Погледи и усмивки

— Какво пише, Мик?

Табелката с името на улицата беше доста далеч от уличната лампа и не можеше да се прочете, така че Мик мина през тревата и качи мотоциклета на тротоара.

— Карлтън Авеню.

— Сигурна съм, че е тук, така каза оная жена.

— Да попитаме друг, ще потърся магазин. Все някой ще знае.

— Да идем в полицията. Там ще ни кажат.

— Да, да. По-скоро ще ни окошарят.

Споменаването за полицията му припомни къде е спрял и той леко се смъкна на платното.

Не знаеха в каква посока да продължат, огледаха тихата улица, тревните ивици по тротоарите, дебелите дървета и каменните къщи с дворове. В далечината уличните лампи светеха, сякаш бяха окачени високо пред клоните на дърветата и на мъжделивата светлина оградите от жив плет изглеждаха масивни като крепостни стени.

Улицата бе безлюдна. Прозорците на някои къщи светеха, но Мик не направи опит да слезе от мотора и да позвъни. На такива улици се чувствуваше несигурен.

Познаваше ги от родния си град: като малък бе пял коледни песни, изправен с приятели пред такива тежки врати. Но щом позвъняваха, хората, които живееха зад тях, или се преструваха, че ги няма у дома, или излизаха на прага да им кажат, че много са подранили, въпреки че Коледа почти бе настъпила. Ако навремето се бяха отнасяли така с него, как ли щяха да постъпят сега, като го видят с каска, дънки и ботуши? Положително щяха да затръшнат вратата под носа му и да телефонират в полицията, преди още да си е отворил устата да ги попита. Не, най-добре беше да не се занимава с тях. Нямаше защо да си търси белята.

Карен го смушка отзад и посочи двама души, които вървяха срещу тях.

— Да попитаме тия хора.

— Дано не си сбъркала адреса, Карен.

— Разбира се, че не съм. Стига си ми го повтарял.

Тя пак го смушка, този път по-силно. Денят й бе пълен с вълнения. Беше изморена, стана й студено, започваше все повече да се безпокои, че не могат да намерят къде живее баща й.

Към тях вървеше възрастна двойка с бастуни. Държаха се един за друг, но крачките и почукването на бастуните им бяха в пълен синхрон и вървяха доста бързо. Когато се изравниха с тях, Карен ги попита:

— Извинете, бихте ли ни казали къде се намира Кинг Стрийт?

Възрастните хора се изненадаха, позабавиха крачка, бастуните им почукаха неедновременно и спряха. Изгледаха подозрително Мик и Карен, после мъжът стисна здраво бастуна си и отвърна:

— Не, но мога да ви кажа кьде беше.

Карен забеляза, че жената неодобрително се загледа в следите от гуми по тревата и сви устни.

— Какво искате да кажете?

— На около миля оттук нагоре по същата улица след железопътния прелез. Събориха всичко, ще строят обществени сгради.

Той посочи накъде да вървят с бастуна, сетне побутна жена си и двамата закрачиха едновременно по тихата улица.

Мик и Карен тръгнаха в обратна посока, попитаха пак в една кръчма и в един магазин за хранителни стоки и я намериха. Мик мина внимателно по улицата между купчините строителни отпадъци. Не се виждаше нито една къща. Само железопътната линия и една изоставена фабрика, а между тях — пустош. Мик се поизвърна към Карен и се ухили.

— Кой номер беше?

— Никак не е смешно.

— Прилича ми на Байрън Стрийт до нас, където ходим да караме мотоциклетите си.

— Какво ще правим сега, Мик? Как ще го намерим? Мик не можеше да продължи, тъй като по средата на улицата бяха скупчени овъглени греди и счупени керемиди, затова обърна мотора и тръгна към железопътния прелез.

— Знаеш ли къде работи?

Карен не отговори веднага, а Мик трябваше да се съсредоточи изцяло, за да следва криволичещата пътечка между купчините отпадъци и съвсем забрави, че е задал въпрос. Когато Карен внезапно извика в отговор, той се стресна и едва не се блъсна в една рамка от легло.

— „Акме“! Така беше. Автостопанство „Акме“. Когато ми го каза за пръв път, стори ми се, че чух акне.

— Да намерим телефон и да им позвъним. Те ще знаят адреса му.

— Какво, сега ли? По това време там няма да има никой.

— Зависи. Ако фирмата е голяма, ще има дежурен денонощно.

