Самоличност

4

Наистина ли е толкова студен, толкова безчувствен? Един ден преди няколко години разбра, че Ф. го е предал. Е, думата е прекалено романтична, положително преувеличена. Предателството в никакъв случай не беше ужасно — на едно събрание, свикано в негово отсъствие, всички се бяха нахвърлили върху Жан-Марк и по-късно го бяха уволнили (неприятна, но не чак толкова тежка загуба, като се има предвид, че той не държеше много на работата си). На това събрание бе присъствал и Ф. Не казал нито дума в защита на Жан-Марк. Ръчичките му, които толкова обичат да жестикулират, не се помръднали в полза на приятеля му. Жан-Марк не искаше да съди прибързано, затова внимателно провери дали Ф. наистина бе мълчал. Когато напълно се убеди в това, за няколко минути се почувства безкрайно наранен. После реши никога вече да не го вижда. Веднага след това бе обзет от необяснимо радостно чувство на облекчение.

Ф. завършваше с изложението на бедите си, когато след миг мълчание лицето му на малка мумифицирана принцеса светна.

— Спомняш ли си разговорите ни в гимназията?

— Не съвсем — каза Жан-Марк.

— Слушах те като ученик учителя си, когато говореше за момичета.

Жан-Марк се опита да си спомни, но не откри в паметта си и следа от някогашните разговори.

— Че какво е знаел шестнайсетгодишен сополанко като мен момичетата?

— Веднъж — продължи Ф. — първо аз казах нещо за момичетата. Спомняш ли си, поначало се шокирах, че едно хубаво тяло може да е просто машина за изпускане на секрети. Разправях ти, че не понасям гледката на момиче, което се секне. А ти, като сега те виждам, спря, изгледа ме и ми каза със странно опитен тон, искрено, твърдо: „Да се секне ли? На мен ми стига да видя как окото й мига, да проследя движението на клепача върху роговицата, за да изпитам почти непреодолимо отвращение“. Спомняш ли си?

— Не — отговори Жан-Марк.

— Наистина ли си забравил? Движението на клепача! Такава странна идея!

Но Жан-Марк казваше истината — не си спомняше. И дори не се опитваше да рови в паметта си. Мислеше си за друго — ето го истинското и единствено основание за съществуването на приятелството: приятелят трябва да бъде огледало, в което другият да съзерцава някогашния си образ — без вечното дрънкане за миналото този образ отдавна да се е изличил.

— Клепача. Не си спомняш, а?

— Не — каза Жан-Марк и мислено добави: „Не разбираш ли, че не ми е притрябвало огледалото, което ми предлагаш?“.

Умората налегна Ф. и той млъкна, сякаш споменът за клепача го бе омаломощил.

— Трябва да спиш — каза Жан-Марк и стана.

На излизане от болницата изпита непреодолимо желание да бъде с Шантал. Ако не бе толкова изтощен, щеше да замине веднага. Преди Брюксел си бе представял, че обилно ще се наобядва на другия ден и ще тръгне спокойно, без да бърза. Но след срещата с Ф. нави будилника си за пет часа сутринта.