Самоличност

39

Никакво такси не я очакваше на улицата, разбира се, и Шантал нямаше представа къде да отиде. Решението й бе напълно импровизирано и причинено от вътрешния смут, който не бе способна да овладее. В този момент желаеше само едно: да не го вижда поне един ден и една нощ. Хрумна й да наеме хотелска стая тук, в Париж, но идеята й се стори глупава — какво би правила цял ден? Ще се разхожда по улиците и ще диша вонята им? Ще се затвори в стаята си? За да прави какво? После си помисли дали да не вземе колата и да излезе извън града, да намери някое спокойно място, където и да е, и да прекара там ден-два. Но къде?

Някак случайно Шантал се озовава на автобусна спирка. Приисква й се да се качи на първия автобус, който мине, и да се вози до крайната спирка. Ето, че спира един автобус и тя с учудване вижда табелата, на която между другите спирки се споменава и Северната гара. Оттам тръгват влаковете за Лондон.

Шантал има чувството, че е нарочно направлявана от случайността, и се опитва да се убеди, че някоя доброжелателна фея й е дошла на помощ. Лондон. Бе казала на Жан-Марк, че отива там, само за да го уведоми, че го е разкрила. Сега й хрумва друго: може би Жан-Марк й е повярвал, може би ще я чака на гарата. И веднага й идва още една мисъл, по-слаба, едва доловима като гласа на новородена птичка: ако Жан-Марк е там, странното недоразумение ще се разсее. Тази мисъл е като милувка, но твърде кратка милувка, защото веднага след това Шантал си припомня своя бунт и отблъсква всеки копнеж.

Но къде все пак да отиде и какво да прави? Ами ако наистина замине за Лондон? Ако позволи на лъжата си да се материализира? Спомня си, че в бележника й все още фигурира адреса на Британик. Британик. На колко ли е години сега? Шантал знае, че една среща с него би била най-невероятното нещо на света. Тогава? Е, толкова по-добре. Ще отиде в Лондон, ще се поразходи, ще преспи в някой хотел и утре ще се върне в Париж.

После тази идея престава да й харесва — на излизане от къщи е смятала, че възвръща своята независимост, а всъщност се оставя да я манипулира някаква непозната и неконтролирана сила. Да замине за Лондон, както й подсказват смехотворните случайности, си е чиста лудост. Защо си въобразява, че случайностите са се наговорили да работят за нея? Защо ги отъждествява с добра фея? Ами ако феята е злотворна и възнамерява да я погуби? Шантал си обещава: няма да слиза, когато автобусът спре на Северната гара; ще продължи нататък.

Но когато автобусът спира, тя с изненада установява, че слиза. И че се отправя към сградата на гарата, сякаш нещо я привлича натам.

Влиза в огромното фоайе и вижда мраморното стълбище, което води нагоре към чакалнята на пътниците за Лондон. Иска да направи справка с разписанието, но чува името си и познати смехове. Спира и забелязва колегите си, събрани под стълбището.

Когато разбират, че ги е видяла, смехът им става по-силен. Държат се като ученици, които са си направили хубава шега, подготвили са й страхотна изненада.

— Знаем какво да направим, за да дойдеш с нас! Ако имаше представа, че сме тук, щеше да си намериш някакво извинение! Индивидуалистка такава!

И отново избухват в смях.

Шантал знае, че Льороа планира колоквиум в Лондон, но той трябваше да е след три седмици. Как така се намират тук днес? Още веднъж изпитва особеното чувство, че всичко, което й се случва, не е истина, не може да е истина. Но учудването й бързо се заменя с друго: обратно на онова, което би предположила, тя се чувства искрено зарадвана от присъствието на колегите си, признателна, че са й подготвили такава изненада.

Докато се качват по стълбището, една млада колежка я хваща подръка и тя си казва, че Жан-Марк през цялото време я е откъсвал от собствения й живот. Чува го как заявява: „Ти си се поставила в центъра“. И още: „Окопала си се в приспособленска крепост“. Сега тя му отговаря: „Да, вярно е и ти няма да ми попречиш да си остана вътре“.

В тълпата от пътници младата колежка все така я държи подръка и я води към паспортния контрол пред едно друго стълбище, което слиза към перона. Тя продължава като опиянена нямата си кавга с Жан-Марк и му подхвърля: „Кой съдия е решил, че да се приспособяваш, е нещо лошо, а да не се приспособяваш нещо хубаво? Да се приспособяваш не означава ли да се сближаваш с хората? Приспособяването не е ли място за срещи, към което всички се отправят, където животът е най-сгъстен, най-бурен?“.

От площадката на стълбището Шантал вижда влака за Лондон, модерен и елегантен, и си казва още: „Все едно дали е щастие или нещастие да си роден на тая земя, най-добрият начин да прекараш живота си е да се оставиш да те отнесе като мен в момента весела и шумна, тръгнала нанякъде тълпа“.