Погледи и усмивки

Мик стоеше пред автомагазина „Неръждаеми покрития“ и гледаше как покрай него профучава група привърженици на „Юнайтед“. Пресякоха, без да се съобразяват с уличното движение, и ако шофьорите спираха пред тях в последния момент или натискаха клаксона, удряха с юмруци по колите им.

Мик подпъхна краищата на шалчето си и оправи възела.

Усещаше как го влече натам. Искаше му се да се втурне заедно с тях. Вече съжаляваше, че се съгласи да доведе Карен. А и къде ли се бавеше тя? Качи се на стъпалото пред входа на магазина и се огледа над главите на прииждащата навалица. На тротоара нямаше място. Ами ако затворят вратите, преди да влязат? И ако Фил, Шон и другите го видят да стои тук? Какво щеше да им каже? Нарочно бе избрал да се срещнат с Карен тъкмо на тази улица, защото обикновено те идваха на стадиона от другата страна. Но ако този път минат оттук? И какво ли щеше да стане, ако го видят с Карен, след като бе казал, че отива да про-вери за една работа…? По-добре да не мисли за това. Повдигна се на пръсти и се помъчи да види по-далеко. Ако не дойде след минута, ще тръгне самичък. Знаеше къде да намери приятелите си.

Изведнъж Карен се появи до него. Дошла бе от другата страна, срещу движението на потока от хора. Хвана го яд на нея. Нямаше никаква причина да я очаква именно от посоката, в която гледаше, но това появяване му се стори някак неестествено и го ядоса. Карен бе тичала и го хвана за ръка, докато си поемаше дъх. Мик се престори, че търси нещо в джобовете си и я накара да го пусне. Не беше в настроение да демонстрира обич.

— Закъсня.

— Знам. Извинявай. Трябваше да купя шалче на майка ми. Омръзна ми все да си слага моето.

— Трябва да побързаме. Днес ще има страшно много хора.

Трьгнаха към стадиона и Карен се хвана за ръкава му, за да не изостава. Той все излизаше с крачка напред и отстрани изглеждаше, че не я води със себе си, а бяга от нея.

— Можем ли да изпием някъде по чаша чай, Мик? Не успях да обядвам.

— Няма време. Ще си купиш нещо от стадиона.

Той нито се спря, нито се извърна към нея и няколко души дори си помислиха, че отговорът му се отнася до тях и го изгледаха, докато ги изпреварваше.

Всички магазини около стадиона бяха затворени и витрините им бяха защитени с дъски, така че Карен си купи едно хлебче с кренвирш от „Кафе на колела“ — приспособен фургон за закуски и кафе, спрян на празния терен пред едно бунище. Докато я чакаше, Мик си купи програма, отвори я и изруга наум, ядосан от промените в отбора на „Юнайтед“. Но щом завиха зад ъгъла и видяха наплива от хора пред турникетите на вратите, изруга вече на глас. Тълпите пред всички входове се сливаха в една огромна опашка.

— Ама че народ. Дано успеем за първата топка — каза Мик.

Карен погледна хлебчето си:

— Сложила съм много кетчуп, не е за ядене.

Един полицай яздеше на кон нагоре-надолу до бордюра и задържаше опашката на тротоара. Пришпорваше го непрекъснато с токове и разцепваше тълпата като снегорин. Някакъв младеж, зачервен и оглупял от пиене, повдигна опашката на коня и се накани да му пъхне отзад кутия от бира. Конят дръпна глава, опъна юздите и полицаят рязко се обърна, усетил по реакцията на коня и смеха на тълпата около него, че нещо става. Но късно; младежа вече го нямаше и той видя само как конят маха с опашка. Не можа да разбере на какво се смее тълпата, но като наближи следващата група, препречила пътя, заби токове в хълбоците на коня малко по-силно и се спусна към нея в тръс.

