Самоличност

45

Беше в коридора и имаше само една мисъл: да открие площадката, където дрехите й висяха на една закачалка. Но вратите, чиито дръжки завърташе, бяха до една заключени. Накрая влезе в салона през голямата отворена врата. Стори й се странно обширен и празен — черната жена със зелената престилка вече действаше с голямата прахосмукачка. От цялата компания бяха останали само няколко господа, които стояха прави и тихо разговаряха. Бяха облечени и не обърнаха никакво внимание на Шантал, която, осъзнала голотата си, внезапно станала неприлична, плахо ги наблюдаваше. Друг един към седемдесетгодишен господин с бял халат и по пантофи се приближи до тях и им каза нещо.

Шантал се мъчеше да се сети откъде би могла да излезе, но с тази променена атмосфера, с това неочаквано обезлюдяване разположението на стаите сякаш се бе преобразило. Не можеше да се ориентира. Видя широко отворената врата на съседната стая, където я бе сваляла блондинката със слюнка на устните. Мина оттам — стаята бе празна. Спря и потърси врата — нямаше.

Върна се в салона и установи, че междувременно господата са си отишли. Защо не е внимавала повече? Могла е да ги последва! Единствен седемдесетгодишният с халата бе там. Погледите им се срещнаха и тя го разпозна. Внезапно се въодушеви и доверчиво се приближи до него.

— Аз ви се обадих по телефона, спомняте ли си? Казахте ми да дойда, но когато дойдох, не ви намерих!

— Знам, знам, извинявайте, вече не участвам в тези детски игри — каза й той мило, но без да й обърне особено внимание. После се запъти към прозорците и един по един ги отвори. В салона нахлу въздух.

— Толкова се радвам да намеря някой познат — каза Шантал развълнувано.

— Трябва да се прогони тази смрад.

— Кажете ми как да стигна до площадката. Там са ми всички неща.

— Имайте търпение — каза той и отиде в ъгъла на салона, където имаше един забравен стол. Донесе й го. — Седнете. Щом се освободя, ще се заема с вас.

Столът е поставен в средата на салона. Тя покорно сяда. Седемдесетгодишният се отправя към черната жена и изчезва с нея в съседната стая. Сега там бучи прахосмукачката. През бученето Шантал чува гласа на седемдесетгодишния, после удари с чук. Чук? — учудва се тя. Кой тук работи с чук? Не е видяла никого! Някой трябва да е дошъл! Но откъде е влязъл?

Течението повдига червените завеси на прозорците. Гола на стола си, Шантал изпитва студ. Още веднъж чува ударите на чука и ужасена разбира: заковават вратата! Никога няма да излезе оттук! Обхваща я чувство за огромна опасност. Става от стола си, прави три-четири крачки, но не знае къде да отиде и спира. Иска да извика за помощ. Но кой може да й помогне? В този миг на крайно безпокойство й се явява образът на човек, който се бие с тълпата, за да стигне до нея. Някой му извива ръката зад гърба. Тя не вижда лицето му, само превитото му тяло. Господи, би искала да си го спомни малко по-ясно, да види чертите му, но не успява, знае само, че той е човекът, когото обича, и това е единственото от значение в момента. Видяла го е в този град, не може да е далеч. Иска да го открие възможно най-бързо. Но как? Вратите са заковани. После вижда червената завеса, която се вее пред един прозорец. Прозорците! Те са отворени! Трябва да отиде до прозореца! Да извика на улицата! Може дори да скочи, ако прозорецът не е много висок! Още един удар с чук. И още един. Сега или никога. Времето работи срещу нея. Това е последната й възможност да действа.