На железопътния прелез трябваше да изчакат да мине влак. Тръпки на възбуда ги побиха от внезапния грохот и силната въздушна струя, а светлите профучаващи вагони им се сториха топли и уютни. Влакът отмина и нощта сякаш стана по-тъмна и студена.

Когато моторът мина през релсите и ги разтърси, Карен се обади:

— Обзалагам се, че отива в Лондон.

Малко по-нататък, до един китайски ресторант, от който се взимаше храна за вкъщи, Мик забеляза телефонна кабина.

— Е, тогава ще има доста да пътува. Лондон е в обратната посока.

Спряха пред ресторанта — „Щастливият дракон“ — и Карен отсече:

— Е, тогава се обзалагам, че идва от Лондон.

Тя влезе в телефонната кабина, а Мик остана на мотоциклета и надзърна през прозореца в китайския ресторант. Клиентите гледаха телевизора, поставен на тезгяха, и чакаха да им донесат поръчките. До ресторанта двама младежи оглеждаха колите в осветения от прожектори двор на фирмата за продажба на употребявани автомобили. Рекламата на компанията беше „НАЙ-ДОБРИ ПРЕПРОДАЖБИ“, а търговската й марка — юмрук с вдигнат палец.

Карен остави слушалката на вилката и отвори вратата.

— Какво ти казаха?

— Нищо.

— Защо?

— Било тайна. Такава информация не се давала по телефона.

— Ти каза ли им коя си?

— Да, но това не помогна. Всеки можел да се представи така.

— Дадоха ли ти адреса на автостопанството?

— Да. Записах го. — Бележникът в ръката и бе все още отворен.

— Добре. Ще разберем къде е и ще отидем.

Мик извика младежите, които обсъждаха колите. Те приближиха, Карен им показа адреса и ги попита къде е.

Не знаеха точно, но се сетиха за квартала. Казаха, че е на около две мили оттук, недалеч от пристанището. Попитаха още веднъж на една бензиностанция и накрая го намериха. Гаражът се намираше в края на тясна уличка, между един празен склад и едно бунище. Пътят бе хлъзгав и разкалян от камионите на „Акме“ и Мик караше с разперени встрани крака, готов всеки момент да стъпи на земята, ако моторът се занесе. Карен се бе сковала от напрежение зад него. Колкото пъти се хлъзваше задното колело, толкова пъти тя започваше да пищи и простираше крака встрани така че Мик й се скара да стои мирно, че ще обърне мотора!

Гаражът бе заобиколен с висока телена ограда, която завършваше с бодлива тел. На коловете бяха прикрепени табелки „ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО“, а дворът, пълен с паркирани камиони, се осветяваше от прожектори.

Едва влязоха в двора и иззад варел масло изскочи една немска овчарка и се спусна с лай към тях Мик рязко натисна спирачките, наведе се назад и вдигна крак, готов да я ритне. Но до колибката на кучето имаше външна гума от самосвал и за нея беше завързан дълъг синджир, който спря кучето на около метър от тях. То напираше напред, изправено на задните си крака, и непрекъснато лаеше, ръмжеше и се зъбеше. Веригата около врата му не се виждаше, потънала в козината, а коремът и мършавите му хълбоци бяха изплескани от калта по двора.

Някакъв човек излезе от сградата, за да видя какво има. Бършеше ръце в омазнен парцал, работният му комбинезон бе тъй напоен с масла, че проблясваше на прожекторите като калайдисан. Човекът извика на кучето да млъкне, но то не му обърна внимание и когато Мик отново запали мотора и предпазливо мине покрай него, то все пак се опита да ги достигне и обтегнатият му синджир описа дъга.

Спряха пред гаража, а Карен продължаваше да гледа към него, обърната назад.

— Какво искате? — попита монтьорът.

Карен се обърна напред и заобяснява над рамото на Мик:

— Аз ви се обадих по телефона преди десетина минути и ви попитах за адреса на мистър Лодж.

— За какво го търсите?

— Дошли сме му на гости. Искаме да го изненадаме Монтьорът продължаваше да бърше ръце и сега за оглежда мотора, като че ли проблемът на Карен беше от професионален характер.

— Значи си му дъщеря, така ли?

Както зададе въпроса, излизаше, че пита мотора.

— Да. Имам адреса му на Кинг Стрийт, но там всичко е съборено.

