Погледи и усмивки

На сутринта Мик и Карен оправиха облегалките и сгънаха хубаво одеялото, после седнаха на дивана да пият чай и се загледаха как Джени сменя пелените на бебето върху килимчето пред камината. То лежеше по гръб върху непромокаемо чаршафче и дъвчеше гумен пръстен. Джени му избърса дупето, но щом свали крачетата му надолу, то пусна едно фонтанче и се намокри цялото.

Мик се ухили и смушка Карен, а тя се смути и извърна поглед.

— Какво ще кажеш, имаш си братче, а?

— По-точно доведен брат.

— Е, пак е кръвна връзка, пали?

Джени не показа, че е чула обидното разграничаване.

Без да вдига глава, намаза Кевин с крем и го напудри, преди да му подмени пелената. Както се бе надвесила над него на колене, пуловерът и се бе вдигнал над дънките и откриваше голия и кръст. Изглеждаше слаба и уязвима в тази поза. Външната врата долу се отвори, всички застинха на мястото си и се ослушаха. (С изключение на Кевин, който си лежеше по гръб, гукаше и риташе.) Но стъпките преминаха по коридора и заглъхнаха в задната част на къщата.

Джени закопча ританките догоре, вдигна Кевин и го подаде на Карен.

— Подръж го малко, моли те, да донеса закуската му.

Карен бързо остави чашата си и нерешително заоглежда извиващото се телце.

— Както кажеш. Но мен много-много не ме бива да се занимавам с бебета.

— Ето, сега ти се удава възможност да се понаучиш.

Без да чака отговор, тя тръсна бебето на коленете й и отиде в кухнята. Карен го държеше през кръста на разстояние, то пък протягаше ръчички и се мъчеше да я стигне. Наблюдаваше го с безразличие — от напрежение розовите му бузки се зачервиха още повече.

— Харесва ли ти, Мик?

Сякаш искаше мнението му за някоя рокля или за нови обувки. Мик, едва-едва погледна детето и сви рамене.

— Бебе като бебе.

Той се ослуша и след като се увери, че Джени е още в кухнята, прегърна Карен през раменете и се опита да я целуне.

— Но аз предпочитам сестра му.

Кевин се протегна към ръката на Мик, но преди да стисне гривната с инициалите му, Карен отблъсна Мик с лакът.

— Престани, ще го изпусна заради теб. Бебето не се учуди, че лъскавият предмет изчезна изведнъж, а прехвърли вниманието си към златното медальонче на врата на Карен.

— Какво ще кажеш, Мик, приличаме ли си?

Той заразтрива ребрата си там, където го бе смушкала Карен, и премести поглед от нея към бебето.

— Не мога да преценя, не е ли още рано? На мен всички бебета ми изглеждат еднакви.

Бебето беше силно и упорито и Карен трябваше да го държи здраво, за да не му позволи да я стигне. Но малко по малко тя се смили и зачервеното личице я накара да му се усмихне.

— Нали е хубав за възрастта си?

Тя го притегли към себе си, целуна го по бузата и прегърна пухкавото телце. Кевин спря да се мята в ръцете й, защото бе успял да хване медальончето и разглеждаше златното сърце със съсредоточено любопитство като маймунка. Повъртя го оттук, повъртя го оттам и опита да го пъхне в устата си, но Карен го спря и лекичко започна да разтваря стиснатото юмруче.

Когато разпери пръстите му, медальончето увисна отворено на шията й. Кевин случайно бе натиснал пружинката и сега от едната половинка се усмихваше баща и, а от другата замислено се взираше майка й. Два дребни лика, изрязани от сватбена снимка на стълбището пред общината.

Карен бързо затвори медальончето, а Мик не успя да полюбопитствува, защото се появи Джени със закуската на Кевин. Тя сложи купичката на специалната поставка, прикрепена към детското му столче; завърза му лигавниче, после го взе от Карен и го настани на столчето. Той веднага протегна ръце към кашата, от която още се вдигаше пара, но Джени дръпна купичката, преди да си е потопил пръстите вътре.

Карен погледна часовника си, после — часовника на полицата над камината.

— Знаеш ли в колко часа ще се върне татко?

Дженн опита малко от първата лъжичка, за да провери дали кашата не е твърде гореща, даде останалото на Кевин и едва тогава отговори:

— Досега трябваше да си е тук. Но при неговата работа нищо не е сигурно. Вече изобщо не го чакам. — Кевин протегна ръка към лъжичката и Джени му даде още. — Отначало Кевин се разплакваше, като се появи. Толкова рядко се виждаха, че не можеше да познае собствения си баща.

