в ред, капитанът му подаде документите и му посочи къде да подпише. После той стана и сложи фуражката си, а Алън помисли, че са приключили и тръгна към вратата. Но капитанът се засмя и каза, че това не е всичко. Отиде до библиотеката и плъзна едното стъкло. На горния рафт бяха наредени шест екземпляра от Библията, а на другите два — макети на танкове, полеви оръдия и бронирани коли. Капитанът смени местата на два танка, извади една Библия и я подаде на Алън. Каза му да я вземе в дясната си ръка, да застане мирно пред клетвата за вярност и портрета на кралицата и да повтаря.

Ето какво произнесоха те, ред след ред, първо редовият офицер, после новобранецът:

Алън се запъна на няколко места, като че трудно разчиташе думите. (Същата вечер на чашка капитанът сподели с един свой колега: „Не знам какво ги учат в училище! Днес имаше един, който едва прочете клетвата.“) Всъщност Алън нямаше такива проблеми, освен това, че светлината от прозореца отсреща блестеше върху стъклото и някои редове не се виждаха добре.

Произнесоха клетвата, капитанът взе Библията и стисна ръката на Алън.

— Това ли е всичко?

— Това е. Поздравявам ви и ви желая успех. Сержантът ще ви запознае с подробностите.

Алън излезе и капитанът остави Библията върху бюрото в очакване на следващия новобранец.

Към седем и половина вечерта Мик и Алън отидоха отново в града да отпразнуват събитието. Тъй като имаше специален повод, взеха от родителите си пари, но назаем; и тръгнаха от заведение на заведение, докато решиха да завършат вечерта в дискотека.

Най-близо беше „Адам и Ева“. Намираше се на партера на многоетажен гараж между един супермаркет и магазин за електроуреди. Позамаяни от пиене, със смях и викове, пресякоха тичешком улицата. Успяха да се проврат невредими между профучаващите коли и се наредиха на опашка пред дискотеката. Някъде зад гаражите виеше сигнално устройство против крадци, а в далечината се чу сирена, чийто звук обозначи маршрута на полицейската кола, извикана по спешност от другия край на града.

На опашката пред тях бяха застанали две момичета. Едното носеше цепната пола доста над коляното. Мик започна да се прави на пиян, наведе се и загледа краката му. Дори за малко да разтвори цепката, за да надникне по-отблнзо. Като се изправяше, позалитна и се наложи Алън да го подкрепи.

— Дявол да го вземе. Тая си я бива, а? Говореше доста високо и някои момичета от опашката се обърнаха, за да видят да не би да става дума за тях. Алън огледа момичето с цепнатата пола, като че щеше да го купува.

— Не е зле. Но не е моят тип. Много е кльощава.

— Какво? — Мик посочи другото момиче, което безуспешно се бе опитало да прикрие пъпките по лицето си със силен грим. — Тая ли е твоят тип, аз моята не я давам за тази.

Двамата избухнаха в смях, сякаш това беше най-веселата шега, която са чували. Момичето с акнето се изчерви, изпод фон дьо тена пъпките му запламтяха ярко. Приятелката му се ядоса и се нахвърли върху тях.

— Я се погледнете! Ако ви срещне някой на тъмно, ще си помнели, че носите маски.

Така както се бе извърнала, цепката на полата и се разтвори още повече и под нея лъсна долната част на бедрото й. Мик плъзна поглед надолу и заговори към това крайче.

— Виждаш ли го тоя до мен? Преди малко се записа в армията.

Момичето усети, че Мик зяпа бедрото му, но предизвикателно си остана в същата поза.

— Хайде де. Като го гледам, и в Армията на спасението5 няма да го вземат.

Алън не можа да преглътне обидата, макар и да беше пийнал.

— Ей, внимавай какво говориш!

— Истина е. Днес се записа.

Момичето огледа Алън от главата до краката, сякаш се канеше да се изплюе върху него като южноамериканска лама.

— Жал ми е за армията, сигурно много са закъсали.

