Самоличност

41

Шантал свадливо каза:

— Но как така троцкист като теб е станал вярващ? Не виждам логиката.

— Скъпа приятелко, нали познавате прословутата формула на Маркс — да променим света?

— Разбира се.

Шантал седеше до прозореца срещу най-възрастната от колежките си от агенцията, изисканата дама с многото пръстени. До нея седеше Льороа, който продължи:

— Обаче нашият век ни научи на нещо чудовищно: човекът не е способен да промени света и никога няма да го промени. Това е основният извод от революционния ми опит. Негласно приет от всички. Но има и един друг, който стига още по-далеч. Той е теологически и гласи: човекът няма право да променя това, което бог е създал. Трябва да се стигне до края на тази забрана.

Шантал го гледаше с наслаждение — думите му не бяха морализаторски, а провокативни. Точно това обичаше Шантал у него — сухия тон на човек, който обръща всичко в предизвикателство, следвайки свещената традиция на революционерите или на авангардистите. Той никога не забравя да „шашне буржоата“, дори когато изрича най-общоприети истини. Впрочем най-подривните истини („буржоата на въжето!“) не ставаха ли най-общоприети, когато дойдеха на власт? Общоприетото винаги може да се превърне в подривно и подривното в общоприето. Важното е да стигнеш до края на всяка позиция. Шантал си представя Льороа на някое бурно събрание по време на студентските вълнения през 68-а, представя си го как по своя интелигентен, логичен и сух начин изрича сентенции, срещу които всяка съпротива на здравия разум е обречена на провал — буржоазията няма право да живее; изкуството, което работническата класа не разбира, трябва да изчезне; науката, която служи на интересите на буржоазията, няма стойност; тези, които я преподават, трябва да бъдат изгонени от университета; няма свобода за враговете на свободата. Колкото по-абсурдна е изречената фраза, толкова по-горд се чувства той, защото само високата интелигентност е способна да вдъхне логичен смисъл на безумните идеи. Шантал отговори:

— Съгласна съм. И аз мисля, че промените са вредни. В такъв случай наш дълг би било да предпазим света от промени. Уви, светът не спира лудото си развитие…

— … в което човекът е обикновен инструмент — прекъсна я Льороа. — Изобретяването на локомотива съдържа в зародиш плана на самолета, който неизбежно води към космическата ракета. Тази логика е част от самите неща, с други думи, тя е част от божествения план. Дори изцяло да замените човечеството с друго, не можете да спрете еволюцията, която води от велосипеда към ракетата. Човекът не е автор на тази еволюция, а само изпълнител. При това жалък изпълнител, защото не е наясно със смисъла на това, което изпълнява. Този смисъл не е наше достояние, той е достояние само на бог и ние сме тук, за да му се подчиняваме, та да може да върши каквото си иска.

Шантал затвори очи. Една странна дума се появи в главата й и изпълни съществото й — думата „смешение“. Безмълвно произнесе за себе си: „смешение на идеите“. Как толкова противоположни мнения могат последователно да се настанят в един ум, както две любовници в едно легло? Едно време тя почти се възмущаваше от това, а сега е очарована — защото знае, че противоречието между някогашните схващания на Льороа и сегашните му проповеди няма никакво значение. Защото всички идеи са една стока. Защото всички твърдения и мнения са равностойни, могат да се докоснат, да се срещнат, да се погалят, да се смесят, да се поопипат, да се понатиснат, да се съешат.

Мек и леко треперещ глас се обади срещу Шантал:

— Но в такъв случай защо сме тук? За какво живеем?

Бе гласът на изисканата дама, седнала до Льороа, когото обожаваше. Шантал си представя, че сега Льороа е заобиколен от две жени, между които ще трябва да избира — една романтична дама и една цинична дама. Тя чува умолителното гласче — романтичната дама отказва да се раздели с хубавите си предразсъдъци, но (според фантазиите на Шантал) ги защитава с непризнатото желание да ги види принизени от демоничния герои, които в този момент се обръща към нея:

— За какво живеем? За да снабдяваме бог с човешка плът. Защото, драга моя, Библията не иска от нас да търсим смисъла на живота. Тя иска от нас да се плодим. Обичайте се и плодете се. Разбирате ли, смисълът на „обичайте се“ е определен от „плодете се“. „Обичайте се“ ни най-малко не означава благотворителна, милосърдна, духовна или сантиментална любов. Означава просто „любете се!“, „съвкупявайте се!“ (Той смекчава тона си и се навежда към нея.)… „чукайте се!“ (Като предан ученик, дамата покорно го гледа в очите.) В това и само в това се състои смисълът на човешкия живот. Всичко останало са дивотии.

Разсъждението на Льороа е жестоко като бръснач и Шантал се съгласява с него — любов-екзалтация, любов-вярност, любов-страстна привързаност към едно-единствено същество, не, няма такова нещо. Ако има, то е в качеството му на самонаказание, на умишлена слепота, на бягство в манастир. Казва си, че дори да съществува, любовта не трябва да съществува, и в тази мисъл няма горчивина, напротив, има блаженство, което се разпространява по цялото й тяло. Сеща се за метафората с розата, която преминава през всички мъже, и си казва, че е живяла в любовен зандан, че е вече готова да се подчини на мита на розата и да се слее с опияняващия й аромат. На този стадий от размислите си Шантал си спомня за Жан-Марк. Дали е останал вкъщи? Дали е излязъл? Задава си тези въпроси без всякакво вълнение, сякаш се пита дали вали в Рим и дали в Ню Йорк времето е хубаво.

