Погледи и усмивки

Следващата сряда Мик стана рано — искаше да види какво може да направи за мотоциклета си, преди да отиде в града и да се разпише в Бюрото за социално осигуряване. Изпи чаша кафе и отиде в гаража в задния двор. Отвори вратата, светна лампата и щеше да се заключи, но не можа да измисли достатъчно основателна причина. Знаеше, че ако майка му натисне бравата и не успее да влезе, ще си помисли, че взема наркотици или чете порнографска литература. Или нещо по-лошо…

На Мик тук му харесваше. В гаража и в стаята му. Това бяха любимите му места. Сега беше още по-хубаво, защото баща му бе продал колата и той можеше да се разполага в гаража. Това стана след последното повишение на цената на бензина. Баща му каза, че нямало смисъл да я държи само за да ходи с нея на работа. Излизало му скъпо и прескъпо. Щял да ходи с автобуса. И без това, добави той, вече не я използували за излети, дори в събота и неделя. А и в такива случаи Мик и Джули нямаше да отидат с тях. Заявяваха, че са вече големи. Искаха да излизат с приятели. Пък и какво ли удоволствие ги очакваше дори да решат да отидат някъде? Навсякъде движението беше прето-варено. Ту бензиностанциите бяха затворени, ту нямаше бензин. И непрекъснато си мислиш колко ще ти струва. Все едно че си се качил в такси и гледаш апарата за отчитане, така казваше мистър Уолш.

Сега ходеше на работа с автобус. Но откакто поскъпнаха и билетите, а колите започнаха да минават по-рядко, той започна да се замисля дали е постъпил правилно. Разноските бяха колкото по колата, пък в добавка работният му ден се удължаваше с два часа. Осем часа там никак не са малко, казваше той, та да им давам още цели два от личното си време. И сега се чудеше дали да не си купи кола отново. Въпреки че нямаше желание.

Но засега Мик се разполагаше в гаража самичък. Той отиде до тезгяха и включи транзистора. На първа програма. Поп-музика. Стрелката на скалата сочеше винги там. Той дори не знаеше къде са другите станции. Погледна през прозореца. Кутрето от съседния двор душеше някакво кучешко лайно на тревата, после се наведе на една страна и се претърколи върху него. Мик се спря да го гледа как рита с крака във въздуха и се задъхва от удоволствие, как се извива и хубаво се отърква. Стана му смешно. Щеше да има и крясъци, и скимтене, когато мисис Уебстър забележеше мръсотията по козината му.

Мик прибра едно длето от тезгяха. Май някой бе влизал, той никога не оставяше неприбрани инструменти. Неговата кутия беше заключена (след като баща му продаде колата, тя бе преминала в неговите ръце), но имаше и друг комплект инструменти, събрани на дървена полица на стената зад тезгяха. Бяха групирани по видове — чукове, винтови ключове, длета, триони — и подредени по големина. Длетото беше оттам. Мик го върна на мястото му и почисти с четка стърготините от тезгяха. По него имаше петна от масло, но иначе бе чист. Отпред бяха закрепени две менгемета, а отзад, на стената над инструментите, един дълъг рафт заплашително се бе огънал под тежестта на най-различни кутии и буркани.

Мик се обърна и внимателно огледа мотора си. Бе разглобен напълно и частите му лежаха, грижливо подредени, на пода около рамата. Буталата се бяха износили, имаше нужда от разстъргване на цилиндрите и от нови сегменти, но той нямаше пари да занесе мотора на поправка, така че само го разглобяваше, почистваше частите и отново го сглобяваше.

Взе от рафта кутия хромова паста, разклати я силно, коленичи до мотора и изля малко на един парцал. Намаза предния калник и затърка потъмнелия метал, докато накрая видя отражението си в лъсналата му се повърхност. Изпъкналостта и удължаваше главата му, а чертите му се промениха грозно и той започна да се криви и да прави гримаси като пред криво огледало в увеселителен парк. След малко остави кутията с пастата върху рафта, метна се на мотора, хвана дръжките и леко стисна спирачките. Даде газ, смени скоростите, но вместо двигателя, ръмжеше и виеше самият той, също като хлапе, което кара велосипедче с три колелета, а си въобразява, че препуска с мотоциклет.

В Бюрото за социално осигуряване беше пълно с хора. Всички столове в дъното на залата бяха заети, а пред петте гишета се бяха проточили дълги опашки. Някои от по-възрастните водеха и децата си — атмосферата още повече се изнервяше от бебешкия плач и непрекъснатото хленчене на кисели малчугани.

