Самотният играч

28.

На Гюс Вийом му отне по-малко от два часа да реши какво да прави. Бе се възстановил от шока при смъртта на Марио, отново се чувстваше във форма. Имаше вероятност Железния да работи за Професора, макар че се съмняваше. Професионалистът, когото беше виждал да действа в Париж, не би могъл да изтърпи такъв аматьор като Камерън. Не, беше решил Вийом, Железния иска Професора така, както и самият той, или дори повече от него.

И колко справедливо щеше да е да насочи Железния към този продажен и коварен мошеник! Ако той наистина имаше такива връзки, за каквито твърдеше, че има, щеше да се подмокри, когато разбере, че го преследва Железния!

Вийом се качи на градския автобус на Ню Йорк Авеню и Единайсета улица, близо до конгресния център, и си намери място отзад. Преброи още седем пътници. Пикът щеше да започне най-рано след час. Когато автобусът потегли, Вийом набра номера. След третото позвъняване се обади дълбок глас.

— Железния ли е?

— Да.

— Имаш ли с какво да пишеш?

— Да.

Вийом се приведе и заговори тихо:

— Наричат го Професора. Висок е около 177 сантиметра и според мен тежи около 100 килограма. Кафяви очи, черна коса и брада… може би на около петдесет, плюс минус няколко години. По говора му предполагам, че е родом от окръг Колумбия. Може би е израснал във Вирджиния, но не много на юг.

— Друго?

— Имам телефонен номер. — Вийом даде на Рап номера, чрез който беше поддържал връзка с Професора.

— Още нещо?

Вийом се поколеба секунда.

— До Колорадо си мислех, че никога не си е цапал ръцете преди, но настоя сам да ги премахне.

От другата страна също последва колебание.

— От какво разстояние?

— От около двеста метра. Имаше доста уникално оборудване.

— Какво беше то?

Вийом се огледа. Никой не му обръщаше внимание.

— „Стоунър SR 25“.

— Нещо друго?

— За съжаление, не.

— Хайде, можеш да ми кажеш и още!

— Съжалявам, но това е всичко, което имам. Повярвай ми, бих искал да знам и още.

— Как да поддържам връзка с теб?

— Няма да поддържаш.

— Гюс… нуждая се от помощта ти.

— Извинявай, но трябва да изчезна за известно време.

— Можеш да ми имаш доверие. И двамата искаме едно и също нещо. — Рап направо го умоляваше.

— Това е проблемът на тази работа, приятелю. Всеки ти казва да му се довериш, а после ти вкарва куршум в главата.

Последва дълго мълчание. Рап си мислеше за положението, в което се намира Вийом. Разбираше, че на негово място би побягнал. Не би се доверил на никого, за да има шанс да оцелее. Накрая каза:

— Гюс, разбирам те. Погрижи се за себе си и ми се обади, ако се сетиш още нещо.

— Добре. Късмет. Надявам се да го хванеш. — Вийом изключи телефона. Погледна през стъклото, докато автобусът се движеше по стар мост, а отдясно се виждаше Националната ботаническа градина. Чувстваше се като пъзльо, но знаеше, че постъпва правилно. Ако Железния беше искрен, Вийом не се съмняваше, че Професора ще се присъедини към Марио в отвъдното не след дълго.

Двамата слушаха през цялото време. Той затвори слушалката и подаде на Скот Коулман бележника с информацията, която му съобщи Вийом. После погледна към Маркъс Дюмонд, който седеше пред бюрото, покрито с мишки, клавиатури и три компютърни монитора.

— Можеш ли да го проследиш следващия път, когато се обади?

— Вийом ли?

— Да.

Дюмонд направи гримаса.

— Не мисля. Може би ще успея да те насоча към точния район на града, но само толкова. — Замълча за малко и се замисли. — Колко предпазлив, мислиш, че е той?

— В момента е, бих казал, много предпазлив.

— Ще можеш ли да го задържиш на телефона десет минути?

— Изключено. Ще се радвам, ако го задържа и пет минути.

— Тогава няма да мога да го проследя.

— Поне би ли могъл да ми дадеш номера на телефона, от който се обажда?

— Ще е трудно. Ще видя какво мога да направя, но нищо не обещавам.

Коулман върна бележника на Рап.

— Изглежда ми точно като човека, когото видях в Колорадо. Какво друго ти каза Вийом?

Рап му описа накратко разговора, като специално наблегна на факта, че човекът, който е стрелял в Евъргрийн, е известен като Професора. През това време Дюмонд прегледа записките и започна да пише на една от клавиатурите.

— Този Професор трябва да има минало — започна Рап. — Никой не пада от небето в този бизнес. Или работи за разузнавателната общност, или поне е работил. Маркъс, можеш ли да вземеш описанието и да провериш колко бивши и сегашни служители от Управлението ще съвпаднат с него?

— Да, но се боя, че ще са доста.

— Чудесно. Просто покажи всичките фотографии на Скот, за да види дали ще разпознае нашия човек. Ако ударим на камък с Управлението, ще минем на АНС и после на Разузнавателното управление на отбраната. — Докато Дюмонд работеше, Рап се сети за нещо, което беше казал Вийом. — Дали ще ни помогне, ако намерим запис на гласа му?

— Би могло. АНС пазят някои доста интересни файлове.

Рап посочи записания номер.

— Ами ако се свържем с телефона му?

Дюмонд се премести със стола пред втория компютър и влезе в справочна база данни. Набра телефонния номер и компютърът се задейства. Пет секунди по-късно дойде лошата новина. Номерът не фигурираше в системата.

— Какво означава това? — попита Рап. — Фалшив номер?

— Не, не е задължително. Списъкът постоянно се променя. Не е възможно системата постоянно да актуализира всички нови номера.

— Тогава какво ще правим?

Дюмонд задъвка химикалката си.

— Номерът е на мобилен телефон, нали?

— Ще бъда много изненадан, ако не е. — Рап погледна към Коулман. — Скот?

— Да, трябва да е на мобилен телефон.

Дюмонд продължи да дъвче.

— Ако се обадим на този номер, ще мога да разбера коя е телекомуникационната компания доставчик и ще мога доста да ви приближа до желаната цел.

Рап и Коулман се спогледаха.

— Как? — попита Рап.

— Щом разбера коя е компанията — доставчик на мобилни услуги, ще вляза в техните бази данни и ще проследя неговия ретранслатор.

— Какъв ретранслатор?

— Разговорите му се приемат от ретранслатор на сигнала и се препредават. Ще проследим ретранслаторите, които използва неговият телефон.

— Колко можеш да ни доближиш до него?

— В рамките на един-два квартала.

— Можеш ли да го локализираш по-точно? — попита Коулман.

— Да, но ще ми трябва един от онези специални микробуси на Управлението, а вие ще трябва да го държите на телефона.

— Колко дълго? — попита Рап.

— Ако имаме късмет да сме наблизо, докато говори по телефона, можем да го открием с точност до сградата, в която се намира, в рамките на една-две минути. Ако ли не, може да ни отнеме няколко телефонни обаждания.

— Ами ако е в движение?

Дюмонд поклати глава.

— Няма да е добре за нас.

— Защо не можеш да проследиш по същия начин Вийом?

— Първо трябва да имам номера му. Той ни се обажда и остава на телефона само минута-две. Времето не е достатъчно да го открия.

— Но Професора би могъл, така ли?

— Бих могъл.

Рап се почеса по брадичката и се замисли дали наистина да не се обади.

— И как предлагаш да постъпим?

— Според мен трябва да наберем номера и да видим какво ще успеем да открием. — Дюмонд изглеждаше нетърпелив.

— Има ли възможност разговорът да бъде проследен от другата страна и да ни открият?

Дюмонд се намръщи.

— Не и с моята апаратура. Това бебче прехвърля връзката си през шест различни спътника и два пъти повече наземни станции.

— А АНС не може ли да те хване?

— Големият брат — Дюмонд сви рамене. — Трудно е да се каже. Понякога си мисля, че знаят всичко, а понякога — нищо. Винаги препоръчвам да се говори кратко и да не се изпада в подробности.

Рап и Коулман кимнаха. Те се бяха придържали към същата философия в продължение на години. Рап хвърли поглед към бившия тюлен.

— Ти какво мислиш?

Коулман погледна към бележника и се замисли за мъжа, когото беше видял в Колорадо. Мъжа, когото сега познаваха като Професора. Не изглеждаше като убиец. Нито като водач. Работеше за някого и ако Коулман трябваше да гадае, този някой беше голяма клечка.

Скот метна бележника обратно на бюрото.

— Трябва ни поддръжка. Всъщност бих препоръчал да преместим цялата операция в някоя безопасна къща.

— Според Маркъс това място е идеално. Какво те притеснява?

— Този Професор работи за някого. И който и да е този някой, неговите възможности и влияние са му помогнали да разбере за онази операция, която си провеждал в Германия. — Коулман вдигна вежда. — Ето това ме притеснява.

Рап не беше мислил по този въпрос. Беше го оставил на Кенеди и Коулман. По физиономията на Коулман би казал, че той подозира някого от АНС. Би могъл и да е прав, но последното нещо, което им трябваше сега, беше да позволят на страха да повлияе негативно на действията им.

— Доверявам се на Маркъс за това място. Щом казва, че не могат да ни проследят, значи е така.

Коулман погледна Дюмонд.

— Не е време за хвалби. Кажи ми ясно: може ли Големият брат да проследи разговора, или не?

Дюмонд помисли малко. Накрая отвърна:

— Според мен не могат, но за да сме напълно сигурни, няма да говорим повече от две минути.

— Сигурен ли си?

— За две минути или по-малко съм напълно убеден.

— Доволен ли си? — обърна се Рап към Коулман.

Коулман кимна бавно.

— Да, но мисля, че ще е добре да поканим повече хора на партито.

— Кого имаш предвид?

— Двама от моите хора. Работил си с тях преди.

— Добре.

— За какво си говорите там? — викна Дюмонд.

— Ще докараме още няколко дула, за всеки случай — отговори Рап.

Лицето на Дюмонд веднага издаде, че идеята не му се нрави особено.

— Успокой се, Маркъс. За твое добро е. — Рап посочи към компютрите. — Приготвил ли си всичко, за да проведем разговора?

— Дай ми още една минута.

— Добре. — Рап се обърна към Коулман. — Какво те тревожи?

— Не знам дали е добре още сега да му подсказваме, че сме тръгнали след него. Ще ми се да имахме малко повечко информация.

— Искам да го подплаша, за да направи глупав ход. Освен това има вероятност да го познавам. Свържи се с твоите момчета и се уговори с тях. После ще проведем разговора.