Но колкото и да й е безразличен, споменът за Жан-Марк я кара да обърне глава. В дъното на вагона вижда някакъв човек в гръб да преминава в съседния вагон. Струва й се, че разпознава Жан-Марк, който не иска тя да го види. Той ли беше наистина? Вместо да потърси отговора, тя гледа през прозореца — пейзажът става все по-грозен, нивите все по-сиви, равнината осеяна с все повече метални пилони, бетонни конструкции, жици. По високоговорителя обявяват, че влакът всеки момент ще слезе под морето. И ето че Шантал вижда кръгла и черна дупка, в която влакът ще се шмугне като змия.

— Слизаме — каза изисканата дама и в гласа й се прокрадна боязлива възбуда.

— В пъкъла — прибави Шантал, която предполагаше, че Льороа би искал дамата да е още по-наивна, още по-учудена, още по-боязлива. Чувстваше се като негова демонична асистентка. Приятна й бе идеята да вкара тази изискана и целомъдрена дама в леглото му, което си представяше не като легло в луксозен лондонски хотел, а като естрада, разположена сред огньове, стенания, пушек и дяволи.

През прозореца вече нямаше какво да се види, влакът бе в тунела и тя имаше чувството, че се отдалечава от зълва си, от Жан-Марк, от всякакво надзираване и шпиониране, че се отдалечава от живота си, от живота, който се лепеше по кожата й, който й тежеше. В главата й изскочиха думите „изгубена от поглед“ и тя се учуди, че пътят към изчезването не е навъсен, а сладък и радостен под егидата на митологичната й роза.

— Слизаме все по-надълбоко — каза тревожно дамата.

— Там, където се намира истината — каза Шантал.

— Там — подхвана Льороа, — където е отговорът на въпроса ви за какво живеем, кое е главното в живота.

Той втренчено загледа дамата.

— Главното в живота е да се увековечи животът: раждането и онова, което го предшества. Сношението и онова, което предшества сношението — прелъстяването, тоест целувките, развените на вятъра коси, пликчетата, добре скроените сутиени и освен това всичко, което прави хората способни да се сношават, ще рече яденето, но не изисканата кухня, това излишно нещо, което вече никой не цени, а яденето, което всички купуваме, и заедно с яденето дефекацията, защото вие, скъпа моя, обожавана моя хубавице, добре знаете какво голямо място заема в професията ни възхвалата на тоалетната хартия и на памперсите. Тоалетна хартия, памперси, прах за пране, храна. Ето го свещеният кръг на човека и нашата мисия е не само да го открием, да го схванем и обозначим, но и да го разкрасим, да го превърнем в песен. Благодарение на нашето влияние тоалетната хартия е почти изключително розова и това е един крайно поучителен факт, който предлагам на вашето внимание, моя скъпа и тревожна приятелко.

— Но това е духовна нищета — каза дамата и гласът й жалостно трептеше, сякаш я изнасилваха, — това е гримирана нищета! Ние гримираме духовната нищета на човека!

— Именно — каза Льороа и Шантал чу в това „именно“ удоволствието, което той извличаше от жалбата на изисканата дама.

— Къде е тогава величието на живота? Ако сме осъдени на ядене, сношаване и тоалетна хартия, кои сме ние? И ако сме способни само на това, каква гордост можем да извлечем от обстоятелството, че, както ни внушават, сме свободни същества?

Шантал изгледа дамата и си помисли, че тя е мечтаната жертва на някой гол терен. Представи си, че я събличат, че оковават старото й и изискано тяло и я принуждават да повтаря наивните си истини високо и жалостиво, докато всички останали демонстративно се сношават пред нея…

Льороа прекъсна фантазиите на Шантал.

— Свобода? Живеейки в духовна нищета, вие можете да бъдете нещастна или щастлива. В този избор се състои свободата ви. Свободна сте да разтопите вашата индивидуалност в тенджерата на множеството с чувство на поражение или на еуфория. Нашият избор, скъпа моя, е еуфорията.

Шантал усети, че на лицето й се появява усмивка. Тя отбеляза за себе си казаното от Льороа: „Единствената ни свобода е изборът между горчивината и удоволствието. Всичко около нас е незначително — такава е съдбата ни и не трябва да я приемаме като тегоба, трябва да умеем да й се наслаждаваме“. Шантал гледаше невъзмутимото лице на Льороа, което излъчваше колкото очарователна, толкова и порочна интелигентност. Гледаше го със симпатия, но без желание и си каза (сякаш помиташе с ръка предишните си блянове), че той отдавна е прехвърлил цялата си мъжка енергия в тази сила на неопровержимата си логика, в тази власт, която упражняваше над екипа си. Представи си как слизат от влака — докато Льороа продължава да плаши с думи дамата, която го обожава, тя дискретно ще се изгуби в някоя телефонна кабина и после ще избяга от всички тях.