Самотният играч

9.

Смъртта наближаваше. Тя го преследваше, разбира се, от деня, в който се беше родил във фермата на родителите си в Стоунвил, Южна Дакота, през 1920 г., но сега вече го настигаше. Смъртта беше сграбчила с костеливите си пръсти неговото малко и крехко тяло и нямаше намерение да го пуска. Начало и край. Учудващо, но това не го тревожеше. Беше живял дълъг живот. Много по-дълъг от повечето хора. Беше виждал и чувал неща, за каквито малцина знаеха. Жертвите, които беше направил за страната си, щяха да бъдат помнени от малцина, но и това не го притесняваше. Животът му беше преминал в сенките и дори с настъпването на информационната ера той беше запазил почти пълна анонимност.

Томас Стансфийлд имаше затворен характер, което подхождаше на човек, управлявал най-известната в света и най-хулена разузнавателна служба. Избрал беше да умре у дома, заобиколен от дъщерите и внуците си. Лекарите се бяха опитали да го убедят да се подложи на операция и радиотерапия, но Стансфийлд беше отказал. В този случай, като се има предвид неговата възраст, му даваха най-много година или две още. И то ако оцелееше, след като отрежеха три четвърти от черния му дроб. Голяма беше вероятността изобщо да не оживее след операцията. Съпругата му Сара беше починала преди четири години и много липсваше на Томас. Смъртта й повече от всичко допринесе за решението му да не се бори. Какъв смисъл имаше? Живял беше седемдесет и девет дълги години и през по-голямата част от времето — самотен. Другата важна причина бяха дъщерите му. Не искаше да им съсипва две години от живота, докато го гледат как постепенно вехне и си отива. Ако беше по-млад, може би щеше да постъпи по друг начин, но сега вече беше уморен. Искаше тихо да умре, с необременено съзнание и с достойнство.

В кабинета на първия етаж на къщата му беше вкарано болнично легло. Скромната постройка в колониален стил беше разположена върху осем декара гориста земя с изглед към река Потомак. През пролетта обикновено сядаха в задния двор и гледаха как водата се спуска от водопада Стабълфийлд. Но сега, през есента, водата беше пресъхнала и едва капеше. Стансфийлд седеше в любимото си кресло и с възхита гледаше есенно обагрената околност. Колко уместно е да умреш по това време на годината, каза си той.

Сали, по-голямата му дъщеря, беше дошла от Сан Диего, за да се грижи за него. Другата му дъщеря, Сю, щеше да пристигне в сряда от Сакраменто. Искаха да останат с него докрай. Внуците му бяха тук от две седмици, за да прекарат по-дълго време с дядо си, преди той да замине много далече. Най-големият беше на седемнайсет, а най-малкият — на пет години. Уикендът за тях беше болезнен, но необходим. Имаше много сълзи.

Днес Сали му помогна да се облече, защото имаше гост. Беше облечен в бежови панталони, светлосиня риза и сива жилетка. Побелялата му коса беше сресана по средата и загладена назад. По телевизията „Айова“ биеше „Пенсилвания Стейт“, но той не обръщаше внимание на играта. Притесняваше се заради един телефонен разговор, който беше провел. Искаше да приведе всичко в ред, преди да си отиде. Беше спестил пари за колеж на внуците, ако искаха, но само това. Нямаше да има спортни коли, яхти. Никакви играчки, с които да се глезят. Къщата лесно можеше да бъде продадена за милион. Никак не беше зле, като се има предвид, че навремето, през 1952 г., беше купил земята за две хиляди долара. Имаше и други инвестиции, разбира се. Човек трябва да е глупак, за да не се възползва от част от информацията, преминавала през бюрото на Томас Стансфийлд. Дъщерите щяха да получат по-голямата част от парите от имението. Той изобщо не се притесняваше дали средствата ще бъдат използвани разумно.

Притесняваше го ЦРУ. Нещата не бяха в ред, а и вече имаше признаци, че са по-зле, отколкото е мислел. На никой извън семейството на Стансфийлд не беше разрешено да надниква през завесата, която беше спуснал над живота си. С едно изключение. Айрини Кенеди. Стансфийлд се отнасяше с нея като с трета дъщеря. Според него тя беше най-талантливата и най-ценна личност, работеща в ЦРУ. Това я правеше мишена на много хора и Стансфийлд се тревожеше, че когато умре, враговете му ще сторят и невъзможното, за да я унищожат.

Сали придружи доктор Кенеди в кабинета и затвори след нея вратата. Айрини доближи до седналия Стансфийлд и го целуна по челото. Тези жестове на внимание бяха нещо ново във взаимоотношенията им — откакто лекарите бяха открили рака. Странно беше как смъртта може да извади на повърхността искрените чувства на човек. Кенеди седна на стола срещу шефа си и го попита как се чувства.

— Доста добре, но да не говорим за мен. Безсилни сме да направим каквото и да било. — Стансфийлд изучава лицето й за миг, след което я попита: — Какво има?

Кенеди не знаеше откъде да започне и след кратко колебание каза:

— Операцията, която провеждахме в Германия снощи…

— Да?

— Нещата не се развиха точно както ги бяхме планирали.

— Колко сме загазили?

— Мич не е докладвал още, а БКР обяви за издирване трима души, за които смята, че са убили граф Хагенмилер.

— Можеше да се очаква.

— Да, така е, но и други неща се случиха. — Кенеди разказа за пожара и странната информация, която са прехванали от БКР, според която Рап е напуснал имението след двамата Хофман и е трябвало да открадне кола, за да се измъкне.

Когато свърши, Стансфийлд изрече:

— Струва ми се, че нещо не е протекло по плана. Предполагам, че Мич е казал на двамата Хофман да тръгнат без него, докато той отклони вниманието на охраната на къщата.

Кенеди кимна.

— Така си помислих и аз в началото, но Мич не се обади, а съвсем скоро получих съобщение от семейство Хофман. Те — Кенеди поклати глава — казват, че обектът е бил ликвидиран, но в акцията е загинал наш човек.

— Мич.

Кенеди бавно и тъжно кимна.

— Да.

— Ами третият човек, когото БКР има на видеозапис?

— Нямахме възможност да съберем повече информация за него.

Стансфийлд се облегна назад. Беше изненадан. Мислеше, че Айрини има възможност да провери сведенията чрез няколко канала.

— Защо?

— Възникна и друг проблем. Когато пристигнах тази сутрин в Центъра, Том Лий ми каза, че държавният секретар Мидълтън ме е търсил.

Стансфийлд се изправи в стола си. Министърът на външните работи на САЩ не следваше да се обажда на директора, отговарящ за борбата с тероризма, без първо да мине през него — шефа на ЦРУ.

— Какво искаше господин Мидълтън?

— Изглежда, той и графът са имали една и съща страст: редките произведения на изкуството.

Стансфийлд зарея поглед през прозореца, за да направи връзката. Знаеше, че арогантният държавен секретар много се гордее с частната си колекция. Стансфийлд си припомни един очерк, напечатан в „Нюйоркър“, в който се описваше колекцията за петдесет милиона долара на „ренесансовия мъж“.

— И защо ще ти се обажда?

— Той знае, че следим графа, и поиска да дадем информация на германските власти, за да заловят убийците.

— Откъде би могъл да знае, че графът е под наблюдение?

Кенеди сви рамене.

— Изглежда, има изтичане на информация.

— Или къртица.

— Да.

— Някакви предложения?

— За момента не, но Том Лий беше също толкова притеснен, колкото и аз. Каза, че ще провери.

— Можеш ли да му се довериш? — Стансфийлд се славеше със своята предпазливост.

— Мисля, че да. Но, разбира се, сама ще направя някои проверки за него.

— Добре. Каза ли на президента за Мич?

— Не. Искам първо да разбера какво всъщност става.

— Съгласен съм. Предполагам, не си използвала още контактите ни с БКР, защото не искаш да привличаш внимание към Центъра.