Мик и Карен се добраха до турникета и точно тогава се надигна приветствен вик за отбора на домакините. От нетърпение Мик бутна вратичката, преди контрольорът да я е освободил, и се удари в горната преграда на решетката. Отново започна да ругае и разтривайки с една ръка натъртеното място, с другата повлече Карен нагоре по дългото стълбище. Карен здраво стискаше чантичката си и гледаше в краката си, за да не падне. Мик вземаше по две стъпала наведнъж, но Карен носеше тясна пола и беше принудена да ситни. Докато се изкачат догоре, на подметките на обувките й можеше да се запали клечка кибрит, само като я допреш.

Влачейки я все още за ръка, Мик започна да си пробива път надолу между хората, заели вече трибуната. „Може ли, може ли“ — повтаряше той непрекъснато и въпреки че го пускаха да мине, много от тях се отдръпваха неохотно и му хвърляха враждебни погледи, готови да се заядат с него. Беше неприятно, досадно, напредваха бавно, Мик скоро изгуби търпение и стана избухлив. Престана да се извинява и когато един човек го попита къде му е възпитанието, Мик му отвърна грубо, сякаш него бяха сръгали с лакти в ребрата.

— Вие пък какво искате?

— Не можеш ли да кажеш едно „Извинявайте“, щом искаш да ти направят път?

— Писна ми да го повтарям. Човекът го пусна да мине. Проклет хулиган. Късмет имаше, че е с момиче, иначе щеше да му даде да се разбере.

Мик спря в долната част на трибуната, точно зад едната врата. Карен се сгуши до него и го хвана за ръката. Погледа няколко минути как двата отбора загряват и го попита:

— А защо вратарят не е облечен като другите, Мик?

Момчетата зад тях се изсмяха и добре че Мик и Карен носеха шалчета с цвета на „Юнайтед“, иначе щяха да си изпатят. Наблизо нямаше привърженици на отбора на „Челси“. Бяха ги събрали по-нагоре, в отделен сектор, заобиколен от полиция.

Мик погледна към другия край на терена, където загряваха футболистите на „Юнайтед“. Зад тях привържениците им пееха и високо развяваха шалчета и знамена, които се сливаха в трептящ шарен килим. Мик затърси с поглед приятелите си, но от такова разстояние не можеше да различи отделни лица. Фил ли беше онзи младеж, когото някакъв полицай повлече и отведе с ръка на гърба? Невъзможно, за Фил трябваха двама полицаи.

Според жребия капитанът на „Юнайтед“ трябваше да избира врата и той реши да напада към вратата, зад която стояха Мик и Карен. „Юнайтед“ винаги започваха така, когато имаха избор, за да атакуват противника през второто полувреме, подкрепяни откъм гърба от най-фанатичните си привърженици.

Както обикновено, началото бе стремително — футболистите често губеха топката, но после се впускаха с груби опити да си я възвърнат. Играта моментално завладя Мик. Качеството й не го интересуваше, искаше само победа за „Юнайтед“. Насърчаваше ги, даваше им съвети, обиждаше противниците и съдията и непрекъснато обсъждаше с другите около себе си спорните моменти на терена.

Карен не беше така увлечена. От необуздания рев наоколо я заболя главата, непрекъснатото бутане и натискане й беше неприятно, пък и не можеше да си обясни защо е всичко това. „Юнайтед“ за малко да вкара гол и тълпата внезапно се люшна напред тъй силно, че Карен, напълно неподготвена за такова нещо, щеше да падне, ако имаше къде. Мик я издърпа нагоре по стъпалата, а на терена вратарят вкара топката в игра.

Почти същото ставаше при всяко критично положение и въпреки че Мик я предупреди да се държи здраво, колкото и да се стараеше да даде отпор, тя не успяваше да направи нищо и двамата безпомощно се свличаха няколко стъпала по-долу. Сега те започваха да напират назад и с мъка се изкачваха отново; но така и не успяха да стигнат стъпалото, на което бяха отначало, затова Карен беше уверена, че накрая непременно ще ги притиснат долу в оградата.

