Самоличност

44

Образът на оргията отдавна придружава Шантал в обърканите й сънища, във фантазиите й и дори в разговорите й с Жан-Марк, който й бе казал един ден (много отдавна): „Нямам нищо против заедно да участваме в оргия, но при едно условие — в момента на върховната наслада всеки от групата да се превърне в животно, кой в овца, кой в крава или коза, така че вакханалията да се преобрази в пасторална сцена и ние да останем сами сред животните като пастир и пастирка“. (Тази идилична фантазия я забавляваше — горките участници бързат към къщата на порока, без да знаят, че ще я напуснат, превърнати в крави.)

Заобиколена е от голи хора и в този момент предпочита овцете пред човеците. Не иска да гледа никого и затваря очи. Но и зад спуснатите си клепачи ги вижда, вижда членовете им — те се вдигат, смаляват се, някои са големи, други тънки. Сцената й прилича на поле с червеи, които се изправят, извиват се, гърчат се, падат. После вижда не червеи, а змии. Отвратена е и въпреки това все още е възбудена. Само че тази възбуда не предизвиква у нея желание да се люби, напротив, колкото повече се възбужда, толкова по-отвратена е от собствената си възбуда, защото разбира, че тялото й принадлежи не на нея, а на това кално поле, на това поле от червеи и змии.

Отваря очи — от съседната стая към нея идва жена, спира се на прага на широко отворената врата и сякаш за да я откъсне от мъжката глупост, от царството на земни червеи, впива в нея прелъстителен поглед. Жената е висока, прекрасно сложена, с руси коси около хубавото си лице. Точно в момента, когато Шантал е готова да отговори на нямата й покана, блондинката закръгля устните си и изпуска през тях слюнка. Шантал вижда устата й като уголемена от мощна лупа — слюнката е бяла и пълна с въздушни мехурчета. Жената изпуска и всмуква слюнчената пяна, сякаш иска да изкуши Шантал, сякаш й обещава нежни и влажни целувки, в които едната ще се разтвори в другата.

Шантал гледа слюнката, която трепти и на капчици се стича по устните, и отвращението й се превръща в погнуса. Обръща се с намерение неусетно да се измъкне. Но блондинката я хваща за ръката изотзад. Шантал се освобождава и прави няколко крачки, опитвайки се да избяга. Отново усеща ръката на блондинката върху тялото си и се затичва. Чува дишането на преследвачката си, която явно е взела бягството й за еротична игра. Истински капан: колкото повече се мъчи да избяга, толкова повече възбужда блондинката, която привлича към нея и други преследвачи и те я гонят като плячка.

Шантал тръгва по един коридор и чува стъпки след себе си. Телата, които я преследват, са й до такава степен противни, че отвращението й бързо се превръща в ужас — Шантал тича, сякаш спасява живота си. Коридорът е дълъг и свършва с отворена врата към покрито с плочки малко помещение с друга врата в ъгъла. Шантал я отваря и я затваря след себе си.

Обляга се на стената в тъмното, за да си поеме дъх. После опипва стената около вратата и запалва лампата. Намира се в килер — прахосмукачка, метли, кърпи. На земята — купчина парцали, върху тях — свито на топка куче. Шантал не чува гласове отвън и си казва: „Дойде времето на животните, спасена съм“. И пита кучето: „Ти кой от мъжете си?“.

Изведнъж това, което е казала, я смайва. Господи, пита се тя, откъде ми хрумна, че в края на оргията хората се превръщат в животни?

Странно: изобщо няма представа откъде й е хрумнало това. Търси в паметта си и не намира нищо. Усеща само приятно чувство, несвързано с никакъв конкретен спомен, загадъчно чувство, необяснимо щастливо като дошло отдалеч спасение.

Вратата рязко, грубо се отваря. Влиза една черна, дребна жена със зелена престилка. Тя не се изненадва, като вижда Шантал, и й хвърля кратък и презрителен поглед. Шантал отстъпва встрани, за да й даде възможност да вземе голямата прахосмукачка и да излезе с нея.

Така се е приближила до кучето, което й се зъби и ръмжи. Отново я обхваща ужас. Излиза.