Погледи и усмивки

Въпреки че контрольорите на уличното движение стачкуваха и по двойните жълти линии имаше паркирани много коли, Мик не остави мотоциклета си на забранено място, защото знаеше, че щом полицията реши да санкционира някого за назидание, сигурно щеше да започне от собственика на някой мотоциклет. А това беше първото му излизане с мотоциклета. Досега бе карал из квартала, но за пръв път идваше до центъра. Работеше добре. Цилиндрите му бяха раз-стъргани отново, поставени му бяха и нови бутала, а Мик успя да възстанови и пораженията, нанесени, когато се развилия в гаража. Най-после можеше да го кара.

И сега вече не му се слизаше от него; искаше му се да тръгне на дълъг, дълъг път. Нямаше представа точно накъде, но това беше без значение; самото пътуване щеше да му достави удоволствие.

Откак бе получил писмото с отказа от „Ътли и Парсънс“, за пръв път се събуди сутринта с очакване за предстоящия ден.

Пред „Американска закуска“ бяха паркирани доста мотори, той остави тук и своя. В това заведение се събираха все мотоциклетисти. Първо стояха отвън на групички и обсъждаха моторите си, сетне влизаха да изпият по един чай и ги гледаха през витрината. Мик заключи каската си в новата кутия зад седалката. Сега можеха да гледат и неговия мотор.

Тръгна по главната улица и непрекъснато разглеждаше дрехите си и следеше отражението си във витрините. Беше доволен от вида си. С новите си ботуши, и подпъхнати дънки изглеждаше съвсем снажен, пък и потракването на токовете го подтикваше да върви по-наперено и с широка крачка. Чувствуваше се толкова самоуверен, че като наближи „Бромптьн и Мор“, дори не спря да надникне през витрината, а направо отвори вратата и влезе.

В магазина нямаше клиенти и продавачките, които бяха седнали и си приказваха, веднага скочиха на крака.

Мик им се ухили и се почувствува още по-добре. Заради ботушите беше. Нямаше да скочат така, ако носеше опърпаните си гуменки, разцепени на пръстите.

Едно от момичетата дойде при него.

— С какво мога да ви услужа?

Мик огледа магазина.

— Търся Карен. Тук ли е?

— Не. Болна е. Отсъствува повече от седмица.

Мик забрави за ботушите си.

— От какво е болна?

— Не знам точно. Мисля, че от грип. Мисис Медоус знае, да я извикам ли?

Тя беше готова да отиде, но Мик бързо поклатя глава и я спря.

— Няма нужда. Благодаря.

Той излезе от магазина с не толкова уверена походка и звънчето на вратата не прозвуча тъй весело.

Пред кафенето нямаше тълпа младежи в кожени якета, прехласнати пред мотоциклета му; забелязаха го, че се качва и тръгва само една възрастна двойка, които ядяха пържени картофи от една чинийка и пиеха чай от една чаша.

Мик остави мотоциклета си към края на блока между паркираните една зад друга коли. Можеше да го остави и по-близо до входа, но реши, че ако го прикрие между колите, ще привлича по-малко вниманието на бандата дечурлига, които играеха наоколо. От тях всичко можеше да се очаква. Можеше да влезе в блока и никога вече да не види мотоциклета си. Нямаше да се метнат на него и да избягат. Щяха да го разглобят и да го отнесат част по част.

Заключи каската, извади дънките си над ботушите и се отправи към блока с надежда хлапаците да не са забелязали как е дошъл. Преброи етажите и огледа прозорците на дванадесетия, но не знаеше къде се пада техният апартамент. Децата не забелязаха, че влиза, тъй като бяха прекалено заети — драскаха по стените с флумастери и аерозолни бон.

В асансьора задържа дъха си и се зачете в драсканиците, за да отвлече вниманието си от вонята. Ако някой беше спрял асансьора между етажите, Мик нямаше да издържи догоре, но произшествия нямаше. Мик излезе и си пое дъх.

В апартаментите се влизаше от дълги външни балкони — при откриването на блоковете във вестниците ги бяха нарекли „улици в небето“. Всяка от тези „улици“ беше защитена от дъжда (и от слънцето) от по-горната, но вятърът се завихряше в тях като в тунел и дори през лятото бяха усойни. Мик вървеше с ръце в джобовете и гледаше номерата на апартаментите: тук на високото беше по-студено, отколкото на мотоциклета. Мина покрай едно момиченце, седнало в кашон, и въпреки че детето бе добре облечено, от острия вятьр нослето му течеше и капчиците замръзваха над горната му устна.