Започна да изпитва ужас, когато отборът на „Юнайтед“ преминаваше централната линия на терена и в желанието си топката да се задържи в другата половина, тайничко застана на страната на „Челси“. Тълпата в другия край на стадиона също се люшкаше напред на вълни, като гонещи се по хълм сенки. От това развълнувано море на Карен и стана още по-зле, особено когато вдигнаха някакъв човек и го прехвърлиха над главите на навалицата към дежурните лекари от „Бърза помощ“ пред трибуните.

— Мик?

Вратарят на „Юнайтед“ подаде топката на един от крайните защитници, който в момента беше до наказателната линия.

— Мик!

— Какво?

— Лошо ми е.

Защитникът подаде на един от полузащитниците, който се бе промъкнал към крилото.

— Какво каза?

— Казах, че ми е лошо. Не съм добре. Полузащитникът поведе топката покрай страничната линия.

— Ще се оправиш.

— Повръща ми се. Сигурно е от закуската.

— Ще ти мине.

Полузащитникът измина с топката двайсетина метра, преди да срещне съпротива.

— Чувствувам се ужасно. Горещо ми е и ми се вие свят.

Играчът от „Юнайтед“ се опита да излъже противника си, но в крайна сметка топката излезе извън очертанията на игрището. Докато момчето, което стоеше отстрани, я върне, Мик използува момента да погледне бързо Карен. Дори под фон дьо тена й личеше, че е пребледняла, а над горната й устна бяха избили капчици пот.

— Да не припаднеш, а?

— Не знам какво ми става. Но ми е много зле.

Топката бе отскочила от крака на противниковия играч, така че „Юнайтед“ възобнови атаката.

— Само това липсваше — ти припадаш, а аз вървя до носилката покрай терена. Няма да го преживея. Момчетата ще ме разпънат на кръст.

Карен докосна челото си и погледна дали пръстите й са влажни.

— За момчетата ли ще мислиш сега? Аз какво да правя?

— Какво искаш да правиш?

— Трябва да изляза.

Мик се обърна и я изгледа, въпреки че топката бе още в игра.

— Какво? Невъзможно!

— Няма как, Мик. Страшно ми е зле.

Тя се отпусна върху него и облегна глава на рамото му. „Челси“ отне топката близо до централната линия и тръгна в атака. Карен затвори очи. Натежаваше на рамото му. Той я бутна да се изправи и се обърна към нея.

— Хайде тогава. Но веднага се връщам, да знаеш. Хвана я за ръка и започна да си пробива път нагоре.

Промушваха се между хората, но сега те нито ги виждаха, нито ги усещаха, дотолкова бяха погълнати от играта. Но пък мъжът, който на идване се бе усъмнил в доброто възпитание на Мик, ги забеляза. И ако тогава Мик му се стори ядосан, сега беше като побеснял. Затова човекът не направи никакъв коментар, само извика „Давай!“ на „Юнайтед“.

Изкачиха се догоре и заслизаха по безлюдното стълбище от другата страна. Карен се държеше с една ръка за перилата, а Мик я прикрепяше за другата. От високото се виждаха колите по главното шосе покрай стадиона и застъпващите се покриви на къщите, проточили се в редици чак до стоманолеярния завод в далечината.

Мик срита надолу по стъпалата една празна консервена кутия от портокалов сок, после я претърколи още веднъж, щом я настигна.

— За последен път те водя, тъй да знаеш.

— Така се случи. Не го правя нарочно.

Когато слязоха додолу, Карен седна на едно стъпало и закри лице в шепите си. Мик застана до нея и ту нетърпеливо я поглеждаше, ту вдигаше очи към гърбовете на зрителите, открояващи се горе на входа.

Жестовете им съответствуваха на събитията на терена, така че след един особено буен вик и преждевременно разперване на ръце, както при отбелязване на гол, възбудата обзе Мик още по-силно.

— Добре ли си вече?

Карен поклати глава, без да маха ръцете си.

