Погледи и усмивки

Мик вървеше по главната улица към центъра на града, когато една полицейска кола мина покрай него и спря до група младежи, застанали пред студиото за звукозаписи. От нея излязоха двама полицаи и им казаха нещо и макар Мик да бе твърде далеко и да не чу точно какво им говорят, от жестовете им беше ясно, че ги карат да се разотиват. Момчетата се опъваха и не искаха да си тръгват, но много скоро полицаите сграбчиха един младеж и го набутаха в колата.

Мик пресече, преди да стигне до мястото на безредието.

Макар и да беше невинен минувач, знаеше, че това не изключва възможността да го арестуват, а си имаше достатъчно проблеми, за да добавя към тях и явяване в съда за нарушаване на обществения ред.

Спря и се огледа във витрината на магазина за домашни хлебни изделия. На какво беше заприличал! Косата му беше мръсна. Дясната му гуменка се бе разцепена отпред на пръстите, а джинсите му бяха така оплескани с боя, сякаш нарочно ги бе нацапал, за да изглежда по-екстравагантен. Може би трябваше първо да се измие и преоблече, а не да хуква така навън. Все едно, вече бе твърде късно — почти бе пристигнал.

Още преди да доближи магазина, усети, че нещо не е в ред. Нямаше ги стелажите с обувки, които обикновено стояха отвън на тротоара. Може да бяха помислили, че ще вали и да ги бяха внесли вътре. Закрачи по-бързо и опита да се сети какъв ден е; за безработните е все едно дали е делник или празник. В магазина беше тъмно. Мик надникна през стъклото на вратата и въпреки че бе затворено, натисна дръжката. Беше сряда, работеха до обяд.

Писмото така го разстрои, че съвсем бе забравил. Ритна вратата, после се обърна и се огледа — чудеше се какво да прави.

Паважът се изпъстри с едри мокри петна. Мик вдигна поглед към небето. Точно над него беше светлосиво, но в далечината над стоманолеярння завод се събираха облаци, тъмни като най-хубавия костюм на баща му. Преброи парите си. Щяха да му стигнат или за чаша чай, или за автобуса до вкъщи. Но още бе твърде рано да се прибира. Мразеше следобедите у дома; мразеше да седи и да зяпа конните състезания по телевизията и да дреме на канапето.

Но, изглежда, наистина щеше да вали. Капките по тротоара се сливаха в тъмни безформени петна — ако тръгнеше пеша, щеше да се измокри до кости, затова вдигна яката си, сви глава и затича към спирката.

Слезе от автобуса и забърза към редицата къщи, давани под наем от градския съвет, в другия край на запустялото място. Мина по мотопистата (след инцидента с полицията не бе идвал изобщо тук) и тръгна през изровената земя, покрай купчините строителни отпадъци, дълбоките локви, изхвърлената стара пружина от легло и бебешката количка без колела. От оградата, която трябваше да разделя задните дворове от запустялото място, бяха останали само бетонните колове, тъй че Мик пресече затревената площ зад къщата и влезе у Фил през задната врата.

Щом прекрачи прага на кухнята, от всекидневната изскочи една немска овчарка и залая срещу него. Фил се развика, заплаши я и тя отстъпи неохотно, все още с ръмжене, но все пак пусна Мик да мине през кухнята и той влезе в другата стая. Фил, Шон и Анди играеха карти на масата, а на канапето Стийв разглеждаше купчина секссписания.

Кучето мина покрай тях и Фил протегна крак да го ритне, но то лесно избегна удара без никакъв страх и се върна на мястото си пред камината. Стереограмофонът бе пуснат тъй силно, че дори ако съседите започнеха да чукат по стената, за да се оплачат, нямаше да ги чуят. Мик се протегна над кучето, за да си стопли ръцете, но надвесената му фигура го подразни, то вдигна глава от килимчето и отново заръмжа. Мик веднага отиде да седне на канапето и Стийв му подаде едно списание.