По-нататък две момчета изхвърляха един телевизор през балкона. Мик не спря да го проследи как пада, но се заслуша и след изненадващо дълга пауза, тькмо когато се усъмни дали не се е качил на по-горен етаж, дочу глух трясък. Погледна към града. Небето малко се проясняваше и между облаците се бе прокраднал сноп слънчеви лъчи. Те озаряваха катедралата, няколко празни административни сгради и нащърбения силует на стоманолеярния завод в далечината. Въздухът над промишлената част на града бе толкова прозрачен, сякаш беше неделя, а не понеделник следобед.

Мик намери номер 124, поспря малко, огледа се за последен път и натисна звънеца. Отговор не последва. Позвъни отново, долепил ухо до вратата, за да разбере дали звънецът работи. Не можа да чуе и след като никой не се появи, блъсна два пъти вратата. Ударите отекнаха по тихия балкон и той се огледа в очакване да види отварящи се врати и надничащи хора. Тъкмо се канеше пак да почука, когато отвътре се чу глас:

— Кой е?

Мик преглътна и едва тогава отговори. Устата му бе пресъхнала също както при кражбата в клуб „Лангли“.

— Аз съм — Мик.

Последва дълга тишина и Мик се зачуди дали Карен не се е прибрала (какво ли му оставаше тогава?), но после ключалката щракна и зад открехнатата врата се показа Карен. Веригата беше на нивото на шията й и така, както беше застанала, на Мик му се стори, че носи тежка огърлица. Направи опит да й се усмихне.

— Здравей.

— Какво искаш?

— Дойдох да те видя.

Тя не изглеждаше кой знае колко радостна, че го вижда, не му каза нищо, вторачи се в него за малко и посегна да затвори вратата под носа му. Мик пристъпи напред, за да поднови молбата си за прошка, но преди да успее да каже нещо, тя откачи веригата и тръгна навътре. Мик остана отвън. Не знаеше дали е отишла да донесе нещо, или трябваше да я последва. Реши, че е по-разумно и той да влезе, тъй като вътре надали щеше да го замерва с каквото й хрумне.

Затвори вратата след себе си, но не сложи веригата, застана на изтривалката до вратата и зачака Карен да се върне. Толкова беше тихо, сякаш няма никого в апартамента. След малко му стана ясно, че тя няма да се върне, тръгна бавно по коридора към отворената врата на всекидневната и влезе вътре. Карен стоеше, скръстила ръце, в другия край на стаята и гледаше през прозореца. Мик застана до вратата и я зачака да се обърне. Газта в камината изсъска в тишината. Телевизорът в ъгъла бе включен, но звукът беше съвсем тих, на канапето лежеше отворено модно списание.

Доста дълго останаха така — не смееха нито да се погледнат, нито да си проговорят и Мик се загледа в телевизора. На екрана, пред камина с истински огън мъж и жена, облечени с костюми от осемнадесети век, бяха впили очи един в друг. Тъкмо долепиха устни в целувка и в същия миг в стаята влезе друг мъж, очевидно съпругът, ако се съди по реакцията му. Нямаше нужда да се усилва звукът, за да се разбере какво казва.

Карен обърна в момента, когато мъжете започнаха да се бият. Беше по пеньоар над нощницата, косата й беше вързана отзад на опашка.

— За какво си дошъл?

— Да те видя. Отидох да те търся в магазина и там ми казаха, че си болна.

Карен се огледа как е облечена и придърпа плътно пеньоара около себе си — пристегна колана, полите му се повдигнаха и се видяха босите й крака.

— Бях болна от грип. Но вече съм по-добре.

Мик отиде до прозореца и погледна навън.

— Изгледът оттук е фантастичен. Вижда се чак до нашия квартал.

— Изглед като изглед. И той е като всичко останало.

След известно време човек свиква с него.

Мик се сети за мотоциклета си и погледна надолу. Беше си още на мястото, но едната кола до него я нямаше и отстрани беше опасно незащитен. Мик долепи чело до прозореца и се помъчи да погледне право надолу, за да провери дали децата още играят пред блока, Карен се отдалечи от него и отиде до камината. Цветът на пеньоара и бе същият като роклята на героинята, която ридаеше върху канапето на екрана.

— Ами ти как си, Мик?

Той се обърна с гръб към прозореца и вдигна рамене.

— Долу-горе.

— Назначиха ли те в „Ътли и Парсънс“?

— Не. Допуснаха ме до събеседването, но не ме назначиха.

— Жалко. Толкова неща преговорихме.

Тя се усмихна вяло и за пръв път, откак бе влязъл в стаята, вдигна очи към него. Погледът и събуди спомена за преживяното разочарование и той отиде до папагалчето в ъгъла, за да не вижда Карен лицето му.