— Какво искаш да правиш тогава?

— Искам да си отида вкъщи.

— Вкъщи ли! Та мачът едва започва. Щом си решила, върви си, но аз няма да дойда с теб.

Погледьт му отново се спря на кутията от портокалов сок и той я запрати с ритник в стената на тоалетната.

Тя падна и остана на място. Толкова беше смачкана, че не можеше вече да се търкаля.

— Престани да ми викаш. Така ми става още по-зле.

Карен се разплака и Мик поомекна, но тъкмо щеше да седне до нея и да я прегърне, от трибуните се понесоха нови викове, които можеха да означават само едно.

Мик рязко се обърна и вдигна поглед. Горе на площадката хората подскачаха, развяваха шалчета и се прегръщаха. От долния край на стълбите не можеше да се види какво предзвиква подобно поведение и те изглеждаха като полудели.

— Вкарали са гол!

Мик се втурна нагоре, проби си път малко по-напред, за да види какво става на терена и веднага се сля с ликуващата тълпа. След малко отново се появи и се спусна също така бързо по стълбите. Едва си поемаше дъх, когато стигна додолу. Карен все още седеше на стъпалата, с лице към външната стена, върху която на бледото следобедно слънце проблясваха парчета от счупени бутилки. След един слаб мач на „Юнайтед“ никакъв запалянко отбеляза, че са поставили там парчета стъкло не за да попречат на хората да влизат, а за да ги задържат на стадиона.

— Хайде, решавай. Какво смяташ да правиш? Карен се изправи. Още плачеше. Мократа хартиена кърпичка от розова бе станала червена в ръката й.

— Отивам си вкъщи.

— В такъв случай побързай. Вече пропуснах един гол. А нашите има да вкарват гол след гол срещу тия некадърници.

Отправиха се към един от изходите и касиерът, който броеше парите от билетите, пусна Мик и Карен през турникета. Изгледа ги с любопитство, докато минаваха през раздрънканата решетка. „Юнайтед“ току-що бе вкарал гол; той носеше червено шалче; тя плачеше… Мик сякаш четеше мислите му; направи знак с глава към Карен, сетне обърна очи към небето, по този начин се опита да му обясни странността на поведението им.

— Моля ви се, не заключвайте. Връщам се.

За по-сигурно спря на тротоара досами пред турникета.

— Нали знаеш къде е автобусната спирка?

Карен поклати глава. Не го погледна.

— На края на улицата, само трябва да пресечеш. Ще я видиш. Трябва да вземеш автобус номер 84.

Тя тръгна веднага. Явно бе твърдо решена да не му проговори, но като стигна до един афиш на стената с датата на следващия мач в града, се обърна.

— Мик Уолш, между нас всичко е свършено. Ти си отвратителен! Не искам да те видя повече!

Мик остана като гръмнат! Отвратителен! Как е възможно? Заряза приятелите си, за да я доведе. Рискуваше да му се подиграват, ако го видят. Заведе я да си купи закуска. Проби и път додолу, за да може да вижда. Изведе я навън. Изпусна един гол! Показа й спирката. Какво още трябваше да направи? Кой друг щеше да направи повече, изобщо възможно ли беше да се направи повече?

Той се огледа наоколо за съчувствие. Но наблизо беше единствено касиерът, зает да разпределя парите в платнени торбички, и не му обърна внимание.

— Значи аз съм ти крив! На теб ти стана лошо, а мен изкара виновен!

— О, я млъквай! Притрябвал си ми и ти, и твоят тъп футбол!

Мик я гледаше как се отдалечава. По походката и личеше, че няма вече да се обърне и той се върна на стадиона.

На улицата останаха само Карен и някакво куче. Кучето се опитваше да измъкнм пържените картофи от една кесийка в канавката. Но щом си пъхнеше носа, кесийката му се изплъзваше. Накрая я затисна с лапа и я разкъса със зъби.

