Самотният играч

45.

Минаваше девет, когато Рап се появи. Уличните лампи вече светеха, имаше и свободни места за паркиране. Той вкара своето черно „Волво S80“ на едно от местата на улица F. Преди да слезе от колата, провери всички огледала за обратно виждане. После стъпи на асфалта и уж небрежно огледа улицата. Ако миналата седмица го беше научила на нещо, то беше, че във Вашингтон е необходимо да се държи като параноик. Беше усетил, че нещо не е наред в Германия, но въпреки това пренебрегна инстинкта си и прояви невнимание. Това бе добър урок и той се надяваше никога да не му се налага да преживява такова нещо отново.

Тръгна към Седемнайсета улица и към светещата сграда на Олд Екзекютив Билдинг. Трябваше да си признае, че водеше странен живот. Ето, в петък вечерта, докато седеше на дивана с Анна и новото им куче Шърли, му се обадиха по телефона и казаха, че президентът иска да го види. Рап дръзна да попита Кенеди дали не може да почака до сутринта, но тя му отвърна веднага да тръгне към Белия дом и затвори. Всички бяха уморени и объркани. Смъртта на Питър Камерън ги заведе в задънена улица и Рап разбираше, че нещата ще се влошават с всеки изминал ден. Не знаеше дали ще има достатъчно сили и енергия, за да продължи да живее по този напрегнат и опасен начин. А и Анна имаше голямо значение. Тя не би търпяла подобно нещо повече. Беше го предупредила вече, а събитията от изминалите седмици само щяха да затвърдят решението й.

Рап не се притесняваше, че е облечен в дънки и черно кожено яке. Щом президентът не можеше да чака до сутринта, тогава трябваше да го приеме така. Докато влачеше уморените си кокали по Седемнайсета улица, не преставаше да се пита за какво е притрябвал на Хейс в този час. И се опасяваше, че отговорът му е известен. Със сигурност не го викаха, за да му изкажат благодарност или да му окачат медал. За нещата, които вършеше, такива награди не се предвиждаха. Той беше едно от тайните оръжия в арсенала на националната сигурност. Хората дори не смееха да говорят за нещата, които той вършеше, камо ли правителството да го признае официално. Президентът можеше да иска само едно нещо от Рап. Не знаеше дали ще приеме. Беше се нагледал на смърт. Беше му писнало. Време бе да си потърсят друг. При население от 250 милиона души все щяха да намерят някой друг нещастник, чийто живот да опропастят!

Рап стигна до поста на Тайните служби в западната част на сградата. Пазеха няколко души.

— Имам среща с Джак Уорч.

Един от Униформения отдел на Тайните служби го изгледа мнително, докато другият повика специалния агент, отговарящ за личната охрана на президента. „Тук има човек, който иска да ви види.“ Служителят свали слушалката.

— Мич Круз — обяви Рап едно от многото си измислени имена.

Агентът произнесе името по телефона: „Мич Круз… да… добре.“

Сетне затвори слушалката и отвори вратата. Посочи алеята за автомобили.

— Минете оттам. Специален агент Уорч ще ви чака.

Рап тръгна по тясната алея. Когато стигна двора, видя Уорч да се приближава от другата страна. На лицето му се появи широка усмивка, щом забеляза Рап. Дължеше му живота си.

— Радвам се да те видя, Мич — протегна ръка Уорч. — Изглеждаш ми много скапан.

— Благодаря ти за комплимента. Така и се чувствам. — Рап силно стисна десницата му.

— Как е Анна?

— Добре. Благодаря ти за помощта.

— Няма проблем. Мисля, че ти дължим много повече от това. — Уорч тръгна към сградата и Рап го последва. — С теб какво става?

— Надълго и нашироко ли искаш, или накратко?

— Нямам време за дългата версия. А не знам дали имам достатъчно и за кратката.

Рап се засмя. Влязоха в Екзекютив Офис Билдинг и се насочиха към Белия дом. Минаха през приземния етаж и продължиха по коридора, след което завиха надясно. Това беше първото посещение на Рап след терористичното нападение миналата пролет, при което сградата бе частично разрушена. Той беше изумен колко бързо е възстановено Западното крило и вече функционира. Изглеждаше точно както преди бомбите да разбият стените му.

Уорч разбра за какво си мисли Рап и каза:

— Направо е невероятно, нали?

— Да, наистина.

— Сградата не беше чак толкова лошо пострадала, колкото си мислиш. Пожарната пристигна бързо и изгаси навреме пламъците, преди да са причинили големи щети.

— Да, но все пак… Изумително е.

Спряха пред вратата, която водеше към Оперативната зала.

— Мич, носиш ли оръжие? — попита Уорч.

— Ти как мислиш?

— Знам, че носиш, но се опитвам да се държа учтиво с теб.

Рап се изкуши да подхвърли някой шеговит коментар, но знаеше, че Тайните служби не обичат да се шегуват с тези неща.

— Ще бъдеш ли така любезен да подържиш пистолета ми известно време?

— С удоволствие.

Рап извади беретата от раменния си кобур и провери дали е сложен предпазителят. Уорч взе оръжието, след което набра кода на цифровата брава. Вратата щракна и агентът от Тайните служби я отвори. Веднага вляво се намираше вратата към конферентната зала. Уорч почука два пъти, отвори и въведе Рап вътре.

Рап се изненада да види Кенеди и Стансфийлд. Мислеше, че тя ще се среща сама с президента.

Хейс се завъртя с широкия кожен стол.

— Благодаря ти, че дойде, