Самотният играч

13.

Анна Райли седеше на дивана, притиснала крака към гърдите си. През последния час най-добрата й приятелка безуспешно се беше опитвала да я успокои. Майкъл О’Рурк ту сядаше, ту крачеше напред-назад из стаята. Навън се лееше пороен дъжд.

На Райли й трябваше време да се опомни, преди да разбере, че О’Рурк иска да я изведе от къщата на Рап и тогава да говори с нея. Майкъл пъхна в ръката й мобилния си телефон и Лиз й обясни набързо, че трябва да го послуша и незабавно да дойде с него в Джорджтаун.

Анна веднага усети, че нещо е станало с Мич. Понечи да попита, но Майкъл направо й заяви, че няма да говорят, докато не отидат в града. Тактиката му обаче не постигна успех. Анна, естествено, се разстрои и той трябваше да й каже, че Мич е добре. Това я успокои, колкото да склони да се качи в колата и да тръгнат. Но когато пристигнаха в къщата на О’Рурк, тя беше на ръба на нервна криза.

На Лиз й отне цели трийсет минути да я успокои. Анна не искаше да отговаря на въпросите й и когато на няколко пъти Майкъл опита да я заговори, жена му го стрелваше гневно с очи. Анна само повтаряше, че не може да разкрие с какво се занимава Мич, и твърдеше, че компютърният бизнес на Рап е напълно законен.

О’Рурк се отчая. Искаше отговори и смяташе, че ги заслужава. В края на краищата не си беше навлякъл по собствена инициатива неприятностите със Скот Коулман и дядо му. Помълча малко и се замисли. Не беше съвсем честен към себе си. Ако си беше затварял устата и не беше информирал Скот Коулман за една сенатска шумотевица във връзка с десетина убити тюлени на ВМС, проблемът нямаше да стои сега пред него. Горчивата поука беше занапред да си държи езика зад зъбите. По-добре е тайните да си стоят на тъмно. В известен смисъл това го спираше да се заеме по-сериозно със случая. Може би беше по-добре да не знае с какво се беше сблъскал Мич Рап.

Но всъщност вече беше въвлечен, и не по негово желание. Мич Рап беше човекът, изпратил електронното писмо с молба за помощ. Дължаха им отговорите. О’Рурк трябваше да знае в какво се беше забъркал и ако Анна не искаше да му даде отговори, щеше да прибегне до други източници.

Той стана и отиде в антрето. Дъждът се лееше като из ведро. Върна се в стаята.

— Анна, трябва да ми отговориш на някои въпроси. — И внимателно подбирайки думите си, добави: — И трябва да ми кажеш истината.

Лиз О’Рурк погледна към мъжа си с укор.

— Майкъл, мисля, че въпросите ти могат да почакат.

Щяха да се скарат, но в този момент Майкъл не го беше грижа за това. Щеше да бъде противоборство между неговия ирландски характер и нейния италиански нрав. И преди се беше случвало. Естествено последните пет месеца бяха минали само в „да, скъпи“ и „разбира се, скъпа“. Майкъл знаеше, че причината е напредналата бременност на жена му. През повечето време Лиз командваше парада. Тя беше жена с твърд характер — една от основните причини да се ожени за нея. Но и неговият нрав беше силен. А в ситуации като тази имаше много по-голям опит от нея.

— Спомняш ли си — каза Майкъл твърдо — какво се случи в тази къща съвсем скоро? Ти отиде до магазина и когато се върна, мен ме нямаше.

Лиз О’Рурк изгледа мъжа си с големите си кафяви очи и преглътна. Споменът приличаше повече на кошмар. Тогава животът на Майкъл висеше на косъм и само благодарение на дядото на Майкъл и на Скот Коулман той остана жив. През въпросната нощ съпругът й беше отвлечен от тяхната къща и закаран в дома на един от най-влиятелните хора във Вашингтон. Там беше пребит и разпитван. Ако не се беше намесил навреме директорът на ЦРУ Томас Стансфийлд, сега Майкъл нямаше да е сред тях.

