Самоличност

29

Прилепил гръб до стената на спалнята, където се любеха, с протегната ръка и жадно впити в голите им тела очи — така си го бе представила по време на вечерята в ресторанта. Сега той е притиснал гърба си в дървото и несръчно е протегнал ръка към минувачите. Отначало тя понечва да се направи, че не го е забелязала, после умишлено, нарочно спира пред него със смътното намерение да изясни нещата. Без да вдига поглед, той повтаря формулата си: „Моля ви да ми помогнете“.

Тя го гледа: той е педантично чист, носи вратовръзка, прошарените му коси са сресани назад. Дали е хубав, или грозен? Положението му го поставя отвъд хубавото и грозното. Иска й се да му каже нещо, но не знае какво. Смущението й пречи да говори, затова отваря чантата си, търси дребни пари, но намира само няколко сантима. Той стои неподвижен, протегнал към нея ужасната си длан, и неподвижността му още повече увеличава тежестта на мълчанието. Да каже „извинете ме, нямам пари“ й се струва невъзможно. Иска да му даде някоя банкнота, но намира само една от двеста франка. Прекалената милостиня я кара да се изчерви — все едно, че издържа въображаем любовник, че му плаща, за да й изпраща любовни писма. Когато вместо парче студен метал просякът усеща в ръката си хартия, той вдига глава и тя вижда учудения му поглед. Очите му са подплашени. Притеснена, тя бързо се отдалечава.

Поставяйки банкнотата в ръката му, тя все още мисли, че я дава на обожателя си. Едва след като отминава, възвръща способността си да разсъждава трезво: в очите му не е имало никакъв проблясък на съучастничество, никакъв ням намек за общо приключение, само искрено и пълно учудване — плахото учудване на бедняка. Изведнъж всичко й се изяснява: да смята този човек за автор на писмата е върхът на абсурда.

Започва да се ядосва на себе си. Защо отделя толкова внимание на тази глупост? Защо, дори само във въображението си, се увлича от това приключенийце, дело на отегчен безделник? Мисълта за купчината писма, скрити под сутиените й, внезапно започва да й се струва непоносима. Представя си как някой я наблюдава от тайно място и вижда всичко, което прави, без да може да проникне в мислите й. Според видяното би решил, че тя е обикновена, жадна за мъже жена или — още по-лошо — че е романтична глупачка, която пази като нещо свещено всяко любовно писъмце.

Шантал не може повече да търпи подигравателния поглед на невидимия наблюдател, затова, щом се прибира, отваря гардероба. Вижда вътре купчината сутиени и нещо я поразява. Разбира се, още вчера е забелязала — шалът й не е сгънат, както го сгъва тя. Еуфоричното й състояние я е накарало веднага да забрави за това. Но този път няма да отмине следата от ръка, която не е нейна. Всичко е толкова ясно! Той е чел писмата! Той я надзирава! Шпионира я!

Гневът й се насочва срещу множество цели: срещу непознатия, който, без да й се извини, й досажда с писма; срещу самата нея, която глупаво ги крие; срещу Жан-Марк, който я дебне. Измъква писмата и — за кой ли път! — отива в тоалетната. Но преди да ги разкъса, им хвърля един последен поглед и намира, че почеркът е подозрителен. Внимателно ги разглежда — все същото мастило, буквите до една са твърде големи, леко наклонени наляво, но различни от писмо на писмо, сякаш този, който ги е писал, не е успявал да ги направи съвсем еднакви. Това обстоятелство й се струва толкова странно, че тя отново не скъсва писмата, ами сяда на масата да ги препрочете. Спира се на второто, което описва отиването й до пералнята — как беше тогава? Бяха заедно с Жан-Марк и той носеше куфара. А вътре, много добре си спомня, именно Жан-Марк разсмя съдържателката. Как е могъл да чуе? Твърди, че я е гледал от улицата. Но би ли могъл да я наблюдава, без тя да разбере? Никакъв Дю Баро. Никакъв просяк. Остава един човек — този, с когото е била в пералнята. И формулата „нещо изкуствено добавено към живота ви“, която бе сметнала за несръчна нападка срещу Жан-Марк, е всъщност самовлюбено кокетство на самия Жан-Марк. Да, именно чрез нарцисизма си се бе издал, чрез хленчещия си нарцисизъм, който иска да каже: появи ли се друг мъж на пътя ти, аз се превръщам в ненужен предмет, добавен към живота ти. После си спомня за любопитната фраза, която бе изрекъл в края на вечерята им в ресторанта. Казал й бе, че може би истинската й самоличност му е непозната. Че тя може би е някоя друга! „Следя ви като шпионин“, бе написал в първото си писмо. Значи той е този шпионин. Той я проучва, прави си с нея експерименти, за да си докаже, че тя не е това, за което я мисли! Пише й писма под чуждо име и после наблюдава поведението й, дебне дори гардероба й, дори сутиените й! Но защо прави това?

Има само един отговор: устройва й клопка.

Но защо да й устройва клопка?

За да се отърве от нея. И наистина, той е по-млад от нея, а тя остарява. Колкото и да крие топлите си вълни, тя остарява и това се вижда. Той си търси причина, за да я напусне. Не би могъл да й каже: ти си остаряла, а аз съм млад. Твърде коректен е за това, твърде мил. Но щом се убеди, че тя го мами, че е способна да го мами, ще я напусне със същата лекота, със същата студенина, с каквато отстрани от живота си стария си приятел Ф. Тази тъй радостна студенина винаги я е ужасявала. Сега разбира, че ужасът й е бил симптоматичен.