Погледи и усмивки

Вечерта Мик си остана вкъщи. Вече нямате джобни пари, така че вариантите бяха крайно ограничени. Пусна си грамофона и прегледа няколко списания в своята стая, после слезе във всекидневната, където баща му и сестричката му Джули седяха на канапето и гледаха телевизия. Извади от чекмеджето на бюфета листове за писма и плик и се настани до масата. Вечерният брой на местния вестник беше отворен на страницата с „Вакантни места“ и той очерта едно от обявленията, за да не го изпуска от погледа си.

Мистър Уолш забеляза, че Мик се готви да пише, стана и намали звука на телевизора, за да не му пречи.

— Чудех се кога най-после ще се наканиш.

— Защо? Нямам бърза работа, нали?

— Това не се знае.

Мик написа адреса на фирмата и вдигна поглед.

— Тия листове са толкова малки. Докато напишеш адреса, страницата ти се свършила.

Джули се обърна към него.

— Не бива да се пише от другата страна на листа.

Мик й хвърли презрителен поглед, но той не можа да постигне търсения ефект, тъй като тя вече гледаше телевизора.

— Мислиш, че не знам ли?

Мисис Уолш се прибра от работа, влезе през задната врата откъм кухнята и оттам се провикна, за да ги поздрави. Джули й отвърна, а мистър Уолш погледна часовника върху полицата на камината.

— Май че е време да се стягам за работа.

Той работеше като кранист в стоманолеярния завод. Смяната му започваше в десет часа вечерта и свършваше в шест сутринта. Следващата седмица щеше да работи сутрин, а по-следващата — следобед. После отново нощем. Бяха ги нарекли „континентални смени“1, измамливо приятно наименование, което навяваше мисли за слънце, следобедна дрямка и спокойни селяни, подхванали отново работа в прохладните часове привечер. А в действителност означаваше шестдневна работна седмица с два почивни дни, които съвпадаха със съботата и неделята веднъж на два месеца.

Откъм кухнята се дочу как се отваря и затваря бюфетът, разнесе се и дрънчене на съдове.

— Чая скоро ли го запарихте? — провикна се мисис Уолш.

Мистър Уолш прибра чашата си от пода.

— Преди пет минути.

— Коя дата е днес? — попита Мик.

Мистър Уолш отпи глътка чай и отговори:

— Май че е пети. Джули поклати глава.

— Шести е. Днес мистър Листър имаше рожден ден. След като записа кои отсъствуват, ние му изпяхме „Честит рожден ден“ и той почервеня като рак.

— Ти погледни вестника. Нали е пред теб?

Джули беше права. Мик написа датата, написа и обръщението, облегна се назад и започна да почуква зъби с химикалката си, докато измисли как да продължи.

Телевизионната серия свърши, Джули стана и отиде да си вземе една ябълка от чинията с плодове на бюфета. Върна се и спря зад Мик, за да надзърне над рамото му какво е написал.

— „Уважаеми гусподине.“

Мик отново прочете обръщението.

— „Господине“ съм написал, глупачке! Не можеш ли да четеш?

— Мога, но ти не можеш да пишеш.

Мисис Уолш влезе при тях с чиния риба и пържени картофи в едната ръка и чаша чай в другата. Мистър Уолш стана и я пресрещна. Целуна я по бузата и отиде в кухнята, за да се приготви за работа. Тя зае неговото място на канапето до Джули.

— Капнала съм тази вечер. Едва се прибрах. — Пийна чай, после бодна рибата с вилица. — Ако оная контрольорка ми каже още една дума, ще я удуша. Втръсна ми, непрекъснато се заяжда с нас.

Толкова бързаше да седне, че дори не бе свалила бялото си боне. Работеше втора смяна в сладкарската фабрика — отстраняваше деформирани бонбони от конвейерната лента. От време на време пъхваше по нещо в джоба на престилката си и го носеше вкъщи, за да почерпи Мик и Джули. Но не много често: ако я хванеха, чакаше я уволнение.

Джули отхапа от ябълката, преглътна и си взе едно картофче от чинията на майка си.

— Защо не ми купи и на мен, мамо?

— Откъде да знам, че не си яла.

На задната врата се почука, мистър Уолш отвори и заприказва с някого. Но от телевизора не се чуваше точно какво говори.

След малко влезе във всекидневната, следван от двама полицаи.

— Теб търсят, Мик.

Мик се обърна, но не стана от мястото си, когато видя кои са дошли. Полицаите бяха застанали на прага на всекидневната и препречваха вратата. Никой не се помръдна, никой не проговори и фалшивата жизнерадост на някаква реклама по телевизията за овесени ядки стана непоносима в напрегнатата тишина. Мисис Уолш отиде да изключи телевизора.

— Какво искате? — попита Мик.

Старши полицаят не му отговори и се обърна към майка му:

— Съжалявам за безпокойството, мисис Уолш. Аз съм Джарет — старши полицай, а това е полицаят Мор. Разследваме кражбата на един мотоциклет, извьршена миналия петък сутринта на Кобдън Стрийт.

Краката на Мик останаха под масата, а той ги по-пита през рамо, за да не виждат добре лицето му:

— Каква марка е?

— „Хонда“-125.

Мик поклати глава и отново се извърна.

— Не ми харесват. Много са малки според мен.

Мисис Уолш сложи чинията си на страничната дръжка на канапето, но остана с чаша в ръка.

— Е, та защо сте дошли у пас? Защо си мислите, че точно той го е направил?

— Това е обикновена справка, мисис Уолш. Чухме, вашият син се интересува от мотоциклети и си помислихме, че няма да е зле да наминем и да си поговорим с него.

Старши полицаят се усмихна, за да я успокои, пък, току виж, можеше и да изпусне някоя приказка в повече.

