Погледи и усмивки

Алън отпи от чашата си и показа на Мик и Карен друга снимка. Бяха си уговорили среща в „Конят и жокеят“, откъдето момчетата започнаха вечерта си точно преди Алън да замине за Северна Ирландия.

— Това е Боб, а това — Пол. Много весело си прекарваме заедно. И двамата са от нашия край. Много хора от полка са от нашия край.

На снимката се виждаха Алън и още двама войници, застанали пред един ландроувър в пълна бойна униформа и с пушки. Карен огледа внимателно мрачните им изпоцапани лица.

— Не мога да те позная с тая екипировка. Особено с тая каска. Всички си приличате.

— Без каска не може, като се разлетят ония ми ти тухли и бутилки. Тук се връщаме от патрулно дежурство. На Фолс Роуд имаше произшествие.

Мик поглъщаше с поглед всички подробности от униформата: тежките ботуши, бронираните жилетки, предната част на каските.

— И какво беше станало?

— Няколко хлапета започнали да хвърлят камъни. Опитахме се да ги разпръснем, но докато се усетим, со насъбраха още стотици…

— И тогава какво направихте?

— Пуснахме специалната група.

— На какво казвате специална група?

Алън се раздразни от невежеството на Мик.

— Ами избираме четирима, те се втурнат да арестуват водача, а в това време другите ги прикриват.

Карен се премести по-близо до Мик и го хвана под ръка.

— Струва ми се опасно.

— Опасно си е. Непрекъснато те замерват с разни неща. Специалната група само размахва палките и гледа да се измъкне колкото може по-бързо.

— Хванахте ли го?

— Кого? — изненада се Алън от въпроса на Мик.

— Водача.

Той пренебрежително вдигна рамене. Очевидно за него това нямаше значение.

— Не си спомням. Във всеки случаи прибрахме някого, това е важното… Хвърлихме му голям бой. Целия го насинихме. — Алън отпи голяма глътка, доволен от спомена за добре свършената работа, после избра друга снимка и им я подаде да я разгледат. — Видяхте ли го? — Той замълча, докато Мик и Карен държаха снимката и гледаха един войник, изтегнат на нар. Под нара се виждаха един до друг чифт ботуши, събрани в положение „мирно“, а до тях бяха захвърлени чехлите му, както ги бе събул, сякаш за да се подчертае различното им предназначение. — Казваше се Тери Франсис. — Алън отново замълча. — Сега е мъртъв.

Това подсили драматичното напрежение и снимката, направена в момент на почивка, изведнъж се превърна в нещо важно. Те заразглеждаха внимателно усмихнатото лице и забелязваха неща, които не бяха видели досега: пръстена му с герб, часовника, цигарата между пръстите му и писмото на възглавницата до главата му.

— Какво стана? — заинтересува се Мик.

— Застреляха го от засада по време на патрул. Куршумът го улучи ей тук. — Алън посочи главата си. — Мозъкът му се пръсна по цялата улица. Бяхме приятели. Той беше от Брадфорд. Показаха погребението му по телевизията.

Карен се извьрна разстроена и отпи глътка. Сякаш вземаше лекарство.

— Хванаха ли човека, който го е застрелял?

— Не, но ние им го върнахме, можеш да си сигурна. Тъпкано си платиха негодниците. Претърсихме всички къщи на тая улица. Без церемонии. Избихме вратите и обърнахме всичко наопаки. Наред.

Съдейки по изражението на лицето му, това му бе доставило огромно удоволствие.

— Това ми изглежда ужасно.

Очевидно състраданието на Карен се бе прехвърлило от мъртвия войник върху обитателите на съсипаните домове. Алън не и обърна внимание и продължи със същия възбуден тон.

— Проклети католици. За някои семейства знаем, че симпатизират на ИРА и от време на време се връщаме при тях. Посред нощ. Когато и да е. Побъркваме ги. А как само вони в някои къщи! — Той сбърчи нос и отпи от бирата си, сякаш пак му бе замирисало — Децата им опикават леглата си, гадост.

