Самоличност

10

Наистина ли се случи това — тази провалена среща, която ги направи неспособни да се прегърнат? Дали Шантал още си спомня няколкото мига неразбиране? Спомня ли си фразата, която смути Жан-Марк? Почти не. Епизодът е забравен като хиляди други. След около два часа двамата обядват в ресторанта на хотела и весело разговарят за смъртта. За смъртта? Шефът на Шантал я е помолил да помисли за рекламната кампания по погребението на Люсиен Дювал.

— Не трябва да се смееш — казва тя засмяно.

— А те смеят ли се?

— Кои?

— Колегите ти. Самата идея е смешна, да рекламираш смъртта! Ама и тоя троцкист директорът ти! Винаги си казвала, че е интелигентен!

— Такъв е. Логичен е като хирургическо ножче. Познава Маркс, психоанализата, модерната поезия. Обича да разказва как в литературата от двайсетте години — в Германия или не знам къде — имало поетична школа, която възпявала всекидневието. Според него рекламата прилага точно нейната програма. Тя превръща обикновените предмети от живота в поезия. Благодарение на нея всекидневието е започнало да пее.

— Какво интелигентно намираш в тези баналности?

— Тонът на цинично предизвикателство, с който ги казва.

— Смее ли се, или не се смее, когато те кара да рекламираш смъртта?

— Елегантно нещо е усмивката, с която се дистанцираш от нещата. А колкото си по-могъщ, толкова си по-принуден да бъдеш елегантен. Но дистанцираната му усмивка няма нищо общо със смях като твоя. Той е много чувствителен към този нюанс.

— Тогава как понася твоя смях?

— Ама ти какво си въобразяваш, аз не се смея. Не забравяй, че имам две лица. Научих се да изпитвам удоволствие от това, но все пак не е лесно да имаш две лица. Необходимо е усилие, необходима е дисциплина! Разбираш ли, всичко, което правя, с желание или не, се старая да го правя добре. Ако не за друго, то поне за да не загубя работата си. А е много трудно да работиш съвършено и в същото време да мразиш работата си.

— О, ти го можеш това, способна си на него, направо си гениална — казва Жан-Марк.

— Да, мога да имам две лица, но не и едновременно. С теб нося лицето, което се смее. В службата нося сериозното си лице. Получавам досиетата на хората, които търсят работа при нас. Препоръчвам ги или давам отрицателно мнение. Някои от тях се изразяват в писмата си на такъв съвършен модерен език, с всичките клишета, с целия жаргон, със задължителния оптимизъм. Няма нужда да ги виждам, нито да разговарям с тях, за да ги намразя. Но знам, че точно те ще работят добре и усърдно. Има и такива, които в друго време сигурно биха се посветили на философията, на историята на изкуството, на френския език, а днес, по липса на нещо по-добро, почти отчаяно търсят работа при нас. Знам, че те тайно презират поста, за който кандидатстват, и че следователно са мои братя. И трябва да реша.

— Как решаваш?

— Веднъж препоръчвам този, който ми е симпатичен, друг път този, който ще работи добре. Действам наполовина като предател на агенцията, наполовина като предател на самата себе си. И смятам това двойно предателство не за неуспех, а за подвиг. Защото колко ли време още ще съм способна да запазя и двете си лица? Изтощително е. Ще дойде ден, когато ще имам само едно лице. По-лошото от двете, разбира се. Сериозното. Покорното. Ще ме обичаш ли още тогава?

— Никога няма да загубиш двете си лица — казва Жан-Марк.

Тя се усмихва и вдига чашата си с вино.

— Да се надяваме!

Чукат се, пият, после Жан-Марк казва:

— Впрочем почти ти завиждам, че правиш реклама на смъртта. Не знам защо, но още от детска възраст са ме покорявали стихотворенията за смъртта. Толкова много знам наизуст. Мога да ти изрецитирам някои, искаш ли? Би могла да ги използваш. Например стиховете на Бодлер, които сигурно познаваш.

— Знам ги, знам ги — прекъсва го Шантал. — Прекрасни са, но не са за нас.

— Защо? Твоят стар троцкист нали обича поезията! А и има ли по-добро утешение за умиращия от това да си каже: „Тук ми е втръснало“? Представям си тия думи неоново осветени над вратата на гробищата. За твоята реклама е достатъчно леко да се изменят: „Тук всичко ви е втръснало. Люсиен Дювал, старият кормчия, ще организира пътешествието ви“.

— Но задачата ми не е да се харесам на умиращите. Не те ще имат нужда от Люсиен Дювал. Живите, които погребват мъртъвците си, искат да се наслаждават на живота, не да празнуват смъртта. Запомни добре: нашата религия се състои в това да възхваляваме живота. Думата „живот“ е царицата на думите. Дума — царица, оградена с други големи думи. Приключение! Бъдеще! Надежда! Впрочем знаеш ли какво е било кодовото название на атомната бомба, пусната над Хирошима? Little boy! Гений е бил, който го е измислил! Намерил е най-доброто. Little boy, малко момче, момченце, хлапе, няма по-нежна дума, по-трогателна, по-наситена с бъдеще.

— Да, ясно — казва Жан-Марк, очарован. — Самият живот се рее над Хирошима в лицето на момченцето, което ръси върху развалините златната пикня на надеждата. Така е започнала следвоенната епоха.

Той вдига чашата си.

— Наздраве!