Самоличност

21

От последната си среща с Ф. той често мисли: окото — прозорецът на душата; центърът на хубостта на лицето; точката, в която е съсредоточена самоличността на индивида; и в същото време зрителният инструмент, който непрекъснато трябва да бъде мит, навлажняван, поддържан със специална течност с определено съдържание на сол. Погледът, най-голямото чудо, притежавано от човека, редовно е прекъсван от механично миещо движение. Както чистачката мие предното стъкло. В днешно време впрочем скоростта на чистачката може да се регулира, така че между две движения да има десетсекундна пауза, горе-долу в ритъма на клепача.

Жан-Марк гледа очите на тези, с които разговаря и се опитва да долови движението на клепача — установява, че това не е лесно. Човек не е свикнал да осъзнава клепача. Казва си: „Нищо друго не виждам тъй често, както чуждите очи, следователно клепачите и движението им. И въпреки това не го долавям това движение. Не го включвам в очите насреща ми“.

Казва си още: „Докато се е занимавал в работилницата си, за да убие времето, бог случайно е получил именно този телесен модел, чиято душа сме принудени да бъдем за кратко. Но каква жалка съдба — да бъдеш душа на тъй небрежно изработено тяло, чието око не може да вижда, ако не се мие на всеки десет или двайсет секунди! Как да повярваме, че другият срещу нас е свободно, независимо същество, господар на самия себе си? Как да повярваме, че тялото му е верният израз на обитаващата го душа? За да повярваме в това, е било нужно да забравим непрекъснатото мигане на клепача. Нужно е било да забравим любителската работилница, от която произлизаме. Да сключим договор за забрава. Самият бог ни го е наложил“.

Но между детството и юношеството на Жан-Марк явно е имало кратък период, през който той още не е бил в течение на този договор и поразен е видял как клепачът се плъзга върху окото. Тогава е констатирал, че окото не е прозорец, през който се вижда единствената по рода си чудотворна душа, а зле скалъпен апарат, задвижен от някого от незапомнени времена. Този миг на юношеска проницателност трябва да му е причинил истински шок. Ти се спря, беше му казал Ф., изгледа ме и ми каза със странно твърд тон: „Достатъчно ми е да видя как примигва окото й…“. Жан Марк не си спомняше за това. Било е шок, обречен на забрава. И е щял да го забрави завинаги, ако Ф. не му го бе припомнил.

Потънал в мислите си, Жан-Марк влезе вкъщи и отвори вратата на стаята на Шантал. Тя подреждаше нещо в гардероба си и Жан-Марк изпита желание да види как клепачът изтрива окото й, нейното око, което е за него прозорец към неизразимата й душа. Приближи се до нея, хвана я за лактите и погледна в очите й и наистина те мигаха, дори доста бързо, сякаш бе подложена на някакъв изпит.

Виждаше как клепачът се спуска и се повдига, бързо, много бързо и му се прииска отново да изпита чувството на шестнайсетгодишния Жан-Марк — чувство на обезсърчение, на разочарование пред този недовършен очен механизъм. Но необичайната скорост на клепача и внезапната неравномерност на движенията му по-скоро го трогваха, отколкото да го разочароват — в чистачката на окото на Шантал виждаше крилото на душата й, крило, което трепереше, боеше се, мяташе се. Изпита ненадейно като мълния вълнение и притисна Шантал до себе си.

После отпусна ръце и видя лицето й — смутено, подплашено. Каза й:

— Исках да видя клепача, който мие роговицата на окото ти като чистачка.

— Не разбирам какво ми говориш — каза тя, внезапно успокоена.

И той й разказа за забравената случка, спомената от отмилелия му приятел.