— Лиз. — Той понижи глас. — Не бяхме замесени в тази каша по наша вина. В момента оживява една черна страница от миналото ни. — Поклати бавно глава. — Не разбирам дали името на Скот Коулман е споменато като заплаха, или като вариант, но се нуждая от тези отговори. Разбираш ли?

Лиз кимна. Майкъл седна и опря ръце о коленете си.

— Анна, знам, че Мич далеч не работи само като компютърен консултант. По поведението ти съдя, че ти също го знаеш.

Тя нито потвърди, нито отхвърли казаното. О’Рурк го прие за положителен отговор.

— Фактът, че изпрати на Лиз това писмо, означава едно от трите. — Започна да изброява, като сгъваше пръстите на ръката си. — Първо, той е шпионин, работи за нас и е много вероятно да е бивш тюлен от ВМС. — При споменаването на думата тюлен насълзените очи на Райли се свиха. — Второ, той шпионира за друга страна. Или, трето, занимава се с нещо незаконно като търговия с наркотици.

При последната възможност Анна рязко поклати глава.

— За ЦРУ ли работи?

— Не искам да говоря за това!

— За Пентагона? — не миряса Майкъл.

— Не ми задавай никакви въпроси повече.

— Да не е за АНС?

— Не, Майкъл. Казах ти, че не мога да говоря за това. — Анна зарови лице в дланите си. — Моля те, остави ме на мира! — Искаше всичко да свърши. Главата й пулсираше от болка. В момента единственото й желание беше Мич да се върне при нея невредим. Опасяваше се от този миг, беше го сънувала в кошмарите си през последните два месеца. Във съня й Мич умираше и тя се будеше, обляна в студената пот на страха. Немислимо беше да се примири с подобна съдба. Да намери мъжа на живота си и после да го изгуби!

Преди да й разкаже истинската си история, Мич накара Анна да му обещае, че няма да сподели с никого какво е вършил за ЦРУ. Нито дори с родителите си, да не говорим за член на Конгреса! Но сега Мич се беше свързал с Лиз и Майкъл. Анна не знаеше как да постъпи.

— Защо сам не попита Мич?

Майкъл пренебрегна въпроса й.

— Анна, знаеш с какво си изкарвам хляба. Мога да вдигна телефона и да докарам тук ЦРУ до един час. Имам законно право, член съм на Работната комисия по разузнаването и те ще трябва да ми отговорят. Мога да отида в Конгреса още сега и да почна да ровя. Сигурно ще задействам алармата в Ленгли, Пентагона и Бог знае още къде, но всички те ще трябва да ми дават отговори.

Анна вдигна очи.

— Майкъл, умолявам те, изчакай да говориш с Мич.

— Не мога. Мич ни натресе това писмо и в същото време изрови случка от миналото ни, за която бих предпочел да не си спомням. Искам да знам как е разбрал, и то още сега.

— Не мога да ти кажа. Обещала съм.

О’Рурк си пое дълбоко дъх. Така нямаше да се стигне доникъде. Райли беше твърдоглава като жена му. Реши да смени тактиката.

— Мислиш ли, че е честно към семейството ми Мич да ме забърква в подобни неща? Явно има сериозни неприятности, щом се тревожи за твоята безопасност. — Наведе се по-близо до Райли и добави: — Мисля, че се досещам с какво си изкарва хляба Мич и то не е безобидна игра. — Посочи към себе си. — Вършил съм същото. Хора в тъмни облекла, посред нощ, с безшумни оръжия, правят така, че други хора да изчезват. Затова се свърза с нас. Друга причина няма. Притеснява се за теб. Така че би ли отговорила на въпросите ми? Трябва да знам в какво сме въвлечени. Имам право!

— Не мога. Дала съм обещание. — Анна Райли плачеше.

Майкъл се почувства безсилен.