— Да. Опитвам се да събера колкото се може повече пасивна информация. АНС постоянно ни дава нови прехванати сведения. Засега плановете ни действат. Повечето от хората в Центъра смятат, че Саддам е наредил да убият Хагенмилер. Някои дори мислят, че са го направили израелците. Семейството на Хагенмилер е принадлежало към нацистката партия по време на Втората световна война и те са продавали оръжие и военно оборудване на най-върлия враг на Израел. Мотивите са много. Мисля, че някои от по-умните служители могат да заподозрат нашето участие, но няма да кажа нищо със сигурност. — Кенеди се намръщи. — Ако хората разберат, че сме го държали под наблюдение, няма да прозвучи добре.

— Съгласен съм. Ще се погрижа за Мидълтън. Как мислиш да разбереш какво е станало с Мич?

— Хофманови трябва да се върнат в Щатите тази вечер. Ще взема самолет за Денвър и лично ще отида да ги разпитам.

— Кой ще дойде с теб?

— Никой. Имала съм си работа с тях и преди. Сама мога да се оправя.

Стансфийлд я изгледа строго. Кенеди имаше много малък оперативен опит.

Тя разчете жеста на шефа си.

— Аз забърках тази каша, аз ще трябва да я сърбам — заяви. — Освен това колкото по-малко хора са въвлечени, толкова по-добре.

Стансфийлд поклати глава.

— Последното нещо, което ти трябва в момента, е да напускаш града и да привличаш вниманието върху себе си. А и наемните агенти като Хофманови обикновено стават малко неспокойни, когато операцията тръгне към провал. Ще изпратя хора да се погрижат за това.

Кенеди се примири.

— Какво да правя тогава аз?

Стансфийлд помисли за миг.

— Надявам се Хофманови да грешат и Мич да е жив. — По изражението на Кенеди видя, че думите му не са постигнали ефекта си. — Не се тревожи за Мич. Той е най-добрият. Сам ще намери начин да се върне при нас. — Директорът на Централното разузнавателно управление се приближи по-напред със стола си и сивите му очи изпитателно се взряха в очите на Кенеди. — Искам да откриеш откъде черпи информация държавният секретар Мидълтън, и то възможно най-бързо и тихо.

Топлите слънчеви лъчи грееха през кухненския прозорец на къщата на Лиз и Майкъл О’Рурк в Джорджтаун. Лиз тракаше по клавиатурата на лаптопа. Отляво имаше чаша плодов сок, а отдясно — купчина документи и папки, която сякаш щеше всеки момент да се срути на пода. Жълтият й лабрадор Дюк лежеше пред вратата към задния двор и дремеше. Бившата репортерка се чувстваше блажено. Всичко беше перфектно, само дето нямаше кафе. Но като се има предвид, че беше бременна в петия месец, липсата на ободрителната напитка бе оправдана.

Лиз работеше върху първата си книга. Беше я озаглавила „Най-корумпираните политици на Америка“. Тъй като съпругът й беше конгресмен от по-малко от година, използваше моминската си фамилия Скарлати. Не че Майк щеше да се възпротиви, ако използва неговата. Просто си мислеше, че така е най-добре. С помощта на свой приятел беше сключила договор с едно нюйоркско издателство за отпечатването. Страничната работа, както я наричаше тя, й помогна по-лесно да се откаже от вестника. Съпругът й произлизаше от доста богато семейство. На Лиз не й се налагаше да работи, но искаше да се занимава с нещо. На трийсет и една години знаеше, че ако спре и се застои, направо ще полудее.

Беше облечена в сиво памучно долнище на анцуг и тясна синя тениска на нюйоркските „Янки“, която едва покриваше пъпа й. Детската тениска подлудяваше Майкъл. Той обожаваше да я гледа, когато тя се разхождаше така из къщата. Но щом излезеше в този си вид дори на външната врата, за да вземе сутрин вестника, мъжът й хвърляше укоряващ бащински поглед. Лиз тъкмо свършваше абзаца, когато чу дрънченето на каишката на Дюк. Надникна над лаптопа и видя кучето, застанало пред вратата. Шумът на ключовете в бравата го накара да излае радостно и да се затича по коридора. То беше кръстено на Джон Уейн, а сега мислеха да си взимат и още едно. Опасяваше се, че то ще бъде наречено Винс — на легендарния треньор на „Пакърс“. Големият проблем на Лиз беше, че баща й също се казваше Винс. Знаеше, че той със сигурност няма да се отнесе добре към идеята куче в семейството да носи неговото име.

Часовникът на стената показваше 12.32 часа. Изненадана, Лиз отбеляза, че съпругът й е закъснял само с трийсет и две минути. Започваше да става по-послушен. Докато броеше колко страници е написала, чу как двамата изразяват взаимната си любов и привързаност. Ако Майкъл не беше също толкова любвеобилен и с нея, щеше да изпитва истинска ревност от кучето.

Миг по-късно трийсет и три годишният й съпруг се появи в кухнята с усмивка на петгодишно хлапе на лицето.

О’Рурк беше служил в Морската пехота, а после беше играл като капитан в хокейния отбор на университета на Минесота. Въпреки суровия си външен вид имаше много топъл характер. Промъкна се зад стола на Лиз и отметна косата й настрани. После я целуна по врата, докато ръцете му докосваха оголения й, леко издут корем. Дюк дотича и седна в краката й.

Лиз се протегна назад и прокара ръце по косата на Майкъл. Дланите му се плъзнаха нежно нагоре.

— Обяд или секс? — прошепна той в ухото й.

— И двете.

— Кое да е първо? — Той отново целуна врата й.

— Все едно… мм… ти реши.

— Ако сега не тръгнем, обзалагам се, че днес изобщо няма да тръгнем.

— И какво лошо има?

— Нямаме нищо за ядене.

— Вината моя ли е? — нападна Лиз.

— Неее. — Майкъл се усмихна. — Не е твоя, принцесо. — Обръщаше се към нея с този прякор, когато искаше да я подразни шеговито. — Живеем само на шест пресечки от магазина, а ти напусна работа преди месец.

Лиз отдръпна ръцете си.

— Колко магазина за хранителни стоки подминаваш всеки ден, когато отиваш и се връщаш от работа?

— Не. Няма да можеш да ме накараш. — Той се изправи, заобиколи стола и застана пред нея. Усмихна се и поклати глава: — Вече говорихме за това. Обеща, че ти ще го вършиш. Каза, че така ще си намираш оправдание да ставаш поне за известно време от компютъра.

— Но аз съм бременна! — Лиз си придаде невинно изражение.

— Много убедително… но няма да се хвана. Хайде. Да отиваме в ресторанта. Умирам от глад.

— Ами какво стана със секса?

— По-късно. Трябва ми малко почивка. Напоследък много ме изтощаваш.

— Горкият.

Дюк навря муцуна в ръката на стопанина си и Майкъл започна да го гали.

— Смяташ ли да свалиш тениската на сина ни и да си облечеш прилични дрехи, за да излезем? Много съм гладен.

— Тениската на сина ни. Много смешно, Майкъл. Цяла сутрин ли го мисли?

— Не. — Той отново се усмихна. — Измислих го в момента. Пълна импровизация.

— Е, никой от съседите нямаше нищо против, когато разхождах Дюк.

— Разхождала си Дюк в тази тениска? — Усмивката му се изпари.

Склонила глава настрани, Лиз го гледаше усмихната.

— Не, не съм, но ако продължаваш да ме дразниш, може и да го направя.

Майкъл кимна.

— Печелиш. Но не мисля, че трябва да рискуваш с бебето. Ако някой те види с детските дрехи, наистина ще си помисли, че си го загубила.

— Още една плоска шега! Изчакай ме да си проверя електронната поща и тръгваме.

Тя чукна с мишката иконата на America On Line и модемът започна да набира номера. След бръмчене и пиукане лаптопът обяви: „Имате поща.“ Лиз щракна на иконката на пощенската си кутия и на екрана се появи:

Не можеше да повярва на очите си. Бела беше Аннабела Райли, най-добрата й приятелка, а Сиракюз трябваше да е приятелят на Анна, Мич Рап. Опасяваше се, че се досеща кой е Скот К. И ако беше права, как, по дяволите, Мич Рап беше разбрал за омразна глава от историята на семейството й?

Лиз вдигна поглед от екрана.

— Скъпи, мисля, че трябва да видиш това.