— А той зарадва ли се, че има син?

— Нищо не каза. Но мисля, че се зарадва. Май всички мъже са доволни, като им се роди син.

Външната врата пак се отвори и след малко някой изтича нагоре по стълбите, като си подсвиркваше. Джени се обърна към Карен, която и без това гледаше вратата.

— Идва си.

Мъжки глас извика името на Джени от площадката и тя отвърна високо в коя стая е. След миг мистър Лодж влезе при тях — все още си подсвиркваше и тактуваше с вестник по крака си. Щом забеляза Карен, спря и да си подсвирква, и да си тактува, сякаш някой бе спрял грамофон, и се вторачи в нея, сякаш се чудеше коя е. Карен нямаше такива съмнения. Тя скочи от дивана, втурна се към него и увисна на врата му, така че той трябваше да отстъпи крачка назад, за да не падне. Ципът на карираното му вълнено яке не бе вдигнат и когато я прегърна, якето се разтвори и я обгърна като с криле.

Джени и Мик се усмихваха, като гледаха тази емоционална среща, Кевин също се смееше от радост, че баща му се е върнал, и започна да думка по поставката за хранене с пълните си ръчички.

Мистър Лодж отдръпна Карен от себе си, за да я види по-добре, прегърна я през рамо и двамата влязоха навътре като влюбена двойка.

— Каква приятна изненада. Смаях се, като те видях да седиш на дивана. Защо не ми се обади, че идваш?

— Нямах време. Решихме и тръгнахме. Мик ме доведе с мотоциклета си.

Джени, все още на колене до столчето на Кевин, вдигна поглед към тях. В ръка държеше същата лъжичка каша, която бе загребала, преди мистър Лодж да се прибере вкъщи.

— Пристигнаха снощи. Чудех се кой ли може да е дошъл.

— Снощи! — Той се обърна към Карен. — Къде се настанихте?

— Тук. Аз спах на походното легло в спалнята, а Мик — в тази стая.

Кевин не можеше да чака човече, грабна лъжичката и я пъхна в устата си.

— Съжалявам, че не знаех. Можех да се сменя с някой колега и да не ходя в Уорингтън.

— Решихме едва вчера следобед.

Той пак я прегърна, после се наведе и целуна бебето. От радост Кевин разклати столчето си и окачените отпред цветни топчета задрънчаха.

Мистър Лодж свали якето си и го прехвърли през облегалката на стола срещу Мик. Двете якета — едното дънково, покрито със значки, другото на ярки карета — създаваха впечатление, че столовете са заети от двама истински мъжаги.

— Казвай сега какво правиш, Карен — отдавна не сме се виждали.

Мистър Лодж потупа чайника с чай на масата, за да провери дали е още топъл, и застанал с гръб към газовата печка, залепи ръцете си отгоре да ги посгрее. Карен пак седна на дивана до Мик.

— Ами… нищо.

— Нищо ли! Най-малкото, изглежда, вече си имаш приятел. Според мен това съвсем не е нищо. Той смигна на Мик, а Карен заби поглед в обувките си, поусмихна се и се изчерви. — Как е майка ти? — Изражението й рязко се промени, тя заприлича на момиченце, което се е заинатило. — Изненадвам се, че те е пуснала да дойдеш чак дотук. И то на мотоциклет. — Карен седеше неподвижна и безмълвна на края на дивана, не помръдваше и не проговаряше. Не откъсваше поглед от обувките си. — Казала си й, че идваш тук, нали, Карен? — Тя пак не отговори. — Надявам се, че не си тръгнала, без да й кажеш.

Тонът му стана доста рязък и Карен вдигна поглед:

— А ако с така? Никак не ме интересува дали знае или не, това е.

— Не си права, тя направо ще се побърка. Нали я познавам, сигурно вече е вдигнала на крак полицията и сега те търсят под дърво и камък.

Мик изправи гръб стреснат.

— Господи! Само това не.

Той погледна към вратата, като че ли полицията вече трополеше нагоре по стълбите. Карен се отпусна назад върху облегалката и скръсти ръце.

— Да прави каквото си иска, мен не ме засяга, аз няма да се върна вече при нея.

— Какво искаш да кажеш?

— Махнах се от къщи.

— Махна ли се! Кога?

Джени, която обираше от пластмасовата купичка последната лъжичка каша, се извърна и диамата с мистър Лодж се спогледаха.

