Самоличност

42

Японците, американците, испанците, руснаците, всички с фотоапарат около врата, слизат от влака и Жан-Марк се опитва да не изгуби от поглед Шантал. Широката човешка вълна внезапно се стеснява, за да изчезне под перона по един ескалатор. Долу във фоайето се появяват мъже с камери, следвани от тълпа зяпачи, и му преграждат пътя. Пътниците от влака са принудени да спрат. Чуват се ръкопляскания и викове, докато някакви деца слизат по страничното стълбище. Всички са с каски на главата, разноцветни каски, сякаш са спортен отбор — малки мотоциклетисти или скиори. Тях ги снимат. Жан-Марк се повдига на пръсти, за да види Шантал през главите на хората. Накрая я вижда. Тя е от другата страна на детската колона в една телефонна кабина. Слушалката е до ухото й, говори. Жан-Марк се опитва да си пробие път. Той бута един оператор, който вбесен го сритва. Жан-Марк го ръгва с лакът и човекът едва не изпуска камерата си. Приближава се полицай и нарежда на Жан-Марк да изчака, докато свършат снимките. Точно тогава очите му срещат за една-две секунди погледа на Шантал, която излиза от кабината. Той отново се опитва да се вреже в тълпата. Но полицаят му извива ръката така болезнено, че Жан-Марк се прегъва на две и изгубва Шантал.

Чак когато и последното дете с каска е отминало, полицаят отслабва хватката си и пуска Жан-Марк. Той поглежда към телефонната кабина, но тя е празна. До него е спряла група французи, в които разпознава колегите на Шантал.

— Къде е Шантал? — пита той една от девойките.

Тя отговаря с укор:

— Вие би трябвало да знаете! Беше толкова весела! Но когато слязохме от влака, изчезна!

Друга една, по-дебела, казва раздразнено:

— Видях ви във влака. Правехте й знаци. Всичко видях. Всичко развалихте.

Гласът на Льороа я прекъсва:

— Да вървим!

Девойката пита:

— Ами Шантал?

— Тя знае адреса.

— Този господин — казва изисканата дама с пръстените — също я търси.

Жан-Марк знае, че Льороа го познава по физиономия, както и той него. Казва му:

— Добър ден.

— Добър ден — отвръща Льороа и му се усмихва. — Видях ви да се биете. Сам срещу всички.

На Жан-Марк му се струва, че долавя симпатия в този глас. В покрусата му това е като подадена ръка, която иска да хване, като припламнала искра на ново приятелство, приятелство между двама мъже, които, без да се познават, само заради удоволствието от внезапната взаимна симпатия са готови да си помогнат. Сякаш някаква хубава стара мечта се е осъществила.

Жан-Марк изрича доверчиво:

— Можете ли да ми кажете името на хотела й? Бих искал да телефонирам, за да разбера дали Шантал е там.

Льороа мълчи, после пита:

— Не ви ли го е дала?

— Не.

— В такъв случай извинете ме — изрича той мило, почти със съжаление, — но не мога да ви го кажа.

Искрата угасва и Жан-Марк отново усеща болка в рамото, където го бе хванал полицаят. Излиза от гарата. Чувства се самотен. Не знае къде да отиде и тръгва напосоки по улиците.

Докато върви, вади парите си от джоба и още веднъж ги преброява. Стигат за обратния път, но за нищо повече. Ако реши, може да си тръгне веднага. Вечерта ще бъде в Париж. Това явно е най-разумното решение. Какво да прави тук? Няма какво да прави. И въпреки това не може да си тръгне. Никога няма да се реши да си тръгне. Не може да напусне Лондон, докато Шантал е тук.

Но след като трябва да пази парите си за връщане, не може да отиде на хотел, не може да си купи дори сандвич. Къде ще спи? Изведнъж разбира, че най-после се потвърждава онова, за което толкова често е говорил на Шантал: той е по призвание аутсайдер — аутсайдер, живял в охолство наистина, но само благодарение на несигурни и временни обстоятелства. И ето го изведнъж такъв, какъвто си е, върнат сред тези, на които принадлежи, сред сиромасите без покрив, под който да приютят самотата си.

Спомня си за разговорите с Шантал и изпитва детинското желание да я срещне само за да й каже: „Видя ли, че съм прав, че не се превземам, че наистина съм такъв — аутсайдер, бездомник, скитник“.