Поизтрезнели от словесната престрелка, Мик и Алън мълчаливо се изкачиха по стълбите след момичетата и влязоха във фоайето, където двама пазачи се подпираха на стената срещу касата за куверти и наблюдаваха влизащите. Бяха облечени в черни костюми, с папийонки и ризи с жабо — същински борци във фракове.

Щом забелязаха Мик, веднага се отделиха от стената и започнаха да се надуват като животни, които се перят при среща с неприятел. Единият отиде до опашката и повика Мик при себе си. Посочи към врата му.

— Не можете да влезете в това облекло.

Мик заоглежда дрехите си, но не разбра какво не им е в ред.

— Какво значи това?

— Не носите вратовръзка. Забранено е да се влиза без вратовръзка.

Мик опипа врата си през разтворената яка.

— Но аз не знаех.

— Тук е така. В това заведение се държи на облеклото.

Алън също излезе от опашката, приближи се към тях и едва сега Мик забеляза, че той носи вратовръзка.

— Откъде ще намери вратовръзка по това време? Живеем чак в Рингуд. Докато отидем дотам с автобуса, докато се върнем, ще затворят дискотеката.

— Ваша си работа. Ако си затворим очите за вас, после ще стане лудница. Докато се усетим, ще нахълтат разни дългокоси типове, хипита и всякаква друга сган.

Вторият пазач си помисли, че ще има разправия и Незабелязано застана зад колегата си. Мик се примоли и на двамата с надеждата, че в такива големи гърди по всяка вероятност бият също такива големи сърца.

— Ама много ви се молим. Разбирате ли, тази вечер имаме специален повод. Приятелят ми отива в армията и сега имаме прощална вечер. Хайде, пуснете ни.

Пазачите се разколебаха. Като хора с патриотично чувство, те намираха, че на днешната младеж й липсва военната закалка, така че този призив им подействува силно. Обърнаха се с гръб към момчетата и размениха няколко думи. Като се посъветваха, първият пазач поклати глава със съжаление.

— Не може и това е. И ние трябва да си пазим работата. Съжалявам, момчета, но ще трябва да излезете.

Те застанаха един до друг и им препречиха пътя към самата дискотека. Мик се вгледа в цветните им жаба, които бяха в тон с керемиденочервения мокет и лилавите стени. През двукрилата врата зад тях проникваше музиката и се усилваше всеки път, когато някой влизаше, а пред Мик се показваха за миг танцуващите, обливани в различни цветове при смяната на прожекторите.

Нямаше смисъл да се молят повече и момчетата излязоха на тротоара. Мик ритна една празна цигарена кутия.

— По дяволите. Така ми се щеше да потанцувам.

— Да срежем моята вратовръзка, всеки ще си сложи по половинка. Няма да забележат.

— Ще забележат и още как. Къса е. Ще помислят, че искаме да ги дразним.

Стояха, гледаха как другите влизат и се чудеха какво да правят. Изведнъж Мик цапна Алън по рамото.

— Сетих се! Алън се сви, дръпна се и заразтрива изтръпналото си рамо.

— Какво?

Мик му каза, той се изсмя отначало и го посъветва да не говори глупости, но накрая се съгласи с идеята му и те свиха по-надолу в една тясна уличка с малки магазинчета. Нямаше никои. Повървяха малко и спряха уж да разгледат дрехите, изложени на витрината на един моден магазин, докато чакат да се появи минувач.

Чуха стъпки. Обърнаха се. Към тях вървеше един мъж. Да, подходящ беше. Но се колебаха толкова дълго, че докато се споглеждаха и си правеха знаци кой да го заговори, човекът отмина.

— Защо не го спря? — попита Алън. Мик гледаше как човекът се отдалечава.

— Ами ти защо не го спря?

— Теб не щяха да те пуснат, а не мен.

— Добре де. Следващия път.

Отминаха фризьорския салон, магазина за плочи, застанаха в сянката на входа на един магазин с индийски стоки и зачакаха там. Нямаше улични лампи, светлина идваше единствено от витрините на няколко магазина, които така се пазеха от крадци. Мик се обърна и долепи нос до остъклената врата, за да види какво се продава в магазина. В полумрака различи плетени кошници, маси и столове от ракита и дълги стойки с окачени на тях индийски рокли.