Но тя не се подлъгваше толкова лесно. Цял живот бе живяла в квартали с къщи, давани под наем от Градския съвет. Познаваше добре тактиката на полицията и този елементарен номер я направи още по-предпазлива, настрои я враждебно.

— Много хора се интересуват от мотоциклети, но това не значи, че всички са тръгнали да ги крадат, нали?

— Естествено. Но трябва правилно да ни разберете — при подобни произшествия наш дълг е да проверим всяка следа…

Семейство Уолш не показаха по никакъв начин, че са разбрали. Мик дори не погледна към старши полицая. Зае се да разкрасява ограденото обявление във вестника.

— Помислете и за това, мисис Уолш, ако откраднат нещо ваше, нали ще разчитате на нас да направим същото, което правим сега?

Тя отпи от чая си и заговори, с лице към огъня.

— Щом толкова искате, идете и проверете в гаража. Но там ще намерите само мотора на Мик, и то на части.

— Обзалагам се, че вече са го направили.

Полицаят Мор изведнъж показа прекомерен интерес към фуражката в ръцете си, направо не можеше да откъсне поглед от нея и стана ясно, че мистър Уолш е прав. Старши полицаят Джарет се покашля, с което даде да се разбере, че встъпителната част е приключила.

— Хайде да ни кажеш какво си правил миналия петък, Мик.

Мик леко изви глава в знак, че е чул въпроса, но не вдигна поглед.

— Ходих да си търся работа.

— Къде си ходил?

— Навсякъде. В „Кларксън Мотърс“. В „ПВК Илектрикс“. В „Калко Енджиниъринг“. Върнах се чак за вечеря. Бях скапан.

Старши полицаят знаеше, че е безсмислено да приканва останалите членове на семейството да подкрепят твърденията му. При тези обстоятелства те биха се заклели, че Мик с ходил да си търси работа и на луната, ако се наложи.

— Срещна ли се с някого? Говори ли с някого, които може да потвърди това?

— Нямаше защо да се срещам с когото и да е. Още отвън навсякъде пишеше „Няма вакантни места“.

— Значи не ти е провървяло.

— Никак. Безнадеждна история. Тъкмо пишех молба за работа, когато вие дойдохте, ето вижте…

Мик посочи листовете и вестника върху масата. Старши полицаят кимна загрижено и си сложи фуражката.

— Е, ние да си тръгваме и да те оставим да продължиш.

Преди да излязат, полицаят Мор добави:

— Подай документи за полицията. Там има много вакантни места за добри и надеждни момчета.

Мистър Уолш се подразни от намека и му отвърна с не по-малко саркастичен тон:

— Той ли? Че не са ли си счупили краката да се надпреварват да дойдат при вас, особено след като ви вдигнаха заплатите?

— Нали знаете — за реда и законността се плаща, мистър Уолш.

— Знам. Не сме спрели да плащаме.

Полицаите си излязоха. Мистър Уолш ги изпрати до задната врата, изчака ги да излязат от двора и да потеглят с колата и едва тогава се върна във всекидневната. Отиде до канапето, за да целуне жена си, преди да излезе за работа, а Мик се огледа и като се убеди, че полицаите наистина са си заминали, заяви:

— И защо вдигат такава врява? Нали го намериха.

Останалите го зяпнаха, вцепениха се в поза на безкрайно учудване като жива картина пред камината.

Пръв се съвзе мистър Уолш.

— Моля?

Мик не отговори. Мисис Уолш, която бе застинала с чаша пред устата, я свали, без да отпие.

— Не си бил ти, нали?

— Разбира се, че не. Повозихме се малко по Байрън Стрийт. Фил Едуардс каза, че е на брат му Рони.

Мистър Уолш тъй се ядоса, че едва не напердаши Мик.

— Глупак! Не можа ли да се сетиш?

— Фил каза, че Рони го е купил с пари, спечелени на конни състезания.

— Нима! За толкова ли ти стига умът, на всичко можеш да се хванеш. Като искаш да се возиш на мотоциклет, оправи си твоя, дето стои в гаража. Поне тогава ще сме сигурни чий мотоциклет караш, не е ли така?

— Ще го оправя. Само да намеря пари.

Мисис Уолш погледна часовника пад камината.

— Франк, тръгвай, че ще закъснееш. — Вече съм закъснял.

Той мина покрай Мик и вдигна ръка, за да го плясне по главата, но това беше само така, нямаше намерение да го удари наистина и макар да беше готов да се наведе, Мик разбра, че опасността е преминала. Мистър Уолш отиде в кухнята и си взе сандвичите и термоса от масата. На излизане затръшна вратата тъй силно, че чак стените потрепериха, а чаят на мисис Уолш щеше да се разлее.

Мик продължи да се занимава с писмото, а мисис Уолш си взе едно картофче от чинията, както беше закрепена върху дръжката на канапето. Изяде го с явно неудоволствие и остави вилицата.

— Всичко изстина. Това е върхът. И яденето ми вече на нищо не прилича.

Джули също опита едно картофче, но и тя не го хареса. Мисис Уолш стана, обра с вилицата остатъка от вечерята си и го хвърли в камината.

— Джули, моля те, запари ми един топъл чай. Капнала съм тази вечер.

Джули отнесе мръсната чиния и изстиналия чай в кухнята и включи чайника. Без да вдига поглед от писмото, Мик попита:

— Обява с о ли се пише? Все забравям.

— Не знам. Но омръзна ми се пише с о. В това съм сигурна.

Мик погледна майка си; тя не се шегуваше. Говореше най-сериозно. Стори му се изморена и съсипана — седеше, подпряла глава на ръката си, и гледаше как вечерята й цвърти в огъня.