Самоличност

33

Сведен над лист хартия, той отново мисли за това, което като Сирано (какъвто е все още, за последен път) е нарекъл дървото на възможностите. Дървото на възможностите: животът, такъв, какъвто изглежда на човека, който с учудване е стигнал пред прага на зрялата възраст — широк клонак, пълен с пеещи пчели. И му се струва, че разбира защо не му е показала писмата — искала е да чуе шепота на дървото сама, без него, защото той, Жан-Марк, е отрицанието на всички възможности, той е свеждането (дори и да е уместно свеждане) на живота й до една-едничка възможност. Не е могла да му каже за писмата, защото, ако бе проявила подобна искреност, щеше веднага да покаже (на себе си и на него), че не се интересува истински от обещаните в писмата му възможности, че предварително се е отказала от предлаганото от него дърво. Как можеше да й се сърди за това? В крайна сметка именно той бе пожелал да я посвети в музиката на шепнещите клони. Следователно тя се е държала според желанията му. Подчинила му се е.

Сведен над листа, той си казва: „Добре е шепотът да остане у Шантал, дори когато приключението с писмата завърши“. И й пише, че е принуден неочаквано да замине. После нюансира твърдението си: „Дали заминаването ми е наистина неочаквано, или писах тези писма точно защото знаех, че ще останат без последствия? Дали не ви говорих напълно откровено, защото знаех, че ще замина?“.

Да замине. Да, това е единствената възможна развръзка, но къде да отиде? Замисли се. Изобщо да не споменава къде? Би било прекалено романтично и тайнствено. Или уклончиво и невъзпитано. Животът му наистина трябва да остане в сянка, затова не бива да дава сведения за причините за заминаването си, тъй като те биха разкрили въображаемата самоличност на кореспондента, професията му например. Но би било по-естествено да каже къде отива. Град във Франция? Не. Това не би била достатъчна причина да прекъсва кореспонденцията. Трябва да замине надалеч. Ню Йорк? Мексико? Япония? Би било малко подозрително. Добре е да измисли чужд и все пак близък, банален град. Лондон! Ами да, това му се струва тъй логично и естествено, че си казва с усмивка: „Наистина мога да замина само за Лондон“. И веднага си задава въпроса: „Защо именно Лондон ми изглежда толкова естествен?“. Тогава си спомня за лондончанина, за когото с Шантал често са си разменяли шеги, човека с многото жени, който някога бе дал на Шантал визитната си картичка. Англичанинът, британецът, наречен от Жан-Марк Британик. Не е лошо — Лондон, градът на сладострастните мечти. Там ще отиде непознатият обожател и ще се стопи в тълпата от купонджии, женкари, свалячи, еротомани, извратени и порочни типове; там ще изчезне завинаги.

И си мисли още: ще остави думата Лондон в писмото си вместо подпис, като едва доловима следа от разговорите си с Шантал. Мълчаливо се надсмива над себе си — иска да остане непознат, неидентифициран, защото играта изисква това. И все пак някакво обратно желание, съвсем неоправдано, неоправдаемо, ирационално, тайно, положително глупаво, го кара да не остане съвсем незабелязан, да остави следа, да скрие някъде закодирания си подпис, по който някой непознат и извънредно проницателен наблюдател би могъл да го познае.

Докато слизаше по стълбите, за да пусне писмото в кутията, Жан-Марк чу кресливи гласове. Долу пред звънците видя жена с три деца. За да стигне до кутиите, окачени на стената отсреща, трябваше да мине покрай тях. Когато се обърна, забеляза, че жената натискаше звънеца, на който бяха написани неговото и на Шантал имена.

— Търсите ли някого? — попита той.

Жената каза името му.

— Това съм аз!

Тя отстъпи една крачка и го погледна с демонстративно възхищение.

— Това сте вие! Ах, колко съм щастлива да се запозная с вас! Аз съм зълвата на Шантал!