След блъсканицата на стадиона безлюдната улица със защитени от дъски витрини и редици паркирани коли изглеждаше неестествено пуста и изоставена, сякаш бе започнала атомна война и всички се бяха изпокрили по домовете си.

Карен бе стигнала едва до служебния вход, когато Мик отново се появи на изхода. Догони я, но тя се държеше, сякаш него го няма. След малко, без да го поглежда, запита:

— Какво искаш?

— Ще те изпратя до спирката.

— Няма защо да си правиш труд. И самичка ще си я намеря.

Вече не плачеше, стискаше здраво чантичката си и потракваше с токчета по плочките на тротоара с непоколебима твърдост.

— Не искаш ли да се върнеш на стадиона, щом се чувствуваш по-добре?

— Не искам да имам нищо общо с теб.

На края на улицата пресякоха и застанаха на автобусната спирка. Зачакаха на опашката като непознати. Стадионът бе наблизо, виковете на тълпата се чуваха и всеки бурен отзвук им напомняше какво се бе случило и разбиваше всяка надежда за одобряване.

Мик неспокойно се взираше във всеки автобус, който се задаваше, и се мъчеше да види номера му отдалеко. Искаше му се да и каже нещо, преди да дойде номер 84, но неумолимата й поза го спираше. Стоеше с гръб към него, втренчила поглед пред себе си, и ако никой от опашката пред нея не чакаше същия номер, автобусът щеше да отмине, преди тя да вдигне ръка. Видът и изразявате твърдост, сякаш по-скоро би изпуснала десет автобуса, отколкото да се обърне към Мик.

Зададе се номер 84 и Мик се запита дали да го спре. Ако нямаше никой за качване или слизане, щеше да ги отмине и да му остане повече време да се сдобрят. Но тя пък щеше да види номера на задното стъкло и да го обвини в подлост.

— Автобусът ти идва.

Нито му отговори, нито провери дали е така.

— Искаш ли да те изпратя до вас?

Тя бавно се обърна и му отправи такъв изпепеляващ поглед, че Мик се почувствува като в училище.

— Защо? Той не можа да отговори. Смущаваше го втренченият и поглед. Започна да се изчервява.

— Ами ако случайно вземеш да припаднеш.

— Не се безпокои, нима да припадна.

По вида й сега никой на автобусната спирка не би предположил, че допреди малко й е било зле. Изглеждаше издръжлива като камила.

— Все пак ще дойда с теб, ако искаш.

— Само че не искам. Особено след всички тия ужасни неща, които ми наговори.

Автобусът спря и пътниците заслизаха.

— Карен, съжалявам…

— Много късно. Съвсем сериозно ти казвам. Между нас всичко с свършено.

Мик тръгна с нея до вратата, като трескаво се мъчеше да измисли нещо, преди тя да се е качила. Не успя. Карен бързо плати билета си — дори бе приготвила точни пари — и се качи на втория етаж. Ако автобусът беше на десет етажа, сигурно щеше да се качи чак на десетия. Да отиде ли да я изпрати все пак?

Настйчивостта може и да помогне в крайна сметка…

Шофьорът на автобуса разреши проблема — затвори вратите и потегли. Мик затърси с поглед Карен зад прозорците на горния етаж, но те не бяха мити от месеци и през наслоения по тях прах нищо не се виждаше. Нали Управлението на градския транспорт бе освободило половината персонал по поддържане на чистотата след последното намаляване на разходите за обществени нужди. Но дори и стъклата да бяха безупречно чисти, той пак нямаше да я види, защото бе седнала на последната седалка от другата страна, колкото може по-далеко от него.

Мик изпрати с очи автобуса и се върна да догледа мача. Влезе през турникета и успя да се добере до трибуната, като заобиколи зад козирката, прехвърли през никакви огради с шипове и през една висока стена с опъната над нея бодлива тел. Премина през тези препятствия, без да бърза и без да се оглежда дали някой ще го види, и точно защото му беше безразлично, нито полицията го залови, нито се удари.