Човекът започна да бърше пръстите на ръката си един по едни, докато обмисли как да постъпи.

— Ами тогава няма защо да не ви го кажа. То човек трябва да внимава по телефона, знае ли кой може да е. Навъдили са се всякакви смахнати.

Той се върна в сградата и повдигна наклонения капак на стар чин, поставен близо до вратата. Стената зад чина бе облепена със застъпващи се изрезки от вестници и картички с изгледи от морето. Насред избелелите служебни материали и лични поздравления изпъкваше някакъв календар с многозначителната усмивка на едно момиче, което се бе навело да откъсне нарцис.

Монтьорът донесе тетрадка с тъмнокафява корица и оцветени като имитация на мрамор ъгълчета. Прокара пръст по азбучника и отвори на буквата „Л“.

— Хадърсейдж Гардънс №51.

Карен се усмихна и от вълнение стисна ръката на Мик.

— Къде се намира?

— Ще се върнете по тази уличка. После ще завиете надясно и ще излезете на главното шосе, после продължавате по моста и като минете залата за забавни игри, свийте вляво в първата пряка.

Той придружаваше обясненията си с жестове, сякаш във въздуха решаваше геометрична задача.

— Благодарим, ще я намерим.

Мик обърна мотора и отново мина бавно покрай кучето. То опъна веригата докрай, стъпило само на задните си лапи — вървеше настрани подир тях, за да ги достигне и едва когато те излязоха от двора, пусна на земята и предните си лапи.

Те стигнаха до края на уличката, а лаят му все се чуваше и чак когато Мик сви към главното шосе и даде газ, шумът от мотора го заглуши.

Но Хадьрсейдж Гардънс къщите бяха големи, занемарени, във викториански стил и повечето от тях бяха преустроени в апартаментчета и гарсониери. По провисналнте тюлени завеси и раздърпани пердета си личеше, че ги дават под наем обзаведени, а градинките пред тях бяха буренясали или съвсем изпотъпкани.

Пред номер 51 (цифрите бяха грозни изписани с боя на каменната колона пред вратата) живият плет не бе подкастрян толкова отдавна, че бе заел две редици от плочките по тротоара и стигаше чак до горната рамка на еркерния прозорец. Мик загаси мотора, двамата с Карен заоглеждаха къщата, без да си говорят. Вместо да се зарадва, че най-после са пристигнали, Карен изглеждаше потисната, неуверена и май нямаше намерение да слезе от мотора.

— Няма ли да провериш дали си е у дома? — обърна се Мик към нея.

Тя се бе вторачила в живия плет, яркозелен в светлината от еркерния прозорец. Всички прозорци на втория етаж бяха тъмни. И тъкмо Мик вече се канеше да я попита дали да не отиде той, тя стана и се изправи пред входа.

На касата на вратата имаше три звънеца, всичките без имена. Карен се поколеба и натисна долния. Не се разбра дали вътре звъни, но след няколко секунди в преддверието светна и зад матовото стъкло се появиха неясни очертания.

— Кой е?

Гласът бе на мъж, но по тембъра и акцента тя позна, че не е на баща и.

— Търся мистър Лодж. Вкъщи ли си е?

Не получи отговор, но след малко вратата се отключи и зад нея се показа мургаво лице. Човекът видя Карен и отвори вратата по-широко, после се обърна и посочи стълбището.

— Горе. На втория етаж. Колко пъти му повтарям да си справи звънеца.

Обърна им гръб и клатейки глава, се върна по коридора в стаята към улицата. Иззад вратата тихо, но съвсем ясно долиташе реге. Карен не бе доловила музиката дори когато човекът бе излязъл в преддверието и вратата на стаята му зееше отворена. Тя се обърна и махна с ръка на Мик. Той спусна стойките на мотора, подпря го, тръгна към нея и свали каската си.

— Какво ти каза?

— Сигурно са квартири под наем. Каза, че татко живее горе.

Мик погледна голите стълби зад нея. По-тъмният цвят отстрани подсказваше, че някога на тях е имало пътека.

— Ами тогава да се качим и да видим, а?

Той затвори входната врата, а Карен погледна към масичката в преддверието, затрупана с рекламни брошури и евтини пликове, които никой не си бе направил труда да прибере. Не видя писмо за Ерик Лодж. На стената над масичката имаше телефонен автомат, а на тапета бяха изписани толкова много имена и номера, че приличаха на тъмен ореол около черната телефонна кутия.