— Не си ми казвала, че имаш папагалче.

Почука с пръст по клетката и му подсвирна. Изплашено от близостта на непознатия, папагалчето разтревожено се замята от пръчка на пръчка, без да издава звук.

— Какво има за казване? То си е тук и толкоз.

— Как му е името?

— Питър.

Мик се обърна и папагалчето се успокои, след като забеляза, че никой не го гледа.

— Имаш ли си вече друг приятел?

Карен наведе поглед към кожата от пони пред камината и опита да приглади с крак един щръкнал кичур.

— Не. Ходих на една-две срещи, но не ми беше интересно.

— Радваш ли се, че дойдох да те видя? — Тя вдигна поглед и му се усмихна. А щом кимна, и Мик отвърна на усмивката й. — Не знаех какво да правя, като не те намерих в магазина.

— Радвам се, че дойде. Отначало помислих, че е или някой застрахователен агент, или някой друг такъв. Щях да припадна, като чух твоя глас.

Кичурчето козина до крака и отново щръкна. Може би понито е имало лизнато на това място.

— Мислех, че не искаш да ме видиш вече. Мислех, че ще тръшнеш вратата под носа ми.

— Нямаше да го направя, Мик. Откакто се разделихме, всичко тръгна отвратително.

Мик отиде до нея и я прегърна. Понечи да я целуне, но тя извърна глава и заплака. Той помисли, че я е обидил с привързаността си, пусна я и отстъпи. Но тя не се отдръпна, облегна се на гърдите му и неудържимо зарида. Останала без утехата на прегръдката му, изглеждаше уязвима като спящ човек, на когото са отметнали завивките. Мик отново я прегърна.

— Какво се е случило?

Отначало тя не можа да отговори от плач. После вдигна глава и бръкна в джоба на пеньоара си за кърпичка. Там, където бе облегнала глава, от сълзите й избелялото му дънково яке бе възвърнало първоначалния си тъмносин цвят.

— Всъщност не бях болна от грип. Само бях малко понастннала. Истината е, че ми дойде до гуша.

— От какво?

Тя избърса очи, издуха носа си и хвърли мократа кърпичка в кошчето със средновековния мотив. Кърпичката бе натежала толкова много, че металът издрънка, а самото кошче леко се отмести покрай камината.

— Непрекъснато се караме с майка ми. Тя ходи с оня тип. Оня същия, видяхме го в киното. Иска пак да се жени и… о, толкова е объркано. Всичко е толкова объркано!

Тя се отскубна от него и избяга от стаята. В коридора се отвори врата и апартаментът отново утихна.

Чуваше се тиктакането на степния часовник с кукувичката, а папагалчсто в ъгъла се изплаши от шумното излизане на Карен и повишения й тон и заподскача нервно от пръчка на пръчка в свои ритъм, различен от този на махалото.

Мик се ослуша, за да разбере какво прави Карен. Толкова беше тихо, че се зачуди дали не е излязла навън. Стори му се, че е чакал цяла вечност (макар че часовникът зад него беше отмерил само секунди) и излезе от стаята. В коридора имаше още една широко отворена врата. Мик бавно приближи, спря пред вратата и погледна вътре. Карен седеше на края на леглото си с втренчен в гардероба поглед. По нищо не пролича, че е усетила присъствието на Мик.

— И какво е станало, ти не го ли харесваш?

Тя не показа, че го е чула, но после, без да се обръща, попита:

— Кого?

— Тоя човек, с когото ходи майка ти.

— Дори не го познавам. И не искам да го зная. Тя казва, че с отношението си съм развалила всичко между тях.

Мик се облегна на касата на вратата и се отпусна, на един крак. Изскърца кожа и той пак си спомни, че има нови ботуши.

— Как така, нали не го познаваш?

— Той си има къща и иска майка ми да се пренесе при него. Тя обаче няма да отиде без мен.

Карен кръстоса крака и пеньоарът й се разтвори широко. Синият цвят на нощницата й блесна като небе иззад разкъсани облаци. Мик се загледа в краката й, очертани под прозрачната нощница.

— А ти не искаш ли да отидеш?

— Щом толкова иска, да отива, но без мен, Знам какво ще стане. Само да й стъпи кракът там, и ще забрави за мен.

Тя не отместваше очи от гардероба. Не бе поглеждала към Мик, откак бе застанал до вратата. Той влезе в стаята и заразглежда плакатите и снимките на поп групи и певци но стените. На една снимка имаше нечетлива заврънкулка, вероятно автограф от певеца. Значи слуховете за него бяха верни. Нищо чудно да беше неграмотен. Или пък почеркът му да е като на лекар.

