Погледи и усмивки

На следващата сутрин на Мик му трябваше цял час и половина, за да отиде до „Ътли и Парсънс“. Първо взе автобус до центъра, после друг автобус до стадион „Грейдхаус“ и оттам продължи пеша. Петнайсет минути с единия автобус, още толкова с другия, после пеша и почти час — чакане по спирките. Въпреки че се опитваше да не мисли за това (за да не предизвиква съдбата), докато висеше по спирките, Мик не можа да се сдържи и взе да пресмята за колко време щеше да стигне с мотора си. Разработи маршрута в няколко варианта; пресметна в колко часа ще трябва да тръгва за работа…

В двора на „Ътли и Парсънс“ опашката се проточваше по цялата дължина на Учебния център. Някои от младежите бяха дошли с приятели, но повечето чакаха мълчаливо; непознати момчета от целия град, завършили различни училища.

Докато Мик вървеше покрай опашката, младежите се обръщаха да го изгледат. Но никой не му се усмихна, не го заговори, дори не му кимна. Моментът не беше подходящ за сприятеляваме; Мик беше още един конкурент. Заедно с него на края на опашката застана и един младеж, който бе влязъл в двора откъм другия край.

— Тук ли ще се провежда изпитът за стажант-монтьор? — запита го той.

— Сигурно. В писмото пишеше „пред Учебния център“.

Младежът излезе от редицата и я огледа отстрани.

— Боже господи, не очаквах, че ще сме толкова много. Мога преспокойно да си вървя вкъщи. Нямам никакви изгледи да успея.

Но остана; щеше му се, докато чака, да си поприказва с някого, но никой нямаше желание да му отговаря, така че скоро и той като другите потъна в неспокойно мълчание.

Забравиха за малко тревогата си покрай една разправия в двора. Шофьорът на някакъв мотокар спореше с един майстор в сиво-кафяв работен комбинезон къде да разтовари касетките, които кара. Шофьорът твърдеше, че са му наредили да ги остави именно тук, а майсторът го уверяваше, че не е за неговите хора. Шофьорът заяви, че самият Слейтър ги поръчал по телефона, а майсторът отвърна, че хич не му пука кой за какво му се е обаждал и че тук няма да разтоварва.

Момчетата така и не успяха да разберат по-нататъшната съдба на касетките, защото точно в този момент началникът на учебния център отвори вратата и им каза да влизат.

Поведе ги по един коридор с работилници от двете страни. През отворените врати, до струговете и про-бивните машини се виждаше как се обучават младежи в работни комбинезони, а в една класна стая инструктор в бяла престилка обясняваше някаква схема на черната дъска.

Влязоха в голяма зала в края на коридора, очевидно бившата столова на завода, преди сградата да стане учебен център. Нямаше завеси и маси, но в единия край още стояха шуберите и на стената до тях висеше дъската, на която всеки ден с тебешир бяха записвали менюто.

С пълното съзнание за важността на събитието и готовност да направят добро впечатление на началника момчетата учтиво задържаха двукрилните летящи врати, за да не блъснат следващия; номер, който с удоволствие биха направили в по-подходящ момент.

Струваше им се, че са отново в училище. В залата имаше две редици чинове на разстояние един от друг. Началникът им каза да си намерят места и до седнат.

Никой не се втурна да избира и всички чинове се заеха спокойно отпред назад. Мик седна до стената близо до един радиатор. Погледна през прозореца, преди да се настани. Пред заварьчния цех мотокарът все още не бе разтоварен, но шофьорът и майсторът не се виждаха.

Притиснали пред гърдите си куп листове за изпита, две младички секретарки отвориха с рамо летящите врати. Появяването им бе удобен случай за младежите да се отърсят от напрежението и те започнаха да си намигат, да се подхилват и да си подмятат неприлични изрази. Момичетата се почувствуваха неловко, но същевременно им беше приятно, докато раздаваха листовете по чиновете, разнасяйки наоколо миризмата на парфюм. Споглеждаха се и се мъчеха да не прихнат, но щом свършиха и излязоха от залата, престанаха да се сдържат и коридорът се огласи от смеха им. Имаше за какво да си побъбрят, докато си пият кафето в канцеларията.

Началникът закопча горното копче на сакото си, взе от масата зад себе си един екземпляр от тестовете и се изкашля, за да привлече вниманието на младежите.

— Е, момчета, да започваме. За този изпит имате един час. Не забравяйте, отговорите се записват в определените празни места, а ако ви потрябват още листове за чернова, има предостатъчно. — Той се извърна да потупа с ръка купчината големи листове на масата и в този момент металът на химикалките, които се подаваха от горното му джобче, проблясна на неоновото осветление, сякаш от заваръчната горелка, изобразена върху фирмената значка на ревера му, наистина излизаше пламък. — И да не забравите да напишете имената си отгоре. Току-виж, открием гений сред вас, пък да не знаем кой е той.

Той замълча, изчаквайки реакцията им, но никой не се засмя. Повечето от младежите дори не го слушаха; трескаво преглеждаха задачите, за да разберат дали са трудни. Началникът свери ръчния си часовник с часовника, окачен над шубера.

— Е, момчета. Започвайте.

Разкопча сакото си и седна на ръба на масата. Младежите извадиха химикалки, някои поставиха и часовниците си върху чиновете. Мик се загледа в издрасканата облегалка на чина пред себе си, но не за дълго; имаше само прякори, инициали и неубедителни твърдения за превъзходството на футболни отбори и рок-групи.

Написа името си отгоре на листа и погледна първата задача.

„Превърнете 33 инча в сантиметри.“ Ухили се и се залови за работа.