Вътре имаше дори едно куче: някакъв мършав черен мелез бе влязъл по погрешка и сега се държеше най-невъзмутимо — душеше навсякъде и вдигаше крак по ъглите. Никой не му обръщаше внимание, всички си имаха достатъчно грижи и не им беше до някакъв си бездомен пес, но едно момиченце го стисна за опашката, кучето се извърна, изръмжа и се озъби. Това се оказа подходящ повод за близкостоящите да поизлеят яда си и те се разкрещяха към кучето и го сритаха. То се стрелна към вратата, подхлъзна се по изкуствената настилка, но въпреки това успя да избегне сипещите се удари без особено затруднение. Скита-нията му из града го бяха научили умело да отбягва ритниците.

Кучето излезе, всички отново се върнаха в предната част на залата и заеха местата си по опашките. Пред петте гишета, над които бяха окачени табелки с номера, се бяха оформили пет опашки. Мик чакаше пред гише номер 5, защото фамилията му започваше с една от последните букви на азбуката.

След малко пред гише номер 3 възникна спор, който предизвика ново оживление. Един мъж обвиняваше чиновника, че не изпращал навреме фишовете му, което означаваше, че паричната му помощ като безработен закъснява. Чиновникът отвърна, че не знае нищо по този въпрос. А доколкото му е известно, и неговите фишове се изпращат заедно с всички останали. Човекът каза, че трябвало да изхранва четири деца, а чиновникът отвърна, че това не е негова работа. Човекът му каза да не се прави на толкова умен и го нарече надут канцеларски плъх. Чиновникът отвърна, че няма защо да обвинява него. Той си вършел работата и толкова. Накрая човекът се подписа на картона си и тръгна, но докато стигне вратата, продължаваше да обижда чиновника. Спъна се и преобърна един пепелник от металната му стойка, пепелникът падна върху крака на едно момченце и момченцето се разплака. Последва още една кавга между недоволника и майката на детето.

Когато дойде редът на Мик, всичко мина мирно и тихо. Той се усмихна на чиновничката и й подаде регистрациониата си карта, но тя сякаш не видя усмивката му и бързо затърси фиша му в картотеката до себе си. Мик се втренчи в темето и, прииска му се тя да го погледне, за да може да я заговори; да се пошегува с нея, да я разсмее. Но тя не му обърна внимание.

Нямаше време за губене. Зад Мик чакаха още много хора, а те нямаха настроение за излишно разтакаване. Подаде му бланка, която трябваше да попълни, и Мик забеляза на ръката й годежен пръстен. Жалка гъска, помисли си той. Доволен беше, че тя няма да се омъжва за него.

Мик подписа фиша: Майкъл Уолш. Стори му се, че нещо липсва, че е пропуснал да добави от кой клас е. Но това не бе етикет на нова тетрадка, нито контролна работа. Тези неща бяха вече зад гърба му. Сега той се разписваше като безработен.

Мик излезе от Бюрото за социално осигуряване и тръгна към „Улуъртс“2, за да се срещне с приятелите си. Не си бяха определили точен час, защото когато идваха в града, обикновено прекарваха там цялата сутрин. Там им беше най-добре. Вътре беше топло, можеха с часове да седят в сладкарницата над чаша чай или просто да се шляят по етажите и да пробват изложените стоки. На щанда за парфюмерия се пръскаха с лак за коса и дезодоранти. На щанда за захарни изделия понякога успяваха да опитат по някой бонбон, а на стажа за електроуреди включваха и изключваха телевизорите с дистанционно управление, докато истинските купувачи се чудеха какво да изберат.

Беше лесно, тъй като почти целият магазин бе преминал на самообслужване. Бяха го преустроили, персоналът беше намален, нямаше го вече старото разпределение, когато зад всеки щанд стояха по пет-шест момичета.

Мик намери Алън и Стийв пред щанда за плочи на етажа с музикални инструменти. Стийв спореше с продавачката, която не искаше да му пусне една плоча. Той й сочеше обложката, а тя клатеше глава.

— Не, няма да ви пускам повече плочи.

— Защо? Може и да искам да я купя.

— Нямате никакво намерение да я купите. И без това ви пуснах вече три плочи.

— Е, и? Нали за това ви плащат?

Тя грабна обложката от ръцете му и я прибра зад щанда.

— Дръжте се прилично. — Не беше много по-възрастна от Стийв, но фактът, че работеше, й даваше самочувствие. — А сега си отивайте. Цял ден висите тук. Нямате ли си друга работа?

Стийв погледна цената на албума, който харесваше, но не можеше да си купи.

— Нямаме си. За съжаление.

Докато Стийв спореше с продавачката, Мик и Алън отидоха да разгледат електрическите органи, изложени срещу щанда за плочи. Алън включи единия от тях и Мик изсвири встъпителните тактове на Хенделовия „Сватбен марш“. Другите клиенти се сепнаха, после се развеселиха, но нямаха възможност да чуят продължението на рецитала му, защото продавачката от щанда за плочи изтича и изключи органа. Мик й се ухили и продължи да натиска клавишите, макар че органът вече не издаваше никакъв звук. Това още повече нервира и без това притесненото момиче.

— Слушайте, махайте се най-сетне! Ще го счупите, като го бърникате така.

— Кой го бърника! — Алън дълбоко се възмути от тази оценка за изпълнението на Мик. — Та той свиреше на църковния орган, какво знаете вие!

Стийв вдигна поглед от плочите.

— Да, на оня орган под расото. — Той придружи коментара си с жест на дясната ръка, от който продавачката почервеня.

— Мръсник.

Но като му обърна гръб, за да мине зад щанда, едвам сдържаше усмивката си. Момчетата се разсмяха и си тръгнаха.

Качиха се на горния етаж, за да изпият по един чай и Стийв им каза, че имал среща с баща си, който чакал някакъв негов познат, а той можел да му намери работа. Мик и Алън решиха, че и те трябва да тръгнат да си търсят работа. Разделиха се със Стийв пред магазина и двамата тръгнаха да намерят телефон.

Пресякоха и завиха по Чатсуърт Стрийт, която от Градския съвет бяха започнали да реконструират в пешеходна зона. Архитектурните проекти, изложени на витрината на строителната организация „Халифакс“, показваха как ще изглежда в завършен вид — след като напазаруват, хората щяха да си починат на пейки в сянката на големи дървета, сред цветни лехи и храсти, а цели семейства щяха да се разхождат по плочника към големите магазини.

Но реконструкцията тъкмо бе започнала, когато поредното намаляване на средствата за обществени нужди принуди Градския съвет да преустанови работата по проекта. Бяха разкъртили асфалта, бяха пробили дупки тук или там, обаче тротоарите и уличното платно си оставаха на различни нива и всичко все още имаше вид на обикновена улица. Само дето движението на коли бе забранено и ако искат, хората можеха да се разхождат сред дупките, или да си почиват върху купчините разкаляна пръст.

Мик и Алън забелязаха, че в телефонната кабина пред аптеката „Бутс“ няма никой и хукнаха натам. Прескочиха един ров, минаха през купчина пясък, оградена с въже, преодоляха и куп плочки за настилка. Макар и в последния момент, успяха да изпреварят един мъж, който първоначално бе по-близо до телефонната кабина от тях, но бе достатъчно възпитан, за да заобикаля препятствията и да се движи по общоприетия път.

Те му се ухилиха иззад стъклата на кабината, бръкнаха в джобовете си, извадиха две монети от по пет пенса и ги сложиха една до друга на поставката под телефона. Мик взе указателя за служебните телефони и започна да го прелиства: Складове за мебели…, Магазини за дивеч…, Кожари…, още по-назад…, — Авто-мото резервни части… Авто-мото сервизи. Ето, това е.

Той прегледа страницата додолу и обърна на следващата. После на другата. И още на по-другата.

— По дяволите. Стотици са.

Алън задържа указателя отворен, докато Мик набере един номер. От другия край му отговориха веднага и той едва не изпусна монетата от бързане да я пъхне в процепа.

— Ало, автомобилният сервиз ли е?

Алън се обади:

— Не, сервизът на баба ти.

Мик го срита в глезена и го блъсна към остъклената стена на кабината.

— Нищо не съм казал. Приятелят ми тук нещо бърбори… Не го чух какво каза. Както и да е, ето за какво ви се обаждам — току-що съм завършил училище и си търся работа като стажант автомонтьор. Има ли вакантни места при вас? — След кратка пауза Мик кимна и каза: — Добре. — Отдръпна слушалката от ухото си. — Казва, че не знае. Щяла да повика началника.

Зачакаха мълчаливо. На тротоара отвън някакъв скитник се бе надвесил над една кофа за смет. Палтото му стигаше до глезените, а панталоните му висяха като торба и крачолите им бяха подпъхнати в чорапите.

Кофата бе претъпкана, на тротоара до нея бяха оставени на купчина издути торби. Боклукът не бе прибиран от две седмици, тъй като служителите по чистотата стачкуваха — протестираха срещу поредното съкращаване на работни места. Скитникът затършува в кофата, от нея изпопадаха мазни хартиени и найлонови торбички и вятърът ги понесе по улицата.

Алън подметна:

— Не си ми казал, че баща ти ще идва в града. Мик не успя да му отговори, защото му се обадиха по телефона. Той изслуша какво му обясняват, кимна няколко пъти, благодари и затвори телефона.

— Какво каза началникът?

— Не беше той. Бил много зает, не можел да се обади лично, но и без това нямали вакантни места.

Дойде ред на Алън. Той заразгръща страниците в указателя, но май напосоки.

— Какво търсиш?

— И аз не знам. На раздел „Космонавти“ ли да опитам или на „Неврохирурзи“.

Спря се на „Строителни предприемачи“, но и този разговор беше също така безрезултатен.

Решиха, че по телефона ще им излезе много скъпо и тръгнаха да обикалят фирмите пеша. Кръстосаха целия град. Пробваха за всички професии: за монтьори, водопроводчици, електротехници, дърводелци. Като минаваха покрай стадиона, Алън се зачуди дали нямат нужда от стажант-футболисти. Мик му отвърна, че не го бива дори за стажант-събирач на топки.

После се качиха на автобус за околовръстното шосе, където се оформяше нова индустриална зона, с надеждата да се привлекат нови промишлени предприятия в града. Бяха изравнили някогашните камари шлака и сега площадката беше оградена с телена мрежа. Вече я наричаха парково-промишлен район. По-голяма част от терена и досега не бе заета и ламаринените постройки със зеещи прозорци изглеждаха като нещо временни и нереално, сякаш можеха да ги отнесат за една нощ и на следващото утро работниците да се изправят пред гола бетонна плоча. Дори имената им звучаха временно: Стайроу, Иноу Фабрикейшън, П. И. Продъктс.

И тук нямаше вакантни места, тъй че Мик и Алън хванаха автобуса и се върнаха в града. Решиха да опитат и в стоманолеярния завод, но вече нямаха пари и се наложи да отидат пеша до комплекса с предприятия на тежката промишленост.

Фабриките, разположени тук, не създаваха усещане за нещо временно. Повечето от фирмите бяха основани още през деветнадесети век и почернелите им неизмазани тухлени сгради се проточваха на цели мили по дължината на реката, запълваха всяко местенце по шосета и улици.

През 1967 година бе национализирана голяма част от стоманодобивната промишленост, но няколко по-малки фирми си останаха в частния сектор. Въпреки че многонационалните корпорации вече ги бяха погълнали, имената на бившите им собственици — Барлоу, Стейнрод, Мъмфорд Раг — бяха изписани с големи печатни букви над покривите и по стените, изразявайки гордостта и самоувереността на викторианците, които ги бяха основали.

Но никъде не искаха нови стажанти — нито в държавните, нито в частните фирми. Да, сградите им бяха построени с мисълта, че ще траят вечно, репутацията им беше всеизвестна, но те бяха също тъй несигурни за бъдещето, както и ефимерните фирми в новата индустриална зона. Наистина приели няколко стажанти, но далеч не колкото миналата година. Прогнозите били песимистични. Правели икономии. Носели се слухове за закриване на някои фабрики и за масови уволнения.

На няколко места им предложиха да ги вземат като общи работници, но момчетата отказаха. Имаха квалификация за нещо по-добро. Можеха да представят и дипломите си. Листове хартия, които удостоверяваха, че са взели едни или други изпити и са получили едни или други оценки. Защо да стават общи работници, след като са получили дипломи за завършено средно образование, след като са взели толкова изпити? Цели пет години в училище непрекъснато им повтаряха, че човек трябва да има някаква подготовка; сега и те имаха. Никои не се питаше защо е необходимо, но нямаше съмнение, че без нея неминуемо щяха да пропаднат. Бъдещето им щеше да е черно.