Явно магазинът бе ремонтиран наскоро. Вътрешните стени бяха съборени и витрината сега беше част от самия магазин. Новите големи стъкла на витрината и на вратата, ярката украса и шрифтът на фирмената табелка, смътно наподобяващ източно писмо — всичко това грубо контрастираше с обветрената тухлена фасада и деликатната пропорция на симетрично разположените прозорци на втория и третия етаж.

Между горните прозорци на еднотипната сграда отсреща върху стената бе изписано с боя името и фирмата на бившия и собственик. С времето буквите бяха съвсем избледнели от слънцето и дъжда, а тухлите — пропити с чернилка. Но надписът все още се открояваше сред мръсотията — макар и блед, все пак беше четлив, както става при недобре изтрита черна дъска.

ДЖОРДЖ ХАРДИ И СИН — ХРАНИТЕЛНИ СТОКИ. Но сега на витрината на магазина имаше друга табелка — „Последна мода, ниски цени“.

Сред многобройните надписи с новите, по-ниски цени по средата на витрината бе поставено и следното предупреждение: „НЕ НОСИМ ОТГОВОРНОСТ ЗА УБИТИТЕ ПРИ НАДПРЕВАРАТА ЗА ЕВТИНИТЕ СТОКИ, ПРОДАВАНИ ТУК.“

Някой идваше! Мик и Алън подадоха глави от входа на магазина. Беше мъж. Сам. Подсвиркваше си. Алън не искаше и той да отмине, затова изблъска Мик точно пред него. Човекът отскочи назад и се огледа, сякаш очакваше от другите врати да изскочи цяла банда.

Но никой не се появи зад гърба му и щом разбра, че са само двама, той се поуспокои — имаше голям шанс да се справи. Като бивш моряк беше виждал такива неща из пристанищата и съотношението двама към един не го разтревожи особено.

Застана леко разкрачен срещу Мик, поприсвил ръце в юмрук. Мик изглеждаше по-изплашен от него.

— Вижте какво, може ли да ни направите една услуга?

Услуга! Не знаеше, че вече така му казват.

— Какво искате?

— Ще ми продадете ли вратовръзката си?

Човекът се слиса. Такова нещо му се случваше за пръв път. Тия двамата явно бяха крадци-новатори от съвременното поколение и използуваха по-сложни методи за изнудване. Трябваше да бъде нащрек.

— Вратовръзката ли? Какво сте намислили?

И веднага се сети! Опитваха се да го залъжат, да приспят бдителността му. Ако се успокои и сведе поглед към вратовръзката си, ще го фраснат по главата. През дългите си плавания жадно бе изчел доста книжки по психология и знаеше всичко за тайните на човешкото мислене.

— Искаме да отидем на дискотека, а там не пускат без вратовръзка. Затова искаме да купим от някого.

Човекът се вгледа в Мик. Момчето като че ли не криеше нищо; но и някои от най-големите лъжци, които бе срещал, уж не криеха нищо, а съчиняваха невероятни небивалици, излегнали се кротко на койките си.

— Какво? Да купите вратовръзката ми ли?

Сигурно беше някой номер. Той огледа горните етажи на сградите наоколо.

— Това да не е за предаването „Скрита камера“?

Алън излезе от входа и застана зад Мик.

— Хайде бе, господине, продайте му я, че няма да ни пуснат да влезем.

Ясно. Тонът на Алън накрая го убеди, че зад молбата им не се крие нищо. Той опипа възела, извади края на вратовръзката от сакото си и я погледна.

— Тая не я продавам, подарък ми е от жената за Коледа. — Поклати глава. — Всяка година или чорапи, или вратовръзка. Ако не е едното, ще е другото. Нагласи отново вратовръзката си, обърна се и си тръгна. Мик хукна подир него.

— Много ви се молим! Направете ни тази услуга!