— Мич искаше да те доведем тук, защото се страхува, че някой ще иска да те отвлече, за да се докопа до него. Ако трябва, ще те пазя. Обичам те и Лиз те обича, но, за Бога, ние също сме в опасност! Ако не ми отговориш, ще бъда принуден да започна сам да си търся информация!

Анна зарида. Лиз я придърпа към себе си. Изгледа съпруга си с презрение. Той отвори уста, но тя го спря с ръка.

— Не казвай нищо!

— Това са абсолютни фъшкии! — скочи Майкъл.

Анна Райли стана.

— Извинявайте… Извинявайте, че ви забърках в това. — Прекоси стаята, отиде във фоайето и посегна към якето си.

— Анна, къде отиваш? — изтича след нея Лиз.

— Отивам си вкъщи. Не е честно да ви замесвам. Аз избрах да се влюбя в него, а не вие!

Лиз сграбчи ръката й и я задърпа обратно.

— Няма да мърдаш оттук, докато не се уверя, че си в безопасност!

Райли понечи да протестира, но Лиз не искаше да я слуша. Тя продължи да бута съквартирантката си от колежа нагоре по стълбите. На половината път спря и изгледа съпруга си.

— Исках само… — започна Майкъл.

— Изобщо не се оправдавай — прекъсна го Лиз. — Толкова съм разочарована от теб, че не искам и да те гледам! — Двете жени се качиха по стълбите и се скриха от очите му.

Майкъл се плесна с длан по челото. На път за кухнята се наруга цветисто. Отвори хладилника и извади бутилка бира. Отпи голяма глътка и се подпря на кухненския плот. Дюк дойде и седна пред него. О’Рурк погледна жълтия лабрадор.

— Останахме само аз и ти, приятелю — изрече.

Отпи още веднъж и поклати глава. Много неприятно беше хем да си прав, хем да не си. Всичко, казано от него в другата стая преди малко, беше вярно. Но понеже не им хареса начинът, по който го каза, за тях беше грешен и той трябваше да си плати. Изстена и си каза: „Дай им един час да останат сами, после се качи горе и им се извини.“

Дотогава можеше да направи само едно.

Отиде до телефона на кухненската стена и грабна слушалката. Извади от шкафчето списък с телефонни номера и след като намери необходимия му номер, го набра. Отговори женски глас:

— Полицейски отдел на Капитолия. С кого да ви свържа?

— С дежурния офицер, моля.

Последваха две изщраквания и отново се обади жена:

— Сержант Хол на телефона.

— Обажда се конгресмен О’Рурк, сержант. Как сте тази вечер?

— Добре, а вие?

— Ами… Току-що получих странно телефонно обаждане. Второто за последните два дена.

— Заплашиха ли ви с физическа разправа?

— Да, стандартните думи. Не ми се искаше да ви притеснявам, но съпругата ми е бременна и точно в момента не трябва да се подлага на стрес. — О’Рурк се почеса по носа. Ако знаеше само дежурната полицайка колко е вярно това!

— Искате ли да изпратя патрул около дома ви нощес?

— Ще бъде страхотно. Да ви дам ли адреса?

— Не. Излязъл е на екрана пред мен. Намирате се в Джорджтаун, точно на границата с Уисконсин.

— Точно така.

— Ще се погрижим за това, сър. Очаквайте всеки момент нашите хора и ако възникнат други проблеми, не се колебайте да ни се обадите.

— Благодаря, сержант. — Той затвори телефона. Беше развълнуван и искаше да проведе още един разговор, но като осмисли неприятностите, в които вече се беше забъркал тази вечер, реши да се въздържи. Щяха да са в безопасност със засилените мерки за сигурност. Освен това ще спи на дивана заедно с Дюк и дванайсетзарядната си едрокалибрена пушка-помпа „Ремингтън“. Нощта ще е спокойна, а на сутринта се надяваше да има повече отговори и по-малко емоции.