Мик попрехвърлм плочите на Карен и взе от тоалетката и масичка малка снимка в рамка. На снимката се виждаше млада двойка — мъж с карамфил в бутониерата и жена с букет рози в ръце. Стояха на стълбите пред една сграда, а между тях, на едно стъпало по-ниско, бе застанало момиченце в дълга рокля на шаферка, под която се подаваха обувчиците му. То държеше малко букетче и примигваше на слънцето, наклонило глава на една страна. Мик така бе притихнал, докато разглеждаше снимката, че накрая Карен погледна към него, за да види какво прави.

— Това е сватбената снимка на майка ми и на татко.

— И аз така си помислих.

— Нали приличам на татко?

Мик погледна първо нея и после снимката, за да потърси приликата.

— Не мога да кажа. Само по една снимка.

— Не позна ли шаферката?

Мик се учуди от този въпрос и едва сега заразглежда по-внимателно начумереното личице.

— Май че не. Защо, трябва ли да я позная?

Карен се отпусна на възглавницата и отправи отговора си към тавана.

— Би трябвало. Това съм аз.

— Ти?

Сега вече Мик изцяло съсредоточи интереса си върху шаферката. Както бе доближил лице до снимката, приличаше на експерт, който търси доказателства за автентичност.

— Все пак по-добре късно, отколкото никога, нали? Той се засмя, а Карен извърна глава и мрачно го загледа как се хили на групичката от сватбата.

— Не знам дали е така. Но както се развиха събитията…

Мик остави снимката на тоалетната масичка под ъгъл с една друга, на която бащата на Карен седеше сам на един шезлонг на плажа. В огледалото се отразяваха гърбовете на еднаквите рамки, остатъците от лепило на мястото на етикетите с цените и късите подпорки, които се разклоняваха като лястовича опашка.

Мик отиде до леглото и седна до Карен.

— Добре че мен ме няма до мама и татко на сватбената им снимка. Били са женени от десет години, когато съм се родил.

Карен му отвърна с изнемощяла усмивка, като болен човек. Той се държеше с нея така, сякаш наистина е болна — целуна я нежно по бузата. Махна от лицето и едно кичурче коса и тъй като тя сякаш нямаше нищо против да я гали, наведе се и пак я целуна, този път по устните.

— Имам една малка изненада за теб.

Веднага усети, че може да го разбере криво, но Карен мислеше за толкова други неща, че не забеляза двусмислицата.

— Каква?

— Навън е.

— Навън ли? Какво прави там?

— Ще видиш.

— Искам да я видя веднага.

Понечи да стане, но Мик я задържа, преметна крака върху леглото и легна до нея.

— Не бързай. Има много време.

Целуна я и погали гърдите й през пеньоара; Карен се скова за момент, спря да диша и хвана ръката му, но след малко се отпусна, привлече го към себе си и отвърна на целувката му. Мик плъзна ръка под нощницата й, но още не се бе стоплил и Карен потръпна и дъхът и секна. Той продължи да я гали и се опита да дръпне нощницата, за да целуне гърдите й.

— Почакай. Ще ми скъсаш нощницата.

Тя отвърза колана на пеньоара си и Мик й помогна да го свали. После вдигна ръце нагоре, за да му е по-лесно да съблече нощницата и. Не изглеждаше смутена от това, че лежи гола и когато Мик се изправи и започна да се съблича, се обърна на една страна, за да го гледа.

Мик остави дрехите си на купчина върху пода, легна до Карен и я целуна. Гледаше тялото й, галеше я и когато стигна до бедрата, проследи с пръст белия триъгьлник от бикините й.

— Още имаш тен. От отпуската ли е?

Карен се погледна.

— Вече избелях. Да ме беше видял, като си дойдох.

— Да не си ходила в чужбина?

— Не, бяхме в Блакпул със Сюзан. Хората разправяха, че никога не е имало такива горещини. Мик плъзна ръка по слабините й.

— Жалко, че не съм те видял тогава. Обзалагам се, че си събирала погледите на всички момчета.

— Да, но там имаше такива нахалници!

Тя се отдръпна, за да му покаже колко възмутена е била, но той не махна ръка от бедрото и.

— Миналата година мои приятели ходиха в Блакпул. Напили се всичките и взели, че се татуирали.

— Не обичам татуировките. Според мен това е просташко.

— На един мой приятел баща му е бил моряк. Има татуиран папагал на задника си.

И той я ощипа, за да подчертае комичното място. Тя го шляпна леко по рамото и се престори на възмутена.

— Отвратително.