Когато бяха по средата на стълбите, лампата в преддверието изгасна. Те замръзнаха един зад друг в еднакви пози — с ръка на парапета, повдигнали единия си крак на следващото стъпало.

— Какво стана?

— Сигурно осветлението се изключва автоматично. Слез да го включиш, Мик.

Мик се обърна и бавно слезе до преддверието. Докато търсеше опипом ключа, блъсна крака си в масичката и от внезапния трясък в тъмното Карен толкова се изплаши, че ако не беше се хванала здраво за парапета, щеше да падне. Мик шепнешком изруга, но къщата бе толкова тихо, че Карен чу всичко. Никога не бе чувала такива думи от устата му.

— Тихо бе, човек! Да не искаш да събудиш цялата къща?

Цветнокожият човек, който им бе отворил, започна да блъска по стената и Мик застана на едно място, докато очите му свикнат с тъмнината, после продължи да търси ключа.

Беше между вратата и телефона. Мик светна, заедно с Карен се качиха на втория етаж и там се озоваха пред четири затворени врати: две съседни по средата на дългата стена и две срещуположни до стълбите.

Спряха и се ослушаха. Иззад вратите не се чуваше никакъв звук; носеше се само тихата музика отдолу. Карен погледна Мик. Той сви рамене. И той не знаеше на коя от двете да почука. След още малко колебание Карен потропа леко на едната от вратите срещу тях.

Никой не се обади и тя почука още веднъж, този път малко по-силно. Не откъсваше поглед от вратата сякаш волята й можеше да накара някого да я отвори, но телепатичните и усилия останаха без резултат и устните й затрепериха от разочарование. И когато Мик щеше вече да и предложи да почукат другаде, съседната врата се открехна и зад нея със сънени очи запремига една жена. Събрала беше деколтето на нощницата до шията си, а косата й стърчеше на една страна, както е била затисната от възглавницата.

— Какво искате?

Карен бе тъй слисана, че стоеше и зяпаше жената, без да помръдне. Изглеждаше много по-изненадана отколкото при появяването на цветнокожия.

— Търся мистър Лодж. Човекът от долния етаж каза, че живее тук.

— За какво ви е? Вие кои сте?

Държеше се тъй грубо и подозрително, сякаш бе убедена, че щом разни непознати идват да разпитват, това може да донесе само нещастие.

— Аз съм дъщеря му, Карен. Дойдох да го видя.

Сега дойде ред на жената да зяпне и изумлението й пролича ясно, въпреки че през открехнатата врата не се виждаше цялото и лице. Преди да успее да каже нещо, осветлението на площадката изгасна, а тя бе тъй поразена от това разкритие, че едва след няколко секунди се сети да каже:

— Ключът е на стената вдясно от вас.

Този път, докато търсеше пипнешком ключа, Мик си удари глезена в пръчките на парапета.

— Ш-ш-ш-т!

Сякаш се бе спукала гума — така прозвуча забележката, изсъскана от вратата на спалнята. Мик изруга наум, натисна ключа и се върна при Карен. Жената все още гледаше през процепа, като че ли светлината изобщо не бе загасвала. Ако им беше казала да си вървят и им бе затворила вратата под носа, нямаше да могат да й възразят, защото пролуката не бе достатъчно широка дори да се пъхне крак.

— Май че е най-добре да влезете. Само почакайте малко.

Тя тихо затвори вратата и ги остави отвън. Мик се наведе и разтри крака си.

— Два пъти едно след друго. Добре че не живея тук. За нула време ще стана инвалид.

Жената излезе от спалнята, облякла пеньоар над нощницата си, и ги покани в съседната стая — тази, върху която Карен неуспешно бе изпробвала телепатичните си възможности. Отваряше и затваряше внимателно вратите и дори след това придържаше дръжките, за да не щракне езичето. Запали лампата, отиде до камината и взе пакет цигари от лавицата над нея. Погледна се в огледалото и чак тогава се обърна. Косата й вече не стърчеше на една страна. Успяла бе да се среши набързо в другата стая.

Мик и Карен стояха до вратата и я гледаха как си запали цигарата. Пусна изгорялата клечка кибрит зад газовата печка, която бе инсталирана как да е пред решетката на камината. От процепа между печката и камината се проточи тънка струйка дим и се загуби сред петната по сивия мрамор. Карен чакаше жената да каже нещо, но тя стоеше пред незапалената печка и я гледаше. Първа проговори Карен.