Равнодушието му го защитаваше. „Юнайтед“ загуби мача. Мик и приятелите му застанаха до една бариера зад мрежата на вратата да погледат как отборите напускат терена. Бяха намалили светлината на прожекторите, по високоговорителите се носеше музика, за да се умиротворят привържениците на отбора-домакин. След като футболистите и служебните лица се скриха в тунела, Мик не се сдържа:

— Само това ми липсваше. Шон накъса програмата си на парченца и ги хвърли нагоре.

— А как ги бяха притиснали в първото полувреме. И какъв красив гол им вкараха в началото.

Мик се обърна с гръб към терена и загледа тълпата която бавно се изкачваше по стълбите към изходите.

— А аз дори не го видях.

Облегнаха се на бариерата да изчакат навалицата да оредее и да решат какво да правят. Вкъщи ли да си вървят или да подгонят сбирщината запалянковци от „Челси“? А какво да правят вечерта? Да излязат. Къде? Да пийнат нещо. А пари откъде? Загубата ги потискаше. Отне им един повод за празнично настроение и откри пустотата в живота им. До следващия мач на отбора на свой терен имаше две седмици. Цели две седмици в очакване на нещо вълнуващо. А дотогава ще се мотаят по улиците, ще се излежават до късно сутрин, ще зяпат конните състезания по телевизията, ще се разправят с родителите си, ще хвърлят стрелички по мишените в пивниците и ще висят над чаша бира…

Фил започна да рита подпорката на бариерата отначало леко, после с нарастващо озлобление — кухата тръба задрънча тревожно и хората се заобръщаха да видят какво става.

Пред стадиона Мик се спря, за да си купи хлебче с кренвирш и каза на другите, че ще ги настигне.

Разколеба се, като видя, че е същият павилион, от който Карен си бе купила закуската. Струваше му се неприлично след това, което се случи. Можеше да му донесе лош късмет. Но като поразмисли, реши, че едва ли е възможно да го сполетят по-големи неприятности от тези: Карен бе скъсала с него, „Юнайтед“ бе загубил мача, а той беше безработен. По дяволите всичко, гладен беше и нямаше откъде другаде да си вземе нещо за хапване освен от центъра на града. Все пак не посмяда предизвика съдбата докрай и вместо кетчуп, поиска горчица.

Не беше успял да отхапе, когато покрай него профуча орда младежи. Бягаха устремно, с всички сили и когато Мик забеляза цвета на шалчетата им, се обърна с гръб към тях, за да не видят неговото. Преминаха като хала с безразсъдни, озверели погледи, разблъскваха хората в паническото си бягство пред по-многобройната банда запалянковци на „Юнайтед“, която ги преследваше.

Дотърчаха „Червените“ и Мик се обърна тъй, че да се вижда шалчето му. Сега беше в безопасност. Преследвачите от „Юнайтед“, които бяха начело, настигнаха изостаналите от „Челси“ и на няколко места влязоха в схватка с тях в движение. Започнаха да ги блъскат и противниците им отвръщаха със същото.

Схватката остана без резултат, малко от ударите и ритниците попадаха на място, нападнатите се откъснаха напред — преследването продължаваше, докато някой паднее. Паднеше ли, ритниците наистина щяха да завалят и тежко му и горко. Щяха да го ритат навсякъде, а за довиждане можеше и да стъпчат свитото на кълбо тяло. Трябваше да се изправи. Останеше ли по-дълго на земята, щяха да го пребият. На всяка цена трябваше да стане, да се отбранява и да си пробие път до своите, иначе щеше да свърши в болница или още по-лошо — в полицията. Обикновено окървавеният младеж ставаше, ругаеше и размахваше ръце и крака. Обезумял, смазан от бой млад човек дереше гърло в смрачаваща се уличка в покрайнините на чужд град, на двеста мили от дома си.