Мнк реши, че има предвид разказа. Надяваше се да е така.

— Истина е.

— Откъде знаеш?

— Виждал съм го.

— Лъжец такъв! Будалкаш ме.

— Не, честна дума. Показва го на всички след няколко чашки. Ако искаш, ще те заведа и на теб да го покаже.

На входната врата се чу превъртане на ключ и преди да разберат какво става, някои влезе в коридора.

— Карен?

Това внезапно нахълтване така ги парализира, че единствената им реакция на въпроса беше да вдигнат глави от възглавницата и да се втренчат в отворената врата към коридора. В тази скована поза ги завариха мисис Лож и един мъж до нея, които прекосиха коридора и надникнаха в стаята на Карен. Гледката парализира и тях и неуспели да направят следващата крачка, те застинаха като восъчни фигури на танцово дуо.

— Карен!

Възклицанието на мисис Лодж разкъса магията, тя се втурна в спалнята. Карен грабна пеньоара си, а Мик се изтърколи от леглото и взе дънките си. Мъжът остана на мястото си и ги гледаше от коридора.

— Ето, значи, какво правиш, щом ми видиш гърба.

Карен не успяваше да завърже колана на пеньоара си и с наведена глава се бе съсредоточила във възела. Не й отговори и мисис Лодж се зае с Мик, който още се мъчеше да се напъха в дънките си.

— А тоя кой е?

Карен вдигна поглед.

— Това е Мик.

От бързане да се облече Мик загуби равновесие и заподскача, за да не падне. С дънки около глезените, той сякаш се готвеше за надбягване с чували.

— Аз само се отбих да видя дали Карен е оздравяла.

— Да, личи си — отвърна мисис Лодж, като се стараеше да не гледа голото му тяло. — А сега се махай! Хайде! Изчезвай! Как смееш да идваш тук и да правиш такива неща?

Мик не остана да и обясни. Издърпа нагоре дънките си, грабна останалите си дрехи и се промъкна покрай приятеля на мисис Лодж, който наблюдаваше събитията вече пред вратата. Поотмести се, за да направи път на Мик и май едва се сдържаше да не се разсмее.

— Мик, чакай ме долу!

Той не я чу от затръшвалото на вратата. Мисис Лодж се обърна към Карен.

— Хич да не те чака. Не ти разрешавам да се срещаш повече с него, чу ли?

Едва сега Карен усети присъствието на мъжа, облегнат на вратата, и отвърна по-скоро на него, отколкото на майка си:

— Ще се срещам с когото си искам. Няма ти да ми заповядваш с кого да излизам.

— Възмутена съм от теб! Честна дума, срам ме е заради теб!

Мисис Лодж застана до леглото и се опита незабелязано да потърси издайнически петна. Тази прикритост беше излишна, тъй като Карен изучаваше с поглед мъжа, застанал на прага, а той сякаш се интересуваше повече от ключовете за кола, които държеше в ръка.

— Възмутена ли? От какво? Това е приятелят ми. Ходя с него от сума ти време.

— Нищо не си ми казвала за него.

— Откъде-накъде? Не съм длъжна да ти съобщавам всичко, което правя.

— Забравяш, че аз съм ти майка, Карен.

— Е, и? Какво общо има това?

Като не можа да измисли нищо в отговор, мисис Лодж взе възглавниците от леглото и ги заоправя.

— Знаех си аз. Знаех, че не мога да ти имам доверие.

И сякаш за да докаже правотата си, тя приглади насъбраната покривка на леглото, изпъна я отдолу и отстрани. Карен я изчака да свърши, после се върна и се тръшна на леглото.

— Само това повтаряш. Не съм толкова глупава.

— Всички така казват.

— Е, ти знаеш по-добре, имаш опит.

Вдигна крака на леглото (нарочно го прави, помисли си майка й) и пак насъбра покривката, после подпря глава на възглавницата.

— Карен! Да не си посмяла да разговаряш така с мен! Няма ли поне веднъж да покажеш малко уважение?

Мъжът на вратата престана да дрънка ключовете си и ги стисна в ръка.

— Не бива да говориш така на майка си, Карен. Кой не прави грешки като млад? Тя ми е разказала всичко.

Карен извърна глава и го изгледа през рамо. Стрелкайки го с едно око, тя сякаш се прицелваше в него.

— Не ме интересува какво ви е разказвала. И без това не е ваша работа.

Оскърбената мисис Лодж се отдръпна от леглото, готова да се разплаче.

— Разбираш ли сега какво ти говорех, Джордж? Ето какво се получава. Мъчиш се да ги отгледаш и възпиташ, а те се обръщат срещу теб.

