Погледи и усмивки

Няколко седмици по-късно, един следобед. Мик и Алън седяха на люлките в кварталната детска площадка. Бяха се настанили на малките люлки, защото големите или бяха счупени, или пък синджирите им бяха увързани около хоризонталната част на металната рамка. Алън се бе промушил между синджирите на една жълта пластмасова люлка, а Мик бе кацнал върху нещо като червен сандък, преграден от всички страни — за съвсем малките деца, които имаха нужда от облегалка. Третата люлка бе заета от едко момиченце, което не можеше да реши дали му е приятно. Дядото стоеше отпред, за да може да му се усмихва окуражаващо всеки път, щом люлката се върне, а после я буташе съвсем лекичко.

Що се отнася до Мик и Алън, нямаше и съмнение — не им доставяше никакво удоволствие да се размотават на неудобните за тях люлки и да зяпат безлюдното игрище отсреща. Бяха уморени и отчаяни. Без пари, без работа и без изгледи за успех. Не ги утешаваше нито хубавото време, нито топлината от слънцето по лицата им. Напротив, чувствуваха се още по-зле. Безветрието и меката есенна светлина подчертаваха тишината наоколо и подсилваха чувството им за самота.

— Как мислиш, какво ще каже баща ти, Мик?

Толкова отдавна мълчаха, че в първия момент Мик не се сети за какво го питат. После отвърна:

— Не знам. Не съм му споменавал. А твоите какво казват?

— Майка ми не е възхитена. Но татко каза, че всичко зависи от мен. В края на краищата щял съм да постъпя така, както аз искам, тъй че неговото мнение нямало значение. — Изправи се на люлката и започна да се люлее. — Нали ония военни, които идваха в училище, разправяха, че там било чудесно.

Мик седеше, без да се люлее, заслушан в ритмичното скърцане от люлката на Алън. Някъде в квартала от фургон за сладолед непрекъснато се носеха първите няколко такта на детската песничка „Портокали и лимони“. Мик си я затананика наум и се помъчи да сметне колко ли правяят петте фардинга3, за които се споменаваше в нея.

— Е, да, но можеха ли да кажат нещо друго? Само това оставаше — да те предупредят, че там е ужасно, а? Нали имаше и офицер? Направо ги чакаше разстрел, след като се върнат в казармата.

— Да, но все пак ми се стори, че не е лошо. Особено това, че се пътува. Той казал, че ходели в Германия, в Норвегия, във Франция…

Той се засили и полетя по-високо: сегашните му пътувания се ограничаваха от дължината на синджирите.

Момиченцето от съседната люлка го изгледа със страх и каза на дядо си, че иска да слезе. Мик се бе оставил на инерцията, доколкото от движението на люлката на Алън се поклащаше и неговата.

— Във Франция ли? Ами, във Франция не ходят.

Алън спря да се засилва и седна. Непрекъснато трябваше да вдига крака, за да не се влачат по земята.

— Пък ако не ми хареса, не съм вързан за цял живот я. Само три години. Колко са три години?

Доста време — намекваше мълчанието на Мик.

— Не знам. Аз продължавам да търся. Все някъде трябва да има работа.

Докато разговаряха, към люлките се бе приближила една жена е момченцето си. То непрекъснато я дърпаше за полата и повтаряше, че иска да се полюлее. Момиченцето бе останало на мястото си, след като дядото го бе уверил, че баткото няма да му стори нищо лошо, така че явно никой не се канеше да слезе. Момченцето настояваше, започна да хленчи, да дърпа майка си и тя загуби търпение, особено след като видя лепкавите петна от пръстите му по полата си.

— Я чуйте. Вие двамата. Тия люлки са за малки деца, не за такива като вас.

Погълнати от проблемите си, момчетата изобщо не я бяха забелязали. Алън кимна към Мик.

— Тоя малък ли е? Но поне едно нещо знае да прави.

— Това не ви засяга, люлките не са поставени за вас. Големи сте. Ще ги счупите.

Мик хвана синджирите и ги разклати.

— Ами. И слон ще издържат. Ще издържат дори вас.

Жената наистина не беше от слабичките (тя отдаваше наднормените килограми около талията си на раждането), но беше далеч от размерите, за които намекваше Мик.

— Личи им, че са здрави. Но самият аз не бих ги подложил на такова изпитание — довърши обидата Алън.

— Невъзпитани хулигани! Ще се обадя в училището ви.

Мик скочи от люлката — целият беше изтръпнал и се заразтрива отзад.

— Хич не ни пука. От три месеца вече не сме ученици.

Двамата си тръгнаха, като се смееха високо. Жената гледаше след тях и явно си блъскаше главата с какво да ги уязви. Но те хукнаха да се гонят и бързо се отдалечиха, тъй че стана безсмислено да вика след тях. В крайна сметка тя заговори на възрастния човек.

— Докъде я докарахме, никакво уважение нямат тия младежи. Всички станаха хулигани.

Той кимна безучастно и поведе внучката си към пързалката, а трите празни люлки се заклатила, една напред, друга — назад.

Мик и Алън отидоха пеша до града. Прескочиха предпазната ограда между двете платна на широката улица и притичаха до Военното наборно бюро, което отскоро бе преместено в по-голяма и по-представителна нова сграда в центъра на града. Намираше се между заведение за бърза закуска и магазин за килими. Оставаха още два входа, но те все още не бяха заети и пред витрините им и досега се издигаха дървените огради с разлепени афиши за концерти или с реклами на плочи, обяви на различни политически организации за събрания и акции. На един от афишите някой бе написал с едри букви: НАПРАВЕТЕ НАЦИСТИТЕ НА ПАРЧЕТА!, а друг бе добавил отдолу: НАПРАВЕТЕ ВИТРИНИТЕ НА ПАРЧЕТА, ТОВА Е ПО-ЗАБАВНО!

Мик и Алън подминаха наборното бюро и влязоха в заведението за бърза закуска да изпият по един чай. Поседяха там, докато накрая сервитьорът взе празните им чаши и избърса масата — явен намек, че трябва да си тръгват. Излязоха и застанаха пред бюрото да разгледат изложените на витрината модели на танкове и снимки на войници по време на учение.

Но все още не бяха събрали достатъчно смелост, за да влязат. Приближиха се до вратата, но никой не посмя да я отвори, затова подминаха и се престориха, че разглеждат навитите на рула килими, изправени пред магазина до бюрото. Продавачът ги забеляза и побърза да излезе до вратата, за да види какво са намислили. Не му приличаха на клиенти, които ще купуват мокет.

Те не се отказаха — за кураж отново разгледаха снимките на витрината и приближиха вратата. Подканваха се, подбутваха се и в един миг Алън политна напред, бутна неволно вратата и я отвори. Един сержант по риза с къси ръкави го изгледа строго иззад бюроти си. Нямаше как — трябваше да влезе. Мик го последна и внимателно затвори вратата след себе си.