И родителите им възприемаха, каквото се говореше в училище. Настоятелността на училищните власти дотолкова впечатли майката и бащата на Алън (мисис Райт каза, кой ще знае това, ако не те), че му позволиха да учи още една година, за да вземе по-добра диплома. При това финансово положение едва ли можеха да си го позволят, но решиха, че бъдещето на Алън стои на първо място, и майка му започна работа като чистачка в някакви канцеларии, за да добавя нещо към заплатата на мъжа си.

И ето ги сега. Късен септемврийски следобед. И двамата, завършили средно образование, се отправяха към входа на поредната фабрика.

Една малка градинка отпред и придаваше по-приветлив вид. Широка леха с рози и вечнозелени храсти опасваше затревената площ. Беше оплевена, добре прекопана, и дори ъгълчето до входа не бе утъпкано.

Работниците обичаха тази градинка и я пазеха. Тя отбелязваше смяната на сезоните и наближаването на празниците. Щом жилавите листа на нарцисите се по-кажеха над смръзналата земя, значи идва Великден. Розите предвещаваха лятото, а когато през есента разцъфнеха астрите, скоро щеше да дойде Коледа. Много от тях живееха в работнически квартали, където от дългите редици еднакви къщи от вратата излизаха направо на улицата и за тях това бе единствената градина, която чувствуваха своя.

Една пчела прелиташе от латинка на латинка. Жужеше високо и не обръщаше внимание на какво безрадостно място е попаднала, прилежно се трудеше и над тези прашни тичинки, както и над цветчетата от пирен в ширналите се поля на десетина мили извън града.

Встрани от входа висеше табелка: „Моля всички външни лица да се обаждат незабавно на пропуска.“

Мик и Алън влязоха през портала, Мик почука на вратата на квадратната тухлена постройка от едната страна на алеята. Дълго време не се чуваше нищо отвътре и тъкмо щеше пак да почука, когато един възрастен човек изведнъж отвори вратата. Беше разтревожен и смутен, сякаш са го вдигнали от леглото посред нощ. Видя момчетата, успокои се и започна да закопчава работния си комбинезон.

— Ей там има прозорче, откъдето се дава информация.

Той посочи с палец някъде зад гърба си, а Мик и Алън протегнаха врат и се престориха, че гледат натам — не толкова от любопитство, колкото да не го дразнят.

— Не го видяхме.

— Значи не сте гледали добре. Е, какво искате?

— Дойдохме да проверим дали има работа. Портиерът понамести кепето си и самодоволно поклати глава.

— Няма. Няма никакви вакантни места. Това го знам със сигурност.

Момчетата се спогледаха. Сякаш не им стигаше, че няма работа, но им го казваха с такова непоносимо злорадство.

— И така да е, искаме да попитаме лично някой, който отговаря за тези неща — настоя Алън.

Обиден от незачитането на авторитета му, портиерът заклати глава още по-категорично.

— Не може! Имам заповед да не пускам никакви външни лица през тоя портал.

Той им го сочеше, сякаш момчетата не знаеха що е портал.

Мик не отстъпи:

— А защо? Да не би да ви е страх, че сме дошли да хвърлим във въздуха загубената ви фабрика? — После се обърна към Алън: — Като го гледаш как се държи, ще речеш, че е най-малкото заместник-директор.

Портиерът забеляза предизвикателната поза и свитите юмруци на Мик и промени тона си.

— Я чакайте, аз нямам нищо общо с тая история. Изпълнявам каквото ми наредят. Вече толкова много младежи идваха да питат за работа, че в канцеларията им дойде до гуша да се разправят с тях.

Този опит за помирение още повече вбеси Мнк.

— Дяволите да ги вземат! На какво прилича това! Да не искат да си натискаме парцалите по цял ден, докато се скапем!

— Ей, момче, я не ми дръж такъв език!

— Който и да беше на наше място, щеше да държи такъв език. Не стига, че се разкарваме къде ли не, не стига, че не ни приемат на работа, ами на това отгоре не искат дори да разговарят с нас…

Той замълча, портиерът явно се поуспокои, когато заговори Алън. Направо го бе дострашало от Мик.

— А дали има работа някъде другаде наоколо?

— Няма. Никаква работа няма. Както изглежда, навсякъде е едно и също.

Алън замислено зачопли носа си, измъкна нещо оттам и го размаза между палеца и показалеца си.

— Пълна тъпотия, нали?

— Да, лоша работа, не ще и дума.

