Самоличност

8

Да сбърка любимата с друга. Колко пъти вече му се е случвало! И винаги с все същото учудване — толкова ли е малка разликата между нея и останали те жени? Как е възможно да не разпознае силуета на най-обичаното от него същество, на съществото, което смята за несравнимо?

Отваря вратата на стаята. Най-после я вижда. Този път това е тя, без никакво съмнение, но пак не прилича на себе си. Лицето й е старо, погледът — странно зъл. Сякаш жената, на която бе правил знаци на плажа, щеше отсега нататък и завинаги да измести любимата му. Сякаш щеше да бъде наказан за неспособността си да я разпознае.

— Какво има? Какво се е случило?

— Нищо, нищо — казва тя.

— Как нищо? Изглеждаш толкова променена.

— Спах лошо. Почти не спах. Прекарах неприятна сутрин.

— Неприятна? Кое й беше неприятното?

— Всъщност нямаше нищо неприятно.

— Разправи ми.

— Няма какво да ти разправям.

Той настоява. Накрая тя казва:

— Мъжете вече не се обръщат след мен.

Той я гледа, неспособен да разбере какво казва тя, какво иска да каже. Тъжна е, защото мъжете не се обръщат след нея? Иска му се да й каже: ами аз? Ами аз? Аз, който те търсих на километри по плажа, виках името ти и плаках, аз, който съм способен да тичам подир теб по цялата планета?

Не го казва. Вместо това повтаря бавно, тихо думите, произнесени от нея.

— Мъжете вече не се обръщат след теб. Наистина ли си тъжна заради това?

Тя се изчервява. Изчервява се, както отдавна не я е виждал да се изчервява. Червенината й сякаш издава непризнати желания. Толкова силни желания, че Шантал не устоява и повтаря:

— Да, мъжете, те вече не се обръщат след мен.