Карен почервени от гняв.

— Нищо чудно. И аз ще се напикая, ако някой нахлуе у дома посред нощ.

— Знам, но там е друго. Само да видите на какво приличат някои квартали. — Едва успяваше да сдържи раздразнението си от неуместната загриженост на Карен. — По улиците няма осветление, прозорците на къщите им са заковани с дъски. Живеят като в кочини тия ирландски свине.

Мик остави снимката на мъртвия войник. На масичката пред тях като на филмова лента преминаваше животът в армията.

— Във всеки случай изглежда много по-забавно от това, с което се занимам тук.

Алън се съгласи с ентусиазъм.

— Страхотен живет е! Трябва и ти да го опиташ. Виждал ли си такова нещо? Той извади от джоба си гумена капсула и я постави на масата, сякаш с нея още веднъж щеше да докаже, че Мик трябва да се запише в армията. Мик веднага я взе.

— Какво е това?

— Гумен куршум.

Мик го огледа внимателно и го подаде на Карен, а тя го подхвърли няколко пъти в ръка.

— Доста е тежък, а? Не знаех, че са толкова големи. Прилича на свещ, нали?

Алън й се ухили.

— Абе на мен ми прилича на нещо друго. Мик също започна да се хили. За пръв път, откак бе излязъл, се развесели.

— Да, но не съвсем.

Карен се изчерви от тези шеги и бързо остави куршума на масата.

— Аз пък мислех, че са малки, колкото да сплашват хората. Да ги поодраскат и толкова.

Алън се забавляваше от наивността и, затресе се от смях на стола си.

— Че ги плашат, плашат ги, не се съмнявай.

— Но това нещо може и да убие човек. Настроението на Алън рязко се промени; той пак се превърна в Професионалист.

— И какво от това? Който загази, сам си е виновен. Ние не търсим неприятности. Само си вършим работата.

— Поне правите нещо, а не като мен.

Доброто настроение, което бе обзело Мик за малко, го напусна и пак го обзе обичайната меланхолия. Алън нямаше намерение да слуша за затрудненото му положение.

— Е, нали знаеш какво да направиш. Армията беше най-добрият ход за мен. Ако не се забъркам в някоя каша, след три години ще съм с нашивки.

Карен го изгледа подозрително, търсеше подтекст в думите му.

— И какво, като си с нашивки? — Мик се смути, че трябваше да го моли да му обяснява.

— Значи, че ще ме повишат. Мога да стана сержант, преди да съм навършил двайсет и пет години. Тогава ще имам истинска власт. Нашият сержант всъщност командува целия ни батальон.

— Звучи много хубаво.

Карен усети промяната в тона му и рязко се обърна към него.

— Да не си намислил и ти да постъпваш в армията?

— Все трябва да започна да мисля за нещо, нали? Не мога повече да продължавам така.

Карен стисна ръката му, за да му даде кураж.

— Имай търпение. Все ще се появи нещо.

— Кога? Повтарям си го всеки ден, но нищо не става. Няма смисъл. Всичко върви от зле към по-зле.

— А ние двамата? Помисли ли какво ще стане с нас, като отидеш в армията?

Мик се поколеба. Не беше мислил за това. Погълнат от тревоги за собственото си оцеляване, не се бе отплесвал в емоционални разсъждения.

— Ще си пишем. Ще се виждаме, когато си идвам в отпуск.

— Колко често ще бъде това? Знаеш какво ще стане, нали? Ще ми изпратиш едно-две писма и толкоз.

Алън, който прехвърляше останалите снимки и се усмихваше на спомените, които събуждаха, вдигна поглед.

— Защо, не е задължително. Много момчета се срещат с приятелките си, като си ходят у дома. Не че това им пречи особено. Аз лично не се вързвам. Там има страхотни мацета. Особено в протестантските райони. Непрекъснато ни спират, като патрулираме, за да си бъбрят с нас. — Той позамълча. — Пък и какви неща стават…

— Какви?