— Татко тук ли е? — попита тя.

— В Уоригтън е по работа. Ще се върне сутринта.

— Така ли?

Двете отново замълчаха и единствено от долния етаж се чуваше характерният ритъм на реге. Жената се изви и изтърси пепелта от цигарата си в камината зад печката. При това движение пеньоарът се опъна по нея и едрите й гърди ясно се очертаха. Обърна се, забеляза, че Мик я оглежда и се загърна до шията, за да му покаже, че е забелязала.

— Баща ти знае ли, че идваш? Очаква ли те?

— Не, хрумна ми изведнъж. Мик ме доведе с мотора си. Исках да го изненадам.

— Наистина ще го изненадаш.

— Първо отидохме на другия адрес на Кинг Стрийт. Бях започнала да си мисля, че няма да намерим къщата. — Тя се усмихна, за да покаже колко се радва, че са я открили, но жената не й отвърна с усмивка за добре дошли, хладното й отношение скова Карен и тя млъкна.

За да посмекчи напрежението между тях, Мик бързо продължи разказа:

— После отидохме до гаража, където работи. Там попитахме къде живее.

Жената показа, че щеше да е доволна, ако си бяха държали езика зад зъбите, после се прозя многозначително. Грубостта й все повече дразнеше Карен. Затова ли беше вдигнала този ужасен скандал, затова ли напусна дома си и бра студ на мотора толкова часове, та сега да я отблъскват? В края на краищата бе дошла чак дотук, за да види собствения си баща. Тя остави предизвикателно каската си върху края на масата и скръсти ръце.

— Не очаквах да намеря тук друг човек. Мислех, че баща ми живее сам. — В тона й прозвуча обвинение, сякаш тя се бе върнала у дома си, а чуждият човек тук бе жената. — Женени ли сте?

Беше безцеремонна като инспектор от службата за социални помощи и както вървеше, жената можеше да й отвърне по същия начин. Но тя се засмя на прямотата на Карен, после изгаси цигарата си в раковината на масата, използувана за пепелник.

— Още не. Мисля, че случаят с баща ти е парен каша духа.

— Нищо чудно.

Карен, изглежда, не почувствува, че забележката за неудачния брак на баща и можеше лесно да се изтълкува погрешно като критика на сегашната му връзка. Но жената я възприе в същия смисъл, защото отиде да седне на дивана до камината все още усмихната.

— След като сте дошли дотук, заповядайте, седнете.

Но столовете ни са малко.

Имаше само два стари кухненски стола до масата в средата на стаята и едно високо столче пред пианото. Пианото беше зад вратата, опряно до стената, а на поставката бяха отворени нотни листове. Но купчината вестници и списания върху капака показваше, че отдавна никой не е свирил на него.

Върху пианото между две статуетки — на матадор и танцуваща испанка — имаше стъклена купа с плодове. Във вдигнатата си ръка танцьорката трябваше да държи ветрило, но то се бе отчупило и сега беше потънало на дъното на купата с плодове с в очакване някой да го залепи.

Мик и Карен още не бяха решили къде седнат, когато от съседната стая се чу бебешки плач. Карен впери изумена очи в стената, после се обърна към Мик — долната и устна трепереше и в очите й блеснаха сълзи.

Жената се намръщи, стана и бързо тръгна към вратата.

— Току-що го приспах. Извинявайте. Почакайте малко.

Тя излезе, от съседната стая се долови тихият й глас, успокояващ детето. Смаяна, Карен седна на столчето пред пианото и едва сега забеляза бебешките дрешки на сушилника до прозореца и кашона с играчки, мушнат в ъгъла между пианото и вратата.

— Поне да ми беше казал. Чувствувам се адски тъпо.

— Сигурно е забравил.

— Не говори глупости. Как може да се забрави такова нещо?

— Значи не е искал да те тревожи.

Плачът на бебето поутихна; след дълга пауза, точно когато Мик и Карен започнаха да се чудят дали и жената не е заспала, я чуха, че излиза от спалнята. Карен беше станала, когато тя влезе във всекидневната.

— Слава богу. Вече мислех, че няма да затвори очи. — Тя остави вратата леко открехната. — Цяла зима му тече нослето. Как няма да настива при тази влага.

