Погледи и усмивки

Фил стоеше във входа на пералнята на самообслужване и чакаше Мик. На улицата нямаше жива душа и повечето къщи отсреща бяха тъмни. Той вдигна поглед към небето. Нямаше луна, не се виждаха и никакви звезди. Почувствува капчици дъжд по лицето си, от студения вятър го побиха тръпки и той закопча горното копче на ризата си. Да, нощта бе напълно подходяща.

Зададе се кола и Фил отстъпи към сянката, да не би да е полицейска. Оказа се, че наистина е полиция; но не го видяха, надяваше се да не видят и Мик, иначе можеха да го нарочат само защото не си стои вкъщи по това време.

Той вдигна ципа на анорака си догоре и заподскача, за да се сгрее. Къде, по дяволите, се бавеше Мик? Вдигна ръка над очите си и надникна през стъклената врата на пералнята. Всички автомати бяха изключени и събрани по средата на помещението в очакване да ги изнесат. Тъмните им квадратни следи по стената приличаха на редица надгробни камъни на фона на ясно небе.

Фил се обърна и видя Мик да пресича улицата. Излезе от сянката на входа и прекоси тротоара.

— По дяволите, защо закъсня толкова? Вече си мислех, че няма да дойдеш.

— Отбих се да пийна нещо. Къде е Стийв?

— Уплаши се.

— Знаех си аз. Фукльо с фукльо.

— Карай, зарежи го. Да тръгваме. Те тръгнаха покрай редицата магазини. Бакалницата до пералнята също бе закрита, а в края на улицата магазинът за електроуреди бе обявил последна разпродажба.

— Взел ли си всичко? — обърна се към него Мик и забеляза, че отражението му във витрината също се обръща. Фил сякаш вървеше между двама близнаци. Той потупа джобовете на анорака си.

— Да.

Докато вървяха из квартала, почти не разговаряха. Пътят до клуб „Лангли“ беше повече от три километра и те крачеха бързо, замислени за това, което ще правят. Наближаваше полунощ, наоколо почти нямаше хора, а и коли не минаваха. Видеха ли, че се задава някой, двамата пресичаха на другия тротоар, преди да ги е наближил, въпреки че при оскъдното улично осветление едва ли щеше да ги познае. Минаха покрай някаква кола, спряла на затревената ивица пред една къща, в която две сенки се боричкаха на предната седалка. Не се виждаше точно какво става, понеже стъклата бяха запотени, но те се досетиха, ухилиха се и от-минаха незабелязани.

Клуб „Лангли“ се намираше в тиха уличка между две редици залепени една до друга къщи. Заобикаляше го висока ограда, отзад покрай едната й страна минаваше алея за камионите, които доставяха бира. Мик и Фил се запътиха към входа на алеята. Не се виждаха никакви хора и прозорците на къщите бяха тъмни. Но дори някой да бе още буден, нямаше да ги чуе, защото и двамата си бяха обули гуменки. Подминаха фасадата на клуба, без да забавят крачка, бързо се огледаха и изтичаха по алеята в задния двор. Застанаха с гръб към стената, заослушваха се и се мъчеха да сдържат дъха си. Не се чуваше нищо, само вятърът и далечен кучешки лай.

Фил измъкна нещо меко от джоба си и го подаде на Мик.

— Дръж, сложи ги.

Мик си помисли, че Фил му подава ръкавици, но в тъмнината не се виждаше добре и едва когато ги разгърна, разбра, че държи чифт чорапи.

— Какво ми даваш? Нямаш ли ръкавици?

Напъха ръката си в единия чорап и го вдигна към носа си.

— По дяволите, поне да ги беше изпрал.

— Я ги слагай и недей да мърмориш. По-добре с тях, отколкото с нищо.

Фил разтвори ципа на анорака си и от един дълбок вътрешен джоб, пришит към подплатата, извади голяма отвертка. Докато Фил вмъкваше отвертката между двете крила на вратата и се опитваше да ги раздалечи като с лост, Мик сви пръсти, за да избегне поне малко докосването до чорапите.

— Дано не са я поправили.

Вратата изскърца и поддаде, но резето от вътрешната страна пречеше.

— Мик, опитай се да пъхнеш вътре ръката си и да дърпаш.

Мик провря крайчеца на пръстите си в процепа, натисна едното крило навън, другото навътре, а в това време Фил напъваше с отвертката. При всяко отместване на отвертката, когато Фил опитваше на друго място, вратите се събираха и притискаха пръстите на Мик. От напрежение започнаха да сумтят, съсредоточиха всички сили върху средата на вратата, където резето крепеше крилата, и пак натиснаха. По нищо не личеше, че този път опитът им ще успее, но изведнъж вратата се отвори с трясък и двамата се хвърлиха назад в една купчина касетки. Вдигна се страхотен шум, те хукнаха през двора, спуснаха се по алеята и се спряха едва на улицата, за да се ослушат.

Нямаше алармен сигнал. В къщите отсреща не светна нито един прозорец и никой не изскочи пред входа на дома си. Те се облегнаха на стената и постояха така още няколко минути за по-сигурно, после се върнаха в двора. Вратата зееше широко отворена и от вятъра двете й крила се блъскаха от време на време в стената. Без да продумат, те надникнаха в тъмния коридор, сетне Фил извади фенерче от вътрешния си джоб и тръгна напред.