Джордж отвори ръка и пак започна да дрънка с ключовете. На ключодържателя висеше миниатюрен играч на голф с червено поло. Джордж също по носеше червено поло. Само панталоните им бяха в различен цвят; на играча на голф — жълти, а на Джордж — светлосини.

— Майка ти много се тревожи за теб, Кареп. Затова съм и дошъл. Според нея би било хубаво да си поговорим. Нали разбираш, да изясним едно-друго.

— Не искам да обсъждам нищо.

— Все някога ще трябва да поговорим, не може така да продължава.

— Няма за какво да говорим. Ти не си тоя, който ще ми казва какво да правя. Не си ми баща.

— И слава богу, щом се държиш така непрекъснато. Карен седна на леглото и пусна крака на пода.

— Да не си споменал повече за него! Ти нищо не струваш в сравнение с него!

Тя се втурна и грабна една найлонова торбичка, оставена встрани от гардероба. Разгъна я, оказа се реклама на известна марка горчица. Издърпа горното чекмедже на тоалетката си, грабна куп бельо и го натика в торбата.

Мисис Лодж я наблюдаваше с нарастваща тревога. При всяко затваряне на някое чекмедже наредените отгоре шишенца с парфюми издрънчаваха, а накрая снимките паднаха.

— Какво правиш, Карен?

— Махам се оттук! До гуша ми дойде! Заминавам!

— Не говори глупости, къде ще отидеш!

— Все едно! Но тук повече няма да остана!

И с такъв замах отвори вратата на гардероба, че я изпусна и тя я удари по рамото. Карен не обърна внимание на това, грабна няколко рокли от закачалките и ги натика в торбата. Металните закачалки се залюляха и затракаха неритмично като събрани за поправка повредени часовници.

Мисис Лодж отиде до нея и я хвана за ръката.

— Стига толкова, Карен. Престани с тия глупости.

— Не са глупости! Карен издърпа ръката си, а мисис Лодж се олюля и отстъпи назад, като че ли я бе блъснала внезапно отваряща се врата. Побесня. Разбирането, което се бе опитала да прояви, се изпари.

— Виж я ти! Как така ще ме буташ?

Хвана Карен и й удари шамар. Тя пусна торбата и отвърна на удара й, после двете започнаха да се дърпат пред гардероба и да се обиждат. Джордж притича и се опита да ги раздели, но щом докосна Карен, тя се нахвърли върху него, започна да го рита и да крещи толкова истерично, че мисис Лодж се уплаши и го дръпна настрана.

— Остави я, Джордж, че да не вземе някой да извика полицията. Стените в тия апартаменти са тънки като хартия.

Джордж стоеше със свити юмруци и дишаше тежко: бе страшно пребледнял.

— Виж какво, от никого няма да търпя такова държане. На нея й трябва един хубав пердах, това е.

— Само че не от теб.

— Виж какво, внимавай.

Мисис Лодж трябваше да го държи здраво, за да не се втурне и да изпълни заканата си.

— Остави я, Джордж. Остави я на мира. Тя не заслужава да се тревожа за нея… Да върви! Ако питат мен, да върви по дяволите!

Но мисис Лодж тръгна първа — излезе от стаята с горчив плач заради упоритостта на дъщеря си. Джордж и Карен продължиха да се гледат втренчено и в напрегнатото им мълчание се чуваше как мисис Лодж хълца във всекидневната. Видът на Джордж беше все още заплашителен, а Карен се държеше тъй подчертано предизвикателно, сякаш го подканяше да я удари. Но отчаяният плач от другата стая не спираше, отклони вниманието на Джордж и с последен предупредителен поглед той излезе от стаята й.

Докато вървеше по коридора, се чуваше как ту подрънква, ту стиска ключовете в юмрука си. Карен извади обувките си изпод леглото и забеляза на пода миниатюрния играч на голф. Беше обезглавен по време на боричкането, но все още размахваше стика си. Карен се заслуша в тихия глас на Джордж, който се стараеше да успокои майка й, после свали пеньоара си и започна да се облича, но вече я нямаше онази решителност, с която допреди няколко минути събираше багажа си.

Във всекидневната папагалчето се мъчеше да привлече вниманието на мисис Лодж. „Хубав, хубав“ — повтаряше то и от време на време поклащаше звънчето в клетката си. Но мисис Лодж не го забелязваше, седеше на края на канапето, хълцаше и се бършеше с неразгънати мокри кърпички.

— Отказвам се от нея, Джордж. Да прави каквото ще. Свършено е…

Джордж я прегърна по-силно и я потупа по рамото.

— Всичко ще се оправи. Успокой се. Ще видиш, след време ще свикне с тази мисъл.

