Самотният играч

36.

Рап беше възвърнал хладнокръвието си, когато стигнаха у Дюмонд. Кенеди се беше обадила вече на компютърния експерт и му бе казала, че Райли е отвлечена. Дюмонд, който никога не знаеше как е по-добре да се държи с Рап, реши да не изрича и дума за утеха. Вместо това обясни докъде е стигнал с търсенето на Професора. За нещастие нямаше голям напредък. Двамата от екипа на Коулман, Кевин Хакет и Дан Стробъл, бяха прегледали хиляди фотографии на сегашни и бивши служители от Държавния департамент, но не бяха разпознали необходимия човек.

Това не беше резултатът, който Рап искаше да чуе. Едва сдържаше гнева си. Дюмонд обаче имаше идея, която според него трябваше да им помогне.

— Кога за последен път опита да се свържеш с него?

— Към девет вечерта.

— И той не е вдигал, откакто говори за пръв път с него?

— Да.

— Е, ще трябва да вдигне, нали?

— Защо?

— Ако той е отвлякъл Анна, ще иска да ти се обади.

— Да, прав си, но не виждам накъде биеш.

— Ами той няма никакъв начин да се свърже с теб. Ти не си му оставял никакъв номер.

— И?

— В момента чака да му се обадиш.

Рап беше малко раздразнен от Дюмонд. Защо повтаря очевидни неща!

— Това и възнамерявам да направя, когато ти приготвиш всичко за проследяване на разговора.

— Имам план. Насам пътува „Смарт Ван“. Айрини го издейства. — Дюмонд имаше предвид мобилен цифров проследяващ пост от четвърто поколение, оборудван от „Разузнавателни аудиоустройства“, подразделение на компанията „Уестингхаус“. Отдел „Наука и технологии“ на ЦРУ доработваше всеки от микробусите при пристигането им в Управлението.

— Маркъс, знаеш колко мразя всички тия технически глупости, затова ми преведи на разбираем език.

Дюмонд се опита, макар че не му беше много лесно да обясни всичко по най-прост начин. Накрая каза:

— Ако поставим микробуса на подходяща позиция преди обаждането и ти го задържиш на телефона достатъчно дълго, мисля, че ще можем да го проследим.

— Сигурен ли си?

— Не, не съм сигурен, но ако имаме късмет и сме близо, когато приеме разговора, ще мога да установя местонахождението му с точност до две пресечки. Но ако допуснем, че не е в движение.

— Колко време ти остава да се подготвиш?

— Микробусът трябва да пристигне до пет минути. — Дюмонд посочи на картата, разстлана на кухненския плот. — Нямаме никакви засечени негови разговори по това време на деня, затова не мога да гарантирам, че ще сме в подходящия район, когато той вдигне телефона.

— Какви ги говориш, Маркъс? — Гласът на Рап беше изпълнен с раздразнение.

— Извадих данни за използваните от него кули-ретранслатори и ги означих на картата. Тези светложълти листчета маркират десетте най-използвани кули. — Дюмонд вдигна лист хартия от плота. — Това е списък на разговорите, по кое време на деня са проведени, колко са продължили и през коя кула е минал сигналът.

— Давай по същество, Маркъс.

— По същество — той не е провеждал много разговори след единайсет вечерта. Затова ще е трудно да предвидим в кой район от града се намира.

— Мамка му!

— Утре сутринта ще имаме по-големи шансове.

Коулман постави длан върху рамото на Рап и кимна към спалнята на Дюмонд. Рап го последва в стаята и затвори вратата зад себе си.

— Какво има?

— Сигурен ли си, че си готов за това? — попита Коулман.

— Що за въпрос?

— Доста уместен.

— Някога виждал ли си ме да не съм готов за нещо?

— Никога не съм те виждал влюбен.

— Какво общо има това, по дяволите? — сопна се Рап.

— Много общо. Анна е у тях и това може да повлияе на преценката ти. Твърде емоционален си в момента.

— Не се тревожи за мен, Скот.

— Ще се тревожа. Гълчиш Маркъс, като че ли ти е по-малък брат.