— Дръпни вратата.

Мик я затвори внимателно, сякаш влизаше в църква и бе закъснял за службата. Фил включи фенерчето и зашари по стените. Намираха се в къс коридор с летяща врата в дъното и тоалетни от двете страни. Фил насочи лъча на фенерчето към знака на вратата за мъжката тоалетна.

— Сега вече знаеш къде да дойдеш, ако напълниш гащите.

Мик не се засмя. И без това вече му се ходеше в тоалетната, а още не бяха влезли вътре.

Тръгнаха по коридора и Фил отвори едното крило на вратата, от която се влизаше в концертната зала. Задържа го, докато влезе Мик, после той го пое, за да не се блъсне и го изчака да се изравни с другото. Всички завеси бяха спуснати и тъй като нищо не се виждаше, бързо усетиха миризмата, на застояло — от цигарите и бирата. Фил зашари с фенерчето из залата. Видяха се маси и столове, наредени покрай стените, ударни инструменти на сцената в единия край и дълъг бюфет в другия. Тръгнаха през дансинга към бюфети, но пристъпваха предпазливо, сякаш вървяха по тънък лед.

Забелязаха металната решетка от тезгяха до тавана по цялата му дължина едва когато приближиха. Фил намери ключалката и се опита да я отвори с отвертката, а Мик му светеше с фенерчето. Ключалката се оказа здрава, затова понатиснаха леко решетката (не посмяха да я изпробват докрай, за да не вдигат много шум), отказаха се от това и тръгнаха към билярдната зала. Мик подхвърли:

— Трябваше да си носим връзка с ключове.

— Да беше помолил управителя да ти даде неговите за малко. — Лъчът от фенерчето на Фил обиколи помещението и се насочи над билярдните маси към бюфета в ъгъла. — Какво ще кажеш за една игричка?

— С фосфоресциращи топки ли?

В тъмното и тишината и с покритите маси залата приличаше на опустял хотел след сезона.

Пред този бюфет нямаше решетка. Фил вдигна подвижната дъска открая и двамата минаха зад тезгяха. Той започна да проверява какво има в долните шкафове, а Мик се опита да отвори чекмеджето на касата. Не можа да провре пръстите си в пролуките, затова взе да натиска бутоните напосоки. Изведнъж чекмеджето изскочи и той рипна назад, сякаш някой го бе ударил. Хукна да бяга, а с него и Фил, който и без това беше приклекнал като за старт. Едновременно стигнаха от бюфета до стената отсреща и останаха един до друг — струваше им се, че от тупкането на сърцата си не могат да чуят нищо друго.

Не се случи нищо, Фил избута Мик, върна се зад бюфета и продължи да тършува.

— Ама че шум вдигна. Май искаше да разтръбиш из целия квартал, че сме влезли.

— Без да искам. Откъде да знам как се отваря. — Той погледна в чекмеджето на касата, плъзна ръка по дъното му. — Няма нищо.

Фил отвори друг шкаф и вдигна поглед към него.

— Ти какво очакваше, да намериш хилядарка в употребявани банкноти? Парите са в сейфа на управителя.

— Тогава как ще ги вземем? Сейф не можем да отворим.

— Ти си бил много зелен бе, това е съвсем ясно. Не ни и трябва да отваряме сейф. Ела да ми помогнеш.

Той взе един картон цигари от шкафа и го остави върху тезгяха. После извади от вътрешния джоб на анорака си голяма найлонова торба и започна да я пълни, а Мик я държеше отворена. Фил пъхна последния картон и каза:

— Все ще изкараме някоя и друга лира от тях.

— Аха, хайде сега да се махаме.

Изправиха се и Мик излезе пред бюфета. Фил метна торбата на тезгяха и застана ухилен зад крановете за наливна бира.

— Пийва ли ти се?

Мик се обърна. Стигнал бе вече до средата на залата.

— Моля!

— Защо пък да не си пийнем, тъй и тъй сме дошли тук. Ама че жажда ме гони след тая работа.

Мик продължи по пътя си. То бива човек да ожаднее, но чак пък толкова.

— Хайде бе, ти съвсем си откачил, давай да изчезваме.

Фил откри откъде се включват помпите за бирата и натисна бутона.

— Няма страшно. Какво ще пиеш?

Той взе две чаши от рафта и ги обърна. Мик искаше само да се махне оттук колкото е възможно по-бързо, пък знаеше, че ако си тръгне сам и без цигарите, рискува не само да изгуби правото си върху половината печалба, но и да се изложи. Нямаше друг избор. Върна се на бюфета.

— Добре тогава, налей една халба.

Фил източи две халби тъмно пиво. Бръмченето на помпата от мазата достигна до тях като шум от зъболекарска бормашина. Мик избърса потта от челото си, без да сваля чорапа от ръката си, и отпи една глътка.

— По дяволите, що за бира е това?

Фил опита, за да види какво не й харесва Мик на бирата.

— Пий бе, човек. Нали не си давал пари? Какво повече искаш?

Стояха в тъмнината и пиеха, а торбата с цигари лежеше на тезгяха помежду им. Всеки път, когато вдигаше халбата, Мик сдържаше дъха си, за да не се добави и вонята от чорапа.