Без да спре, човекът извика в отговор:

— Разкарайте се. Жената ще ми скъси живота, ако я загубя. — Той се засмя и си продължи по пътя.

Заподсвирква си отново мелодията на „Плавам, плавам по морето…“ Мик и Алън стояха на средата на улицата и го гледаха.

— По дяволите, Мик, така ще висим тук цяла нощ.

Те пак се прибраха в сянката на входа. Докато чакаха, Мик издълба инициалите си на вратата с една монета.

Мина двойка влюбени. Вървяха прегърнати и младежът опипваше момичето отзад. Като видя Мик и Алън, премести ръката си на кръста му, но щом реши, че вече няма да ги гледат, пак я плъзна надолу.

Следващият забързан минувач беше мъж, който гледаше часовника си. Малко по-далеч от тях едва не блъсна един младеж, който вьрвеше срещу него, а той пък веднага му се извини, въпреки че вината не бе негова. Младежът приближи. Носеше ученическо сако и сини панталони с цветни външни шевове, за да приличат на дънки. Тъй като не бяха ушити от дънков плат, разрешаваха му да ходи с тях на училище. Хем бяха в същия стил, хем не биеха на очи.

Мик и Алън се отдръпнаха по-навътре в сянката на входа. Ако ги видеше да се спотайват, сигурно щеше да се върне. Този път Мик нямаше нужда от покана. Щом ученикът се изравни с тях, той изскочи и застана пред него.

— Ей, ти, трябваш ми за малко.

Младежът май нямаше никакво желание да чуе за какво му е притрябвал и заотстъпва назад. Готов беше да хукне, но Мик се приближи толкова, че можеше да го сграбчи, ако опита да избяга.

„Ужас! Двама са!“ — Ученикът забеляза и Алън. За разлика от него, морякът си бе помислил: „Слава богу, само двама са.“

— Какво искате?

— Вратовръзката ти.

— Вратовръзката ли!

Уплаши се, че ще го сполети най-лошото. Щяха не само да го ограбят, но и да му извият врата. Или пък да го обесят на издадената фирма на съседния магазин „Вътрешно спокойствие — природоцелесъобразно хранене“. Опипа нервно възела.

— За какво ви е?

Двамата го принудиха да се долепи до витрината. Мик вече стоеше право пред него. Съвсем близо… Дори усещаше дъха му. Младежът бе ял ментови бонбони.

— Теб не те засяга. Трябва ни вратовръзка. Сам ли ще ни я дадеш или ние да ти я издърпаме от врата?

Мик сграбчи реверите на сакото му, за да подсили заплахата, и лъсна значка на класен отговорник, Мик я забеляза, а в същото време младежът проследи погледа му и си възвърна увереността и самочувствието.

— Няма да ви я дам. И ако не се махнете, ще извикам полицията да ви арестува.

— Тъй ли? — Мик го сграбчи отпред за ризата. — Но докато дойдат, ще те намерят полумъртъв в тоя вход. Тъй че я развързвай и си затваряй човката.

Класният отговорник започна да сваля вратовръзката си.

— И не се опитвай да ходиш в полицията или да се оплакваш на когото и да било, че ще си изпатиш. — Мик го пусна. — Ако си отвориш устата, ще те намерим и ще ти счупим главата. Ясно ли е?

Отговорникът кимна, Мик грабна вратовръзката от ръцете му и го освободи да си върви. Не го изпускаха от погледа си, да не би да побегне и да се развика за помощ, щом се поотдалечи. Но той вървеше, разтривайки врата си, и от време на време поглеждаше назад.

Изчакаха го да завие зад ъгъла и тръгнаха в обратна посока. Мик вдигна яка и си сложи вратовръзката.

— Ама че гаден цвят, нали?

— Няма значение, кали ще влезем.

На вратовръзката бе избродирана някаква емблема, а под нея — девиз. Мик я изви нагоре и го прочете.

— Labor Omnia Vincit. Това пък какво ли значи?

— Откъде да знам. Догони оня пикльо и го попитай — той знае.

„Трудът побеждава всичко“ — щеше да отговори той.