— Вчера. Скарахме се.

Джени се обърна към бебето и му даде лъжичката да я оближе. Мистър Лодж опипа джобовете на панталоните си, обърна се и взе пакета цигари от лавицата над камината. Разтърси го, но все пак го отвори, за да се увери, че е празен.

— Сигурно е било сериозно, за да дойдеш чак дотук.

— Тя няма да се притеснява толкова къде съм отишла. Ще се радва да ми види гърба.

— Сигурно доста се е променила, откакто не съм я виждал.

Карен се ядоса от нежеланието му да застане на нейна страна срещу майка й.

— Ще се радва! Сега ще може да се занимава единствено с тъпия си приятел.

— Разбирам. — Мистър Лодж кимна бавно и я изчака да се поуспокои. — Значи си има приятел. Е, а ти не го ли харесваш?

— Тя ми къса нервите. До гуша ми е дошло да слушам за него: Джордж каза така, Джордж каза инак… за нищо друго не може да мисли.

Мистър Лодж стоеше с ръце в джобовете и гледаше дъщеря си. Но Карен бе извърнала очи, не искаше да го погледне.

— Виж какво, Карен, тя е сама отдавна, единствено с теб. Понякога човек започна да чувствува самотата, разбираш ли?

Той погледна към Джени, която все още стоеше на колене до столчето на Кевин, Беше с гръб към него, но скованата й поза показваше, че слуша внимателно.

— Мисли пак да се жени — съобщи Карен и вдигна поглед, за да види как ще реагира баща и.

— Но това е естествено, Карен. Млада е. Няма да остане сама до края на живота си, това е естествено.

— Знам, но…

Тя остана разочарована от невъзмутимостта му.

— Ти си вече голяма, моето момиче. След някоя и друга година и ти ще се омъжиш. (Мик се запита дали ще се омъжи за него. Замисли се за бъдещето си. Както вървеше, никога нямаше да има възможност да се ожени! И той се умърлуши като Карен.) Навярно и тя иска да започне нов живот, докато е време.

Джени остави купичката и лъжичката на Кевин да си поиграе е тях, изправи се и тръгна към вратата.

— Ще ти приготвя нещо за закуска, Ерик.

Тя се поспря на вратата, изчака да се увери, че Мик и Карен не ги гледат, и му даде знак с глава, че иска да я последва. Мистър Лодж не показа, че е разбрал, но след няколко секунди, когато от кухнята се чу потракване на съдове и бълникането на вода, той взе чайника от масата. На пластмасовата му подложка имаше картинка на котенце с цилиндър на главата.

— Ей-сега ще се върна. Ще ви донеса още чай. — Преди да излезе, той включи радиото, което стоеше върху дървена масичка на колелца до вратата. На долния плот на масичката имаше кутия с картинна мозайка от триста парченца на двореца Хамптън Корт. — Послушайте малко музика, за да не скучаете.

Той усили звука, усмихна им се от вратата и отиде в кухнята. Радиото беше включено на втора програма и нито на Мик, нито на Карен им допаднаха подбраните известни мелодии от „Студентът-принц“10.

Не бяха по вкуса им и следващите изпълнения от „Целуни ме, Кейт!“11, така че Карен стана и изключи радиото.

— Не понасям такава музика. Кара ме да се чувствувам едва ли не на сто години.

В стаята отново стана тихо и ясно се долавяше разговорът от кухнята, настоятелен, но сдържан. Ето какво чуха:

— Казвам ти, Ерик — тя не може да остане тук.

— Да не би да е поискала?

— Не си ли личи? Иначе защо ще идва чак дотук?

— Хрумнало й е в момента.

— И аз така си помислих отначало. Но после видях торбата с дрехи, която е донесла.

— Това още нищо не значи. Нали ги знаеш какви са на тая възраст, непрекъснато се преобличат.

Карен стоеше неподвижна до масата, втренчила поглед в прозореца, с гръб към Мик. През тюлените завеси времето навън изглеждате мъгливо, а къщите отсреща — сиви и безлични.

— Във всеки случай дай й да разбере как стоят нещата. Тук няма място дори да се обърнеш.

— Няколко дни нямат значение, нали?

— Знаеш какво ще стане после. Няколкото дни ще станат няколко седмици и накрая ще ни увисне на врата. Разбери, нямам нищо против нея самата.

Всъщност тя ми изглежда добро момиче. Просто тук няма къде да я приберем.