— Той ми е като по-малък брат.

— Това не е хубаво, човече.

— Кое не е хубаво?

— Казвам ти, твърде емоционален си. Мисля, че ще трябва да оставиш някой друг да се заеме със случая.

— Кой? Проклетите федерални ли? Дай да докараме ЕСЗ3! Много добре ще мине всичко! Първо ще изгубя Анна, после ще започнат да питат кой съм!

— Не ти говоря за федералните, Мич. Само се успокой. Трябва да знаеш кога да тръгнеш. Нещата могат да се усложнят и ти не бива да позволяваш на чувствата да влияят на решенията ти.

Рап понечи да спори, но размисли.

— Ако по някое време решиш, че провалям акцията, кажи ми го. Уважавам преценките ти и ще се вслушам в тях. — Замълча, сетне добави: — С едно изключение. Искам тези негодници мъртви, до един, и не се Опитвай да ме разубеждаваш.

Микробусът паркира пред дома на Маркъс Дюмонд. Беше бял. Отстрани и на задните врати бе нарисувано голямо готварско кепе. Над него беше изписано името на кетъринг-фирма, отдолу се мъдреше телефонен номер. Фирмата беше законна и принадлежеше на бивш служител от ЦРУ и жена му. Управлението беше осигурило доста добро финансиране за двамата собственици и в замяна имаше легитимно прикритие на микробусите за наблюдение.

Дюмонд се качи отзад с два лаптопа и чанта, пълна с апаратура. Рап и Коулман се присъединиха към него, а Кевин Хакет и Дан Стробъл се качиха в експлоръра на Коулман. Дюмонд каза на шофьора да ги закара до кръговото движение на Уошингтън Съркъл и затвори вратата. Сетне веднага се залови за работа, като включи лаптопите и останалото оборудване. От едната страна на микробуса бяха подредени три стелажа с високотехнологична проследяваща и наблюдателна апаратура. По средата имаше два плоски цветни монитора. Горният се използваше за контрол на голям брой от уредите и можеше да се управлява само с докосване. Долният беше свързан с видеокамерите. Дюмонд седна на „капитанския“ стол, завинтен за пода на колата. Под мониторите имаше малко място, където той намести краката си. Рап и Коулман го наблюдаваха от една пейка в задната част.

Отне им почти петнайсет минути да стигнат Уошингтън Съркъл. На покрива на микробуса имаше багажник. Той никога не се използваше по предназначение. Беше пълен с антени, видеокамери, микрофони с пряко насочване и локатор на посоката. След като Дюмонд проникна в мрежата на „Спринт“, той приготви локатора и даде на Рап зелена светлина.

Рап и Коулман бяха уточнили как ще проведат разговора. Бяха се съгласили, че за начало ще е най-добре Рап да се държи така, сякаш не знае нищо за изчезването на Райли.

Дюмонд беше включил клетъчния телефон към високоговорител, за да могат да чуят всички разговора. Освен това записваше всичко. Рап набра номера и зачака. На четвъртото позвъняване сърцето му се сви от страх, че отново никой няма да се обади, но след шестото отсреща вдигнаха. Рап си пое дъх.

— Как сте, Професоре?

Питър Камерън беше оставил Райли в хола. Когато телефонът му иззвъня, той беше в антрето. Вдигна и чу познатия глас на Мич Рап. Бързо излезе от къщата и отиде при колата си. Не искаше Дюзър или някой от хората му да го чуе, като говори.

— Извинявай, че не отговарях на повикванията ти, но ме задържаха някои неща.

— Като например?

— Предпочитам да не говорим по телефона.

— Означава ли това, че искаш да се видим лично?

— Може би. — Камерън се поколеба. — Ако гарантираш сигурността ми.

— Зависи от това, което ще ми кажеш.

— Чуй ме, когато ме наеха за тази работа, нямах представа кой си. Иначе никога нямаше да приема.

— Караш ме да се чувствам по-добре — отвърна Рап саркастично. — Кой те нае?

— Не мога да говоря по телефона.

— Тогава да се срещнем.