— Я гледай тук, Шон ги донесе. Намерил ги над гардероба в спалнята на баща си.

Мик погледна корицата и прочете заглавието.

— „Над 40“! Тая не ми изглежда толкова стара.

Стийв посочи гърдите на модела.

— Абе, зелена тикво, за друго става въпрос, не за възрастта й.

Мик се ухили и запрелиства списанието.

— Аз пък помислих, че е някакво ново списание с голи пенсионерки.

Стийв непрекъснато връщаше страниците, за да ги доразгледа.

— Господи, виж я тая! Ама че гърди. Трябва да ги вози в количка.

Фил разбърка картите.

— Мик, ще играеш ли?

— Не знам, нямам почти никакви пари.

— И ние нямаме.

Шон преброи дребните монети пред себе си. Това не му отне много време.

— Губя цяло състояние. Ако не ми потръгне, тая вечер няма да има с какво да изляза и да пийна нещо.

Анди нареди своите монети една върху друга на купчинка. Нямаше особена опасност да паднат.

— Състояние! Обзалагам се, че парите на всички ни няма да стигнат и за една бира.

Огледаха кой колко пари има пред себе си, бързо пресметнаха и никой не оспори твърдението му. Мик върна списанието на Стийв и се изправи. Тръгна към масата и Фил се обади:

— Тъй и тъй си станал, хвърли малко въглища в огъня.

Кофата с въглища беше до камината, до главата на спящото куче. Мик заобиколи масата и седна от другата страна.

— Следващия път. По-добре да ми е студено на задника, отколкото кучето да ми го нахапе.

— Какво ти става? Никого не е изяло досега.

— И аз няма да му дам възможност.

— Тогава сечи, мързел такъв.

Той сложи картите на масата пред Мик. Бяха толкова стари и лепкави, че когато опита да ги раздели, вдигна цялата колода. Разделиха се сами на педя над масата и запърхаха една подир друга като разтваряща се хармоника.

Пренебрегвайки тънкостите на играта, Фил взе картите и ги раздаде, докато Мик претърсваше джобовете си за пари. Всички го наблюдаваха с любопитство, дори Фил, който раздаваше картите. Но не за дълго. Монетите на Мик бяха дребни като техните. Всичките бяха жълти.

Играеха на „браг“, разновидност на покера. Докато изучаваха картите в ръцете си, Шон се протегна към цигарите на Фил.

— Дай един фас.

Фил го плясна по ръката, като че ли ще убива муха, но напразно.

— Ама че си лакома гадина! Вече две ми изпафка.

— Е, та? Да не би случайно ти да си ги купил?

Шон запали и започнаха играта. Анди видя картите си и веднага се отказа. Мик наддаваше на два пъти, но тъй неуверено и вяло, че никой не се учуди, когато и той се отказа. Фил и Шон продължиха с надеждата да спечелят. Небрежно побутваха монети в средата на масата, със самонадеян жест оставяха картите си, без да ги поглеждат, и създаваха впечатление, че са готови да наддават още дълго. Но безпаричието ограничаваше амбициите им и след като увеличиха залога с няколко монети от половин пени, Фил поиска да открият картите. Той имаше чифт десятки; Шон — три поредни. Шон притегли парите към себе си. Печалбата му бе толкова нищожна, че успя да преброи монетите още докато ги плъзгаше към себе си.

— По дяволите, шест пенса и половина за такава ръка.

Стийв им показа едно списание от канапето.

— Гледайте, страшна работа, с две мацки наведнъж.

Анди събра картите.

— Чуйте го, ще му се да е супермен.

Той така безжизнено разбъркваше картите, сякаш не му бе останала капка сила дори да си помисли за такова нещо.

— Оправи ли си таратайката, Мик?

— Няма начин. Преди всичко й трябва разстъргване и нови бутала.

Шон погледна първата си карта. Бе толкова омазнена, че ъгълчето й бе подвито като клепнало ухо.