С гръб към Мик, за да не вижда лицето й, Карен коленичи пред столчето на Кевин и се опита да му се усмихне. Той веднага се засмя и посегна пак към медальона й, по този път тя не му го даде, а му показа пръстена на ръката си.

— Но тя ми е дъщеря. Имам известни задължения към нея.

— Да, но имаш и известни задължения към мен и към сина си. Другото вече е минало, Ерик. Казвал си го много пъти.

— Знам. Казвал съм го. Само че ми се струва подло.

Пръстенът омръзна на Кевин, той хвана Карен за косата и я придърпа към себе си. Мократа й буза докосна неговата.

— Не е подлост. Това е въпрос на здрав разум. И най-добре й го кажи веднага, за да не се надява напразно.

— Ще й кажа, само не ме притеснявай. Подай ми чайника. Можем да ги почерпим поне с чаша чай, докато са тук.

— Чаша чай! Преди да дойдеш, приготвих и на двамата топла закуска.

Мистър Лодж влезе шумно във всекидневната, понесъл чайника с неестествено оживление, сякаш от кухнята дотук бързо беше оправил настроението си.

— Заповядайте да се постоплите. В тая стая е студено дори когато печката е включена.

Той наля чай в двете чаши и клекна до бебето. В момента, в който той се навеждаше, Карен се изправи, сякаш столчето на Кевин беше опорната точка на детска люлка-климушка.

— Как го намираш, Карен?

Карен подаде на Мик чашата му чай и седна до него, без да вземе своята.

— Чудесен е. Много е сладък.

Мистър Лодж вдигна Кевин от столчето му и го подхвърли нагоре няколко пъти, като едновременно подвикваше. (Ако го подхвърлеше толкова високо в някой от новите апартаменти, щеше да го удари в тавана.) После го задържа на ръце, застана пред печката и се обърна към Карен и Мик. Заговори бодро като учител, който настанява двама нови ученици.

— Какво ще правите сега, а? Сигурно си на работа, Мик, и трябва да се връщаш? Нали не искаш да ти изстине мястото?

— Няма такава опасност. Безработен съм.

— И ти ли! Синът на колегата ми, и той е на същия хал…

Мистър Лодж не успя да се разпростре върху проблема за безработицата сред младежта, тъй като Карен се намеси:

— Защо не ми каза, че не живееш сам, татко? Ами за бебето? Сигурно е било родено, когато дойде да ме видиш последния път, а ти и дума не спомена.

От този въпрос мистър Лодж остана като парализиран и дори не направи опит да спре Кевин, който заби зъбки в ухото му. Остави му да го хапе няколко секунди, после трепна от болка и го нагласи в столчето му.

— Все не можех да намеря подходящ момент. Мислех, че пак ще се разстроиш. Ти толкова тежко преживя раздялата ни с майка ти, че не знаех как ще го приемеш.

— И все пак щеше да е по-добре ти да ми беше казал, а не да го разбера по този начин, не мислиш ли?

Мистър Лодж потърси цигари в джобовете на якето си, после попита Мик дали той има. Цигари не се намериха, затова сложи три лъжички захар в чашата на Карен и се задоволи със сладкия чай.

— Така е. Но пък и не съм очаквал, че ще дойдеш тук. Непрекъснато отлагах…

Изглеждаше така объркан, че Мик се почувствува неловко и ако имаше къде да отиде, щеше да излезе от стаята. На Карен й се стори, че баща и ще заплаче. — Вече няма значение, татко.

— Нали разбираш, не можеш да останеш тук. Просто няма място. Сама видя как живеем.

— Знам. Разбрах още снощи, като пристигнахме.

— Може би като се преместим в по-прилично жилище и се поуредим, ще си вземеш отпуска и ще ни погостуваш. Доведи и Мик, ако искаш.

Мик закима с готовност на предложението. При неговите перспективи не се очертаваше възможност да си позволи някаква почивка. Карен се усмихна тъжно на опитите на баща си да я успокои, стана й мъчно, че го е поставила в затруднено положение, изправи се и го прегърна.

— О, татко…

— Съжалявам, мой то момиче…

— Не се тревожи. Всичко е наред. Разбирам всичко.

Тя облегна глава на рамото му и застина безмълвно в прегръдката му, докато той я потупваше по гърба. Нищо друго не можеше да направи, за да я утеши. Беше вече голяма, не можеше да я вдигне и да я подхвърля нагоре, както беше направил с Кевин преди малко.