— С удоволствие, но нещо ми подсказва, че няма да си тръгна от тази среща жив.

— Зависи какво ще ми кажеш и колко искрен ще си с мен.

— Това, което имам да ти кажа, е важно! Наистина важно! Но ти трябва да ми дадеш гаранции.

— За какво?

— Че ще остана жив и ще ме оставиш на мира. Че никой от Управлението няма да разбере кой съм.

— Може и да е трудно.

— Тогава забрави. Просто ще изчезна и ще се постарая никога да не ме откриеш.

— Ако бях на твое място, нямаше да бъда толкова уверен.

Камерън вдигна поглед към нощното небе и се усмихна широко. „Ако само знаеше този глупак с кого си има работа!“

— Не виждаш ли в каква позиция съм? Искам да ми дадеш гаранции или ще си плюя на петите.

Последва дълга пауза, след което Рап каза:

— Добре, какво искаш?

— Първо… Срещам се само с теб. Ако видя някой друг около теб, изчезвам. Второ, искам думата ти, че никога няма да разкриеш на никого кой съм.

— Това ще зависи от информацията ти.

— Добра е. Направо ще ти скрие топката.

— Подскажи ми малко.

— Човекът, който ме нае, е голяма клечка в града. Някой, когото никога не би заподозрял.

— Ако наистина е толкова голяма клечка, ще те снабдя с ново име и ново лице.

— Мога да се погрижа и сам за себе си. Само искам думата ти, че ще запазиш самоличността ми в тайна и няма да се опиташ да ме убиеш.

— Имаш думата ми.

Камерън провери часовника си. Беше на телефона доста дълго.

— Дай ми номер, на който да те открия.

Рап се поколеба за секунда, след което му даде номера на мобилния си телефон.

— Кога ще се срещнем?

— Утре сутринта по изгрев-слънце. Ще ти се обадя и ще ти дам инструкции. Ще те прекарам през някои места и ако видя, че някой върви след теб, махам се. — Камерън натисна червения бутон на телефона и се изсмя. Беше прекалено лесно. Рап щеше да влезе направо в капана. Той нямаше никаква представа, че Райли е в техните ръце.

Микробусът беше паркиран на Двайсет и трета улица — между Държавния департамент и Медицинския център на Военноморските сили. Дюмонд тракаше по клавиатурата на лаптопа, Рап и Коулман го зяпаха. След няколко секунди той вдигна поглед и каза:

— Изобщо не бяхме близо.

— Какво имаш предвид?

— Той не е в града. Дори не е в окръга.

— Къде е?

— Някъде към залива, около Анаполис.

Рап скочи от пейката.

— Покажи ми къде е кулата.

Дюмонд му посочи на екрана.

— Ето тук. До Маунт Сион.

Рап присви очи срещу екрана, опитвайки се да реши дали това е чисто съвпадение, или не. Без да сваля поглед от картата, той попита:

— Каза, че имаш списък на разговорите, които е провел през последните четири месеца?

— Да.

— Преди използвал ли е тази кула?

Дюмонд прелисти разпечатката.

— За първи път тази кула пренасочва негов разговор.

— Какво видя? — попита Коулман. Нещо явно бе развълнувало Рап.

— Къщата ми се намира на около пет километра от кулата. — Рап посочи на екрана.

— Хм. — Коулман се почеса по брадата и погледна към картата. — Може да са отвели Анна в някоя обезопасена къща в района.

— Да, може. — Рап отвори малката вратичка към шофьора и каза: — Отведи ни на 214-а. Съобщи ми, като пресечем 301-ва. — Обърна се към Коулман: — Кажи на момчетата, че отиваме в Мериленд. — Набра номера на Стансфийлд. Отговори Кенеди. — До колко време можеш да докараш разузнавателен хеликоптер да огледа къщата ми?

— Мога да изпиша един от базата „Андрюс“. Ще бъде там до десет-двайсет минути.

— Добре. Вдигай го веднага.

— Мич, какво става?

— Не мога да ти кажа сега. Вдигай хеликоптера и после ми се обади.