Самоличност

7

Шантал скоро се умори да съзерцава плажа от насипа и тръгна обратно — смяташе да изчака Жан-Марк в стаята. Но как й се спеше! За да не разваля удоволствието от срещата, реши бързо да изпие едно кафе. Тогава смени посоката и се отправи към голям павилион от бетон и стъкло, в който имаше ресторант, кафене, игрална зала и няколко магазина.

Влезе в кафенето, вътре свиреше прекалено силна музика. Раздразнена, тя тръгна между две редици маси. В голямото празно помещение имаше двама мъже, които я огледаха — единият, младият, с черно облекло на сервитьор, се бе облегнал на бара; другият, по-възрастният, доста як, само по фланелка, стоеше прав в дъното на кафенето.

Преди да седне, тя каза на якия:

— Бихте ли спрели музиката?

Той пристъпи към нея.

— Моля? Не разбрах.

Шантал погледна мускулестите му ръце с татуировка на гола жена с много едри гърди и увита около тялото й змия.

Повтори (като смекчи изискванията си):

— Музиката, бихте ли я намалили?

Човекът отговори:

— Музиката? Не ви ли харесва?

И Шантал видя как младият, преминал зад бара, увеличава звука на рока.

Човекът с татуировката бе съвсем близо до мен. Усмивката му й се стори зла. Предаде се.

— Не, нямам нищо против музиката ви!

— Бях сигурен, че ви харесва. Какво обичате?

— Нищо — каза Шантал, — само гледам. Приятно е тук.

— Тогава защо не останете? — каза зад гърба й с противно лигав глас младият в черно, който пак бе сменил мястото си — стоеше между два реда маси на единствената пътека, която водеше към изхода.

Раболепният му глас пробуди у нея нещо като паника. Почувства се като в капан, който всеки момент ще хлопне. Налагаше се да действа бързо. За да излезе, трябваше да мине оттам, където бе застанал младежът. Сякаш решила да поеме риска, тя тръгна към него. Видя сладникавата му усмивка и усети как сърцето й се разтупква. В последния момент той направи крачка встрани и я пусна да мине.