Алън погледна Карен, после се наведе над масата и зашепна в ухото на Мик. Когато свърши, Мик се отдръпна и го изгледа недоверчиво.

— Как, ама през телената мрежа ли?

— Истина е! Честна дума!

Карен грабна чантичката си и понечи да стане.

— Слушайте, тръгвам си, ако ще си приказвате така. Изведнъж излизаше, че Мик и Алън бяха дошли заедно в кръчмата, а тя им се бе натрапила. Мик я хвана за ръкава и я дръпна долу.

— Не ставай глупава. Нищо лошо не ми каза.

— Съвсем иначе изглеждаше. И те предупреждавам, Мик. Ако се запишеш в армията, с нас е свършено. Още сега можем да се разделим.

В кръчмата нямаше много хора и щом Карен повиши тон, всички се обърнаха към тях.

— Кой е казал, че ще се записвам? Нали първо трябва да поговорим?

— Доколкото разбирам, няма какво да говорим. Всичко е ясно.

Алън се отегчи от препирнята им. Допи бирата си и се изправи.

— Добре де, да се заемем е по-сериозна работа. Кой иска още една халба?

Мик допи халбата си и бръкна в джоба си.

— Мой ред е, нали?

Алън извади пачка банкноти и взе от нея една петачка.

— Остави. Тази вечер аз черпя. Ти ще плащаш следващия път, като си дойда, първо си намери работа. Карен, и за теб същото, нали?

— Не, благодаря.

Тя дори не го погледна, като му отговаряше.

— Сигурни ли си?

— Абсолютно.

— Както искаш.

Алън сякаш не се обиди от отказа й. Взе двете празни халби и отиде на бюфета. Карен допи своята и го изпрати със сърдит поглед.

— Мразя го. По-добре да не бяхме идвали тук.

— Какво искаш да кажеш? Алън е най-добрият ми приятел. Виждаме се само два пъти в годината.

— Той се опитва да ни раздели, не го ли разбираш?

— Глупости!

Но той отрече толкова енергично, че не беше убедителен и издаде истинските си чувства, като започна да премята нервно в ръце една подложка за чаша.

— Точно така е. Иска да те убеди да се запишеш в армията.

— При сегашното положение няма да са му необходими много усилия, уверявам те.

— Е, много ти благодаря! Това обяснява доста неща за отношението ти към мен, нали?

Тя пак щеше да се изправи. Мик я хвана за ръката.

— Нищо такова не исках да кажа, честна дума.

— Добре, тогава какво искаше да кажеш?

Мик забеляза, че Алън играе на автомата „Космически нашественици“ до бюфета.

— Не знам. — Електронните пиукания на взривяващите се ракети звучаха потискащо в почти празната кръчма. — Исках само да кажа, че ми е писнало.

— Но трябва да вземеш решение — или ще се записваш, или няма. Разбираш го, нали, Мик?

Той кимна унило.

— Зная. Само трябва да помисля малко.

Карен се наведе към него и силно стисна ръката му.

— Не отивай, Мик. Ще бъде ужасно, ако заминеш сега.

Тя го гледаше право в очите, сякаш му внушаваше да се съгласи с нея; но Мик, втренчил невиждащ поглед пред себе си, не и отговори.

На следващата сутрин Карен отиде на работа, въпреки че почти не бе мигнала. Не смееше да взема повече отпуск, тъй като непрекъснато предупреждаваха персонала да не допуска отсъствия. Стотици момичета биха се радвали да получат работа на тяхно място, им беше казала управителката. Мик също отиде в града. Трябваше да се отбие в Бюрото за социално осигуряване и да се разпише на картона си за безработен. Определеният му час беше десет и половина; но той знаеше, че трябва да отиде по рано, за да е стигнал до гишето дотогава. Всеки път опашките ставаха все по-големи…