Но безгрижният тон и готовността, с която отклони вниманието си към едни камион, който мина през портала, показваха, че изобщо не им съчувствува. Със същите думи можеше да посрещне новината за поредното бедствие в Бангладеш или за смъртта на някой далечен роднина.

— Това е положението, с нищо не мога да ви помогна, я по-добре тръгвайте. Имам работа.

Той се огледа, сякаш се чудеше откъде да я подхване.

— Каква работа? Ще отидеш да включиш чайника ли? — не се стърпя Мик.

Портиерът пристъпи към него, вдигнал пръст заплашително.

— Виж какво, повече няма да се занимавам с теб.

Мик не мръдна от мястото си, а през рамото му огледа помещението, от което бе излязъл.

— Онова там походно легло ли е?

Портиерът спря и нервно се извърна.

— Какво походно легло бе! Да не си сляп? Това е носилка.

— Така ли, само още една крачка и ще се проснеш на нея.

— Абе ти с кого говориш така?

— С теб, противен глупак! И да ти кажа ля още нещо? — Той не му даде възможност да отговори. — Не се прави на толкова важен, че и твоята службица не е сигурна. — Обърна се и посочи портала. — Една телевизионна камера, един домофон до портала — и твоята работа ще се върши от някоя канцелария.

Портиерът проследи с поглед ръката на Мик, после неловко се озърна, сякаш апаратурата бе вече монтирана.

— Е, ще се махнете ли най-после? Или искате да насъскам кучето?

Момчетата се огледаха.

— Какво куче? Къде е? — заинтересува се Алън. Той като че ли се канеше да тръгне да го търси, вместо да побегне, като чуе за него.

— Той, другият пазач, го взе да го поразходи малко до леярския цех. Но ей-сега ще се върнат.

Момчетата обаче не се разтревожиха особено. Май едно открито сблъскване щеше да им дойде добре, за да излеят безсилното си ожесточение.

— Е, ще се пръждосате ли вече или да позвъня на полицията? Тя ще ви разкара.

Мик тръгна към него и размаха юмрук. Така силно беше стиснал ръка, че по кокалчетата му изпъкна плетеница от стари белези.

— Искаш ли един?

Алън го сграбчи за рамото и го задържа.

— Остави го, Мик, да си тръгваме. Не си губи времето да се ядосваш заради него.

За няколко секунди изглеждаше, че Алън няма да успее да го възпре. Но после изведнъж Мик се обърна и си тръгна.

Щом се поотдалечнха, портиерът доби смелост и се развика:

— Изчезвайте, махайте се, невъзпитани досадници такива. И без това никой няма да ви вземе на работа!

Те се обърнаха и с две ръце започнаха да правят неприлични жестове. Мик се престори, че ще се спусне към него, портиерът бързо-бързо влезе в стаичката си и затръшна вратата, а те избухнаха в смях.

Но веселието им скоро се изпари и те мълчаливо потеглиха, уморени и обезсърчени. Вече им се искаше да се приберат вкъщи, но нямаха желание да се видят с родителите си. Посрещаха ги по един и същи начин — с жадно очакване, после идваше горчивото разочарование и накрая утешителната усмивка. Караха ги да се чувствуват гузни, сякаш не се стараеха достатъчно, сякаш те бяха виновни, че няма подходяща работа за тях. Дори се питаха дали родителите им наистина им вярват, че по цял ден обикалят, а не си губят времето — нито стърчат край билярдните маси, нито пред игралните автомати.

Мик чу един автобус да приближава и се обърна. Смушка Алън с лакът и двамата се втурнаха към спирката на стотина метра от тях. Но по средата Алън се разсмя и изостана. Мик се поизвърна и заподскача странично, сякаш се бе впуснал в народен танц.

— Хайде бе, заплес! Ще го изпуснем!

Алън закрачи нормално, все още ухилен.

— Че да го изпуснем. Нямаме пари, забрави ли?

Мик се усети и също спря да тича; но малко по малко, сякаш не му се щеше да признае, че са останали без пукната пара и че до вкъщи им предстоят цели три мили.

Шофьорът понамали, готов да спре, за да се качат, нищо че не бяха стигнали спирката. Но като ги видя да се смеят, си помисли, че му правят номер, натисна клаксона и гневно заръкомаха иззад стъклото.

Мик изчака Алън да го настигне и двамата продължиха, поразвеселени, поне за малко заети с по-различни мисли.