— Боб Кели продава мотора си. Купува си кола. Ще пробута всичките му части. Защо не отидеш у тях? Може да ти даде нещо по-евтино.

— Какво да ходя. Пари нямам.

— Аз знам откъде можем да вземем пари.

Всички погледи се обърнаха към Фил; дори Стийв, който изглеждаше твърде задълбочен в еротични видения, за да се впечатли от една такава прозаична тема, изостави за миг списанието.

— Откъде?

— Ще получи наследство от баща си някой ден. — Анди изпревари отговора на Фил.

Шон изтръска цигарата си в поставката за яйце, която използуваше вместо пепелник.

— По-вероятно е да му остави дългове. Старецът му така е задлъжнял, че вече трябва да се маскира всеки път, когато излиза.

— Смейте се вий, аз ще ви покажа.

— Добре де, откъде?

— От клуб „Лангли“. Ще се вмъкнем…

— А, оттам ли! — прекъсна го Шон с такова презрение, от което стана ясно, че този план му е известен.

— Ти си затваряй човката! Не всички са такива бъзльовци като теб!

Фил пребледня и тъй силно удари по масата, че една от картите му се обърна. Беше двойка пика. Това го вбеси още повече, Шон пък бутна стола си назад, готов да скочи и да се защитава. Мик побърза да запита:

— Защо от „Лангли“?

Въпросът му подействува — Фил впи предупреждаващ поглед в Шон, сетне вдигна другите си две карти. Усмивката му озадачи останалите. Очакваха да си поиска поне една карта заради двойката пика, но той бе решил да я задържи, следователно имаше добра ръка. Или блъфираше.

— Оная вечер отидохме със Стийв да пийнем нещо и открихме, че вратата на аварийния изход не се затваря добре. Боричкахме се и Стийв се блъсна в нея.

Като чу, че споменават името му, Стийв вдигна поглед. Тъкмо се бе отнесъл…

— Какво?

— Разказвах на Мик как ходихме в клуб „Лангли“ и оная врата се отвори изведнъж.

— За малко да си счупя врата, а той стои и се разчеква от смях. — Стийв отново се върна към списанието, към по-приятна компания.

— Може да се отвори отвън и да влезеш направо. Проста работа.

— Господи, това пък вече… — подсвирна тихичко Стийв с многозначителен жест.

Кризисният момент бе преминал и Шон отново придърпа стола си към масата.

— Слушай го тоя. Станал е същински сексманиак.

Вторачен над поредната си слаба ръка, Анди отбеляза:

— Сигурно това е по-интересно, отколкото да праскаме карти по цял ден.

Плочата свърши и внезапната тишина накара кучето да вдигне глава от килимчето. Фил хвърли едно пени, за да влезе в играта.

— Анди, обърни плочата.

— Пак ли? Писна ми вече да я слушам.

— Защо не донесеш някоя от твоите?

— Защото нищо не ми остана. Майка ми ме накара да ги продам всичките, нали знаеш?

— Тогава да мълчиш.

Заиграха нацупени. В крайна сметка Фил спечели три пенса с чифт двойки. Мик прибра останалите си монети и стана.

— Тръгвам си.

Предчувствувайки, че ей-сега късметът му ще проработи, Фил с безкрайно учудване гледаше как изчезват от масата парите пред Мик.

— Защо? Имаш още пари.

— Трябва да си вървя вкъщи да видя татко. Каза, че в неговия завод може да изскочи някоя работа.

— Надявай се, сигурно да събаряш сградите на цеховете, които се закриват.

От жестокия коментар на Фил Мик изпадна в още по мрачно настроение, той се спря и през масата вторачи невиждаш поглед в кучето, свито на кълбо пред камината. Огънят бе почти загаснал и в стаята бе студено, но Мик бе твърде разтревожен, за да забелязва такива неща. Какво щеше да прави сега? Какво можеше да направи…?

Мик излезе, а Шон взе картите от масата и ги събра накуп.

Тук сме си също като в Лас Вегас, нали?