Самоличност

43

Вечерта бе настъпила и бе захладяло. Жан-Марк пое по една улица, от едната страна на която имаше редица от къщи, а от другата — парк с боядисана в черно желязна ограда. На тротоара покрай парка видя дървена пейка. Седна на нея. Чувстваше се много уморен и му се прииска да вдигне краката си на седалката и да се опъне. Помисли си: „Сигурно така се започва. Някой ден човек вдига краката си на пейката, а когато се стъмни, заспива. Така се присъединява към скитниците и става един от тях“.

Ето защо Жан-Марк с всички сили се опитва да овладее умората си и остава да седи с изправен гръб като добър ученик в класната стая. Зад него има дървета, а пред него, от другата страна на платното — къщи; всички са еднакви, бели, двуетажни, с по две колони пред входа и четири прозореца на всеки етаж. Жан-Марк внимателно оглежда минувачите по слабо оживената улица. Решен е да стои там, докато не види Шантал. Да чака — това е единственото нещо, което може да направи за нея, за тях двамата.

Изведнъж на трийсетина метра вдясно всички прозорци на една къща светват едновременно и отвътре спускат червени завеси. Жан-Марк си казва, че това трябва да е някакво светско събиране. Но е учуден, че не е видял никой да влиза — дали пък всички не са били отдавна там и едва сега запалват лампите? Или може би, без да иска, е задрямал и не ги е видял да влизат? Господи, ами ако, докато е спал, е изпуснал Шантал? И тутакси го поразява мисълта за подозрителен купон. Чува думите й: „Много добре знаеш защо Лондон“ и в това „много добре знаеш“ внезапно вижда нещо друго — Лондон е градът на англичанина, на Британик. На него е телефонирала от гарата и заради него е избягала от Льороа, от колегите си, от всички тях.

Обхваща го ревност, огромна и мъчителна, не абстрактната, умозрителна ревност, която е изпитал, когато пред отворения гардероб си е задавал теоретичния въпрос за способността на Шантал да му изневери, а ревност, каквато бе познал през младостта си, ревност, която пронизва тялото, от която непоносимо боли. Представя си Шантал, отдадена на други, покорна и предана, и не издържа. Става и заточва към къщата. Чисто бялата й врата е осветена от фенер. Завърта дръжката, вратата се отваря, той влиза, вижда стълбище, застлано с червена пътека, чува гласове някъде горе, качва се, стига до широката площадка на първия етаж, заета от дълга закачалка, отрупана с палта, но и (нов удар) с женски рокли и мъжки ризи. Вбесен преминава през всички тези дрехи и достига до голяма двукрила врата, също бяла, когато една тежка длан се стоварва върху болезненото му рамо. Обръща се и усеща върху бузата си дъха на як мъжага по фланелка, с татуирани ръце, който му говори на английски.

Мъчи се да отхвърли ръката, която го натиска все по-силно и го избутва към стълбището. Тук се опитва да се задържи, но губи равновесие и едва в последния момент успява да се хване за перилото. Победен, бавно слиза по стъпалата. Татуираният го следва и когато Жан-Марк колебливо спира пред вратата, му изкрещява нещо на английски и с вдигната ръка му нарежда да се маха.