В паузите между възмутените упреци и утешителните думи Джордж поглеждаше към екрана на телевизора. Измаменият съпруг разговаряше поверително с някакъв тип, явно злодей, в една странноприемница. С гузен поглед единият прехвърли на другия кесия с пари.

Мисис Лодж чу стъпките на Карен в коридора и обърна глава. Но не можа да я види, защото Джордж бе притворил вратата, когато влезе. Стъпките спряха, външната врата тихо се отвори и затвори и Карен излезе. Беше толкова обикновено излизане, сякаш отиваше на работа или на покупки. Бавните стъпки по балкона затихнаха и мисис Лодж изпадна в ужас.

— Джордж, тя замина. Не трябва да я оставям сама. В такова състояние може да направи какво ли не.

Понечи да стане, но той я задържа.

— Не тръгвай подире й, Кристин. Нека сама да реши. Ще се върне.

Тя остана седнала, но в неудобна поза на крайчеца на канапето, втренчена в газовата камина, нещастна. Бършеше непрекъснато носа си и ноздрите вече я боляха от мокрите хартиени кърпички. Папагалчето бе сгушило глава и спеше на един крак. Кукувичката изскочи три пъти от часовника, а героинята от екрана се качи на един кон зад любовника си.

Мик седеше на мотоциклета си зад паркираните коли. Подпъхнал бе дънки в ботушите си, а каската му стоеше върху резервоара между краката му. Отначало мислеше да почака долу пред блока, но се отказа, защото, току-виж, някой вбесен възрастен можеше да изскочи от асансьора и да се нахвърли върху него, преди да успее да се измъкне.

Като видя, че Карен излиза от входа, даде силно газ, за да привлече вниманието й, после бавно подкара към нея. В една ръка тя носеше издута найлонова торба, а с другата държеше дамската си чантичка. Почака да приближи, остави торбата на земята и избърса мокрите си бузи.

— Какво стана?

— Стана каквото стана. Скарахме се. Махам се от къщи.

— Как така! Къде ще отидеш?

— При татко. Ще отида да живея при татко в Бристъл.

— А майка ти какво каза?

— Нищо. Нея не я интересува къде отивам. И на Марс да отида да живея, на нея ще й е все едно.

Мик вдигна поглед към дванадесетия етаж. От прозорците не ги наблюдаваше никой.

— Аз ще те заведа, ако искаш.

Карен само го погледна — мълчанието й бе въпрос.

— Сега мога да отида където поискам. Не го ли видя?

— Той се наведе назад, за да й демонстрира мотора, но Карен бе в такова състояние, че изобщо не схвана за какво й говори.

— Мотора ми! Поправен е!

— О, да.

Тя успя да наподоби усмивка и се помъчи да прояви интерес само заради него. Но силите й бяха тъй изчерпани от току-що преживяното и мисълта за това, което й предстоеше, че и на танк да го беше видяла, нямаше да прояви по-голяма изненада или любопитство.

— Харесва ли ти?

— Чудесен е. Откъде намери пари?

— Спечелих на конните надбягвания. Голям късмет извадихме с Фил. Качвай се. Първо ще отидем да ти купим каска, а после ще се отбия да кажа на наште къде отивам.

Карен взе торбата и без колебание се качи зад него. Той обърна мотора и даде толкова силно газ, че глутницата деца и бездомни кучета, които тичаха през тревата към усамотената горичка, се обърнаха да видят от какво е този рев.

Като се отдалечаваха, Карен хвърли поглед назад към блока. Намери прозореца на техния апартамент, но квадратът бе твърде малък и тъмен и не се разбираше дали някой не е бил привлечен от шума на мотора.

Караха по магистралите. Задминаха и оставиха след себе си:

Прегазени птици. Догарящ фургон на банкета. Полицейски коли, чакащи в засада край пътя. Изоставена каменовъглена мина. Купища сгурия. Запустяло село. Изсъхнали брястове. Трактори, които разораваха синори. Птицеферми. Ивици от автомобилни гуми като свалени змийски кожи. Надраскан надпис на един мост: „ХРИСТОС Е ЖИВ“. Нови жилищни комплекси в пущинаците. Камиони с ремаркета. Автобус с екскурзианти пенсионери. Кола модел отпреди 1930 година. Служебни автомобили. Коли с леопардови кожи на седалките. Талисмани с кимащи кученца и махащи ръце по стъклата на колите. Мотел. Колона от коли в другата посока, дълга две мили. Пътен знак „ПРЕСТРОЯВАНЕТО ЗАДЪЛЖИТЕЛНО“. Пътни строежи на цели мили. Полицейски коли и линейки със светещи сини лампички около току-що катастрофирали автомобили. Изтощено самотно куче, което тичаше в ужас по разделителната ивица. Ръждясал калник. Изкривена мантинела. Изгоряла кола край един насип. Парчета от автомобилни стъкла. Кръв по асфалта. Сокол над пуст рид. Тинест канал. Нови промишлени комплекси с рекламни надписи „ФАБРИЧНИ СГРАДИ ПОД НАЕМ“. Безмълвни фабрики. Празни общински жилища. Буренясали парцели. Зловонна река. Стотици нови непродадени коли. Оживено игрище за голф. Бунища. Ято гларуси по накамарена смет. Полиетиленови парчета, развяващи се на ограда от бодлива тел. Отпадъци: на полето, в гората, по улиците. Колона от военни камиони.

