Самоличност

46

Той се върна към едва видимата в тъмнината пейка между двете единствени, много отдалечени една от друга улични лампи.

Понечи да седне и чу вик. Подскочи. Човекът, който междувременно бе заел пейката, го наруга. Тръгна си, без да протестира. Това е то, каза си, ето го новият ми статут — ще трябва да се боря дори за кът за спане.

Спря отсреща, от другата страна на платното, където закаченият между две колони фенер осветяваше бялата врата на къщата — оттам го бяха изгонили преди две минути. Седна на тротоара и се облегна на желязната ограда на парка.

После започна да роси. Той вдигна яката на сакото си и продължи да наблюдава къщата.

Внезапно прозорците се заразтваряха един след друг. Дръпнатите настрани червени завеси се развяха на вятъра и зад тях се показа осветен бял таван. Какво означава това? Да не би празникът да е свършил? Но никой не излиза! Преди няколко минути се е пържил на огъня на ревността, сега усеща само страх, само страх за Шантал. Всичко би направил за нея, но не знае какво трябва да направи и точно това е непоносимо — не знае как да й помогне, а само той може да й помогне, той единствен, защото тя няма никого другиго на света, никой никъде на света.

С мокро от сълзи лице той става, прави няколко крачки към къщата и вика името й.