Тя огледа високите стени, сякаш търсеше причините за недоволството си. В единия ъгьл над корниза се виждаше тъмно петно, но голата крушка, която висеше от декоративната гипсова розетка, беше толкова слаба, че трудно можеше да се разбере дали е от влагата, или е само сянка.

— Та това е, баща ти ще се върне сутринта. Тогава елате да се видите с него.

Внезапното събуждане на бебето и страхът, че може да се разплаче отново я ожесточиха и тя застана до вратата и им направи път да излязат. Мик и Карен се спогледаха смутено. Накрая Карен проговори, но се чувствуваше тъй неловко, че не можеше да погледне жената в очите.

— Няма къде да отидем. Мислех, че ще останем при татко.

— Да останете тук ли?

— Не разбирате ли, мислех, че живее сам.

— Тук няма къде да останете. Имаме само тази стая и спалнята.

Карен кимна тъжно.

— Да тръгваме тогава, Мик.

Мик отвори вратата, но жената се обърна към камината. Забравила бе, че е занесла часовника в спалнята.

— Колко е часът? — попита тя.

Мик и Карен погледнаха ръцете си. Мик не се сети, че неговият часовник още не е поправен. Отговори й Карен:

— Дванайсет и двайсет.

— Къде ще отидете?

Карен се замисли и вдигна рамене.

— Не знам… сигурно ще потърсим някой пансион.

Ръката на Мик бе все още на дръжката на вратата.

— Всъщност не знаем точно къде да отидем. За пръв път идваме тук.

Жената замълча и те помислиха, че се мъчи да се сети накъде да ги упъти. След малко каза:

— Е, мисля, че можете да останете тук за една нощ. Ще опъна походното легло в другата стая за теб — кимна тя към Карен, — а ти ще спиш на дивана. Ще намеря и още едно одеяло.

Мик и Карен се спогледаха с усмивка на облекчение, а Мик се подпря на пианото, имитирайки изтощение.

— Аз мога да заспя и на легло от гвоздеи, толкова съм уморен.

— Много мило от ваша страна. Не искахме да ви създаваме главоболие. Просто не знаехме.

— Е, мога ли да те изгоня? В края на краищата ти си дъщеря на Ерик.

Те се спогледаха безмълвно, изведнъж жената се усмихна на Карен.

— Опитвала съм се да си представя как изглеждаш. Виждала съм твои снимки, но като малка.

— Как се казвате?

Жената пак се усмихна на непосредствеността й.

— Джени… Много си приличате в очите с Кевин.

— Бебето Кевин ли се казва?

Мик спря да търка една драскотина на каската си и вдигна поглед.

— На Кевин Киган ли сте го кръстили?

— Не знам дали е на него. Ерик хареса това име. Както и да е, да донеса вече одеялото, че Кевин ще се събуди в шест часа и ще иска да яде.

Тя излезе от стаята, Карен вече беше готова да се разплаче.

— Татко казваше, че ако се бях родила момче, щял да ме кръсти Кевин.

— На втория път е сполучил, а?

— Така изглежда.

— Аз пък се радвам, че не си момче.

Той я прегърна набързо и я целуна неумело по бузата. В отговор Карен се усмихна, но машинално и тъжно като кукла.

Джени се върна и донесе одеялото, Мик остави и своята каска върху масата и го пое от нея.

— С това няма да ти е студено. Извинявай, но нямаме възглавница за теб. Използувай облегалките на дивана.

— Няма нищо. Ще се наглася.

— Тоалетната е вдясно, до стълбите, ако имаш нужда.

— Благодаря.

Джени се обърна към Карен.

— Ела да ми помогнеш да разгънем походното легло. Така ще вдигнем по-малко шум.

Карен я последва, спря за миг отвън, уморено се усмихна на Мик и затвори вратата след себе си. Мик се заслуша в бавните проскърцвания и приглушените съвети, докато двете опъваха леглото в съседната стая, после съблече якето си и го преметна през облегалката на единия кухненски стол. Разгъна одеялото върху дивана, подгъна навътре краищата му, свали ботушите си и ги сложи един до друг на килимчето пред камината, за да са му пред очите, щом се събуди. Като си нагласяше подвижните облегалки, забеляза нещо паднало под дивана и протегна ръка да го вземе. Беше окъсана книжка с детски стихотворения. Приседна на края на дивана и прелисти омекналите страници с шарени картинки, после загаси лампата и си легна с дрехите.