Когато минаха покрай един знак за крайпътен ресторант, Карен извика към каската на Мик:

— Гладна съм, Мик! Искам да спрем!

Мик (наклонил глава назад):

— Какво?

Карен (наклонила глава напред):

— Казах, че искам да спрем!

Мик (извърнал глава):

— Не чувам!

Карен (още по-високо):

— Гладна съм. Искам да ям!

Докато Мик разбере, бяха вече наближили и ако имаше по-голямо движение, щяха да отминат и да бъдат принудени да продължат до следващия ресторант. Във фоайето Мик се заигра на автомата за билярд, когато Карен отиде в тоалетната. На вратата на дамската тоалетна бе нарисуван силует в количка, което показваше, че може да се използува и от инвалиди. Карен се появи сресана и с червило на устните. Хвана Мик за ръка и двамата се качиха горе в самата закусвалня. Първо си запазиха две места с каските, сетне бавно минаха покрай линията за самообслужване и отрупаха таблите си с храна.

Избраха си едни и същи неща: доматена супа, пържени картофи, яйца, салам с боб, малки хлебчета, масло, понички с крем и кафе. Мик плати сметката. Беше почти половината от седмичната му помощ като безработен, но той не се разтревожи, тъй като имаше още пари от продажбата на цигарите.

Раздигнаха мръсните съдове, натрупани от доста клиенти преди тях, седнаха и Карен избърса масата със салфетка. Най-после всичко беше наред. Седяха един срещу друг, каските на столовете до тях бяха също една срещу друга. Карен разряза хлебчето си на две и разви с ножа обвивката на маслото.

— Нямам търпение. Умирам от глад.

— От чистия въздух е. От него се огладнява.

Тя остърга хубаво обвивката, но намаза маслото тънко, за да стигне за двете половинки на хлебчето.

— Колко ни остава още, Мик?

Той се замисли и разбърка супата. След първата лъжица отвърна:

— Още два-три часа. Бристъл е далечко.

— Нямам търпение да стигнем.

— Сигурно баща ти доста ще се изненада. Тя се усмихна, представяйки си срещата им.

— Каква ли физиономия ще направи, като ме види.

— Адреса го знаеш, нали?

— Разбира се. Записан е в бележника ми.

Тя потупа чантичката си до каската на съседния стол. Мик искаше да посоли още малко супата си, но солницата беше празна.

— Струва ми се, че базата на Алън е някъде около Бристъл.

Карен не го чу. Изяде супата си и натопи залък хляб в жълтъка. Прекалено много я вълнуваше собственото и бъдеще, че да се интересува от местонахождението на Алън.

— Ще бъде чудесно. Близо е до Лондон. Ще мога да прескачам в събота и неделя и да ходя по магазините.

— Звучи страхотно.

Но тонът му накара Карен да вдигне поглед от чинията си и тя се сети, че в плановете си досега не бе споменала Мик. Протегна ръка и го хвана за ръкава.

— Ще се виждаме, нали сега мотоциклетът ти е изправен. — Мик не отговори, но по начина, по който бавно разрязваше салама, пролича колко е паднал духом. — След известно време може да си намеря и квартира. Тогава ще ми гостуваш. — Това до известна степен му се стори обнадеждаващо и той вдигна поглед. — Мога и работа да ти потърся. Във вестниците, където трябва. Там има много работа.

При тази мисъл Мик плахо се усмихна.

— Би било чудесно, нали? — каза той с такъв копнеж, че Карен отново се пресегна над шишенцата с подправки и го хвана за ръката.

Нахраниха се, разчистиха едно място на масата и разгънаха пътната карта. Мик показа на Карен къде се намират и колко още им остава. Отидоха при мотоциклета, тя си сложи още два пуловера, даде един и на него. Но тъй като му беше малък, той го облече под ризата си като потник.