Самоличност

31

Ако Шантал научеше, че Жан-Марк й изневерява, тя щеше да страда. И все пак изневярата щеше да отговаря на онова, което в краен случай би могла да очаква от него. Но шпионирането, полицейските експерименти, на които я подлагаше, не му подобаваха. Когато се запознаха, той не пожела нищо да знае, нищо да чува за миналия й живот. Тя бързо прие този решителен отказ. Нямаше тайни от него и премълчаваше само това, което той не желаеше да чуе. Ето защо не вижда причина, поради която той изведнъж е започнал да я подозира, да я наблюдава.

Шантал внезапно си спомня за карминената кардиналска мантия, която й бе замаяла главата, и се засрамва: колко възприемчива е била към образите, които някакъв съвсем непознат човек сее в главата й! Колко ли смешна му е изглеждала! Поставил я е в клетка като заек. И злобно се е забавлявал, докато е наблюдавал реакциите й.

Ами ако греши? Мигар не сгреши на два пъти, като си мислеше, че е разкрила кореспондента си?

Шантал вади няколко писма, които Жан-Марк й е писал някога, и ги сравнява с писмата на С. Д. Б. Почеркът на Жан-Марк е леко наклонен надясно, буквите са по-скоро дребни, докато във всички писма на непознатия, почеркът е едър и наклонен наляво. Но точно това твърде очебийно различие издава измамата. Който иска да прикрие почерка си, най-напред ще се сети да промени наклона и големината му. Шантал се опитва да сравни буквите ф, а, о у Жан-Марк и у непознатия. Установява, че въпреки различната големина рисунъкът им изглежда по-скоро еднакъв. Но когато продължава да сравнява отново и отново, загубва увереността си. Е не, тя не е графолог и не може да бъде сигурна в нищо.

Избира едно писмо на Жан-Марк и едно, подписано С. Д. Б. и ги пъхва в чантата си. Какво да направи с другите? Да им намери по-добро скривалище? Какъв смисъл има. Жан-Марк знае за тях и дори знае къде ги крие. Не трябва да му показва, че се чувства наблюдавана. Затова ги оставя в гардероба там, където винаги са били.

После звъни на вратата на един графологичен кабинет. Отваря й млад човек в тъмен костюм и я завежда през един коридор до кабинет, където друг мъж — доста плещест, по риза — е седнал зад една маса. Младият се обляга на стената в дъното на стаята, а плещестият става и й подава ръка.

После сяда отново, а тя се настанява на кресло срещу него. Поставя писмото на Жан-Марк и писмото на С. Д. Б. на масата и обяснява притеснено какво иска да разбере. Тогава плещестият й казва много сдържано:

— Мога да ви направя психологически анализ на човек, когото познавате. Но е трудно да се направи такъв анализ на подправен почерк.

— Нямам нужда от психологически анализ. Психологията на този човек, ако наистина е написал тези писма, както предполагам, ми е достатъчно позната.

— Значи искате, ако добре съм ви разбрал, да сте сигурна, че този, който е написал това писмо — любовникът или съпругът ви, е същият, който тук си е преправил почерка. Искате да го изобличите.

— Не е точно така — казва тя смутено.

— Не точно, но почти. Само че, госпожо, аз съм графолог психолог, не съм частен детектив. Не сътруднича и на полицията.

В стаичката настъпи тишина и никой от двамата мъже не пожела да я наруши, защото никой от тях не й съчувстваше.

Шантал усети как в тялото й се надига гореща вълна, могъща, дива, натрапчива — и почервеня, почервеня по цялото тяло. Още веднъж думите за карминената кардиналска мантия й минаха през ума, защото сега тялото й наистина бе обгърнато от пищна мантия, съшита от пламъци.

— Сбъркали сте адреса — каза той още. — Тук не е кабинет по доносничество.

Тя чу думата „доносничество“ и мантията й от пламъци се превърна в мантия от срам. Стана да прибере писмата си. Но преди да ги вземе, младият човек, който я бе посрещнал на вратата, мина от другата страна на масата. Изправен до плещестия, той внимателно разгледа двата почерка и каза: „Разбира се, че е същият почерк“. После се обърна към нея: „Вижте това т, това г!“.

Изведнъж Шантал го разпознава — младежът е онзи сервитьор от кафенето в нормандския град, където чакаше Жан-Марк. И понеже го разпознава, чува вътре в пламналото си тяло собствения си учуден глас: „Всичко това не е вярно! Аз бълнувам, това не може да е вярно!“.

Младежът вдига глава, изглежда я (сякаш иска да й покаже лицето си, та добре да го разпознае) и й казва с мека и презрителна усмивка: „Естествено! Същият почерк е. Само го е уголемил и наклонил наляво“.

Тя вече нищо не желае да чува, думата „доносничество“ е прогонила всички други думи. Чувства се като жена, която издава любимия си на полицията, като носи за доказателство косъм, намерен върху неверния му чаршаф. Прибира писмата си и безмълвно се обръща, за да си тръгне. Младият още веднъж е променил мястото си — намира се до вратата и й я отваря. Тя е на няколко крачки от него и това малко разстояние й се струва безкрайно. Червена е, пламти, вир-вода е. Мъжът пред нея е арогантно млад и арогантно гледа нещастното й тяло. Нещастното й тяло! Тя усеща как под погледа на младежа то остарява видимо, ускорено, пред очите на всички.

Струва й се, че изживяното в кафенето на брега на нормандското море се повтаря — и тогава той й бе препречил пътя към изхода със същата угодническа усмивка и тя се бе уплашила, че вече няма да излезе оттам. Сега очаква да й изиграе същия номер, но той учтиво застава до вратата на кабинета и я пуска да мине. С несигурната походка на възрастна жена тя поема по коридора към външната врата (усеща как погледът му тежи върху потния й гръб). Когато най-сетне се озовава на площадката, има чувството, че се е спасила от голяма опасност.