След час всичко щеше да свърши. Младежът щеше да се качи на влака обратно за Лондон, да разказва гордо за сражението и да се перчи с раните си; а запалянковците от „Юнайтед“, наежени, опасни, щяха да бродят из центъра на града, за да спипат някой нещастник, случайно изпуснал влака.

Мик чу тропот на копита едва когато конят бе до него, обърна се, усети пръхтено в лицето си, тласък от силен хълбок и успя да се задържи прав само защото се подпря на някакъв фургон.

— Да ти…

Полицаят продължи в галоп — външен човек, чужд и за двете страни. Мик опипа рамото си. Ездачът го бе ударил с ботуша си, болеше го, той започна здраво да разтрива мястото. Побесня. Отначало имаше намерение да се прибере вкъщи, но сега вече искаше да се включи в събитията. Тъкмо тръгна по шосето, когато четирима младежи без никакъв знак, който да подскаже на кой отбор са привърженици, се нахвърлиха върху едно по-малко от тях момче, което вървеше само. Събориха го и вече щяха да си плюят на ръцете, но се зададе полицай с куче и те избягаха. Кучето беше немска овчарка, изръмжа, разлая се и щеше да се спусне към момчето, но полицаят го задържа с каишката, дръпна момчето и го изправи на крака.

— Хайде, тръгвай с мен.

Изви ръката му зад гърба, така че то трябваше да се повдигне на пръсти. Дърпайки се от кучето, момчето се опита да го погледне.

— Ама аз нищо не съм направил! Вървях си по улицата, а те налетяха върху мен. Нищо не съм направил! Честна дума!

— Тая песен я знам!

И двамата крещяха, за да надвикат лая на кучето.

— Но аз наистина нищо не съм направил! Не знам защо тъкмо мен са нарочили! Изобщо не ги познавам!

— Това ще се разбере по-късно! Хайде, тръгвай! Полицаят започна да блъска момчето по улицата, използувайки извитата зад гърба му ръка като кормило.

Мик изтича след тях. Заради кучето нарочно мина от другата страна на полицая, но щом приближи, то опъна каишката и се изправи на задните си крака, толкова напираше да го стигне.

— Той казва истината. Нищо не е направил. Само се защитаваше. Аз видях всичко.

Ако полицаят имаше трета ръка, Мик щеше да се намери в положението на момчето.

— Върви си по пътя.

— Но той нищо не е направил! Те се нахвърлиха върху него! Как трябваше да постъпи!

Полицаят спря и се обърна. И кучето, и задържаното момче трябваше да се обърнат заедно с него.

— Изчезвай, че и теб ще те прибера.

Появи се още един полицай и Мик се озърна, готов да побегне.

— Имаш ли нужда от помощ, Кен?

Кен изви ръката на момчето още по-нагоре.

— И един ни стига от тия копелета. Вторият полицай кимна към Мик.

— Ами тоя?

— Ако не се пръждоса, негов ред е.

Полицаят протегна ръка напред и кучето стигна на педя от Мик. Видяха се почернелите му кътни зъби, а от устата му вонеше като от клетка на лъв. Мик отскочи назад и хукна да бяга. От време на време се обръщаше да види дали не са решили да тръгнат след него и чак на половин миля от стадиона реши, че опасността е преминала и тръгна спокойно.

Вдигна ръка да избърше потта от челото си и забеляза закуската си. Съвсем я беше забравил. Невероятно! Може би най-после късметът му е проработил. Тогава забеляза, че кренвиршът е изчезнал! Разчупи хлебчето да види дали от стискането не е потънал по-дълбоко, но единственото, което напомняше за кренвирша, беше продълговатата вдлъбната форма в овлажненото тесто. Мик погледна надолу. Ако току-що е паднал, все още става за ядене. Нямаше го; той надроби хлебчето, хвърли трохите на гълъбите, които прочистваха двора на завода за отоплителни и вентилационни уреди, и продължи. Значи наистина бе предизвикал сьдбата. Трябваше да намери друг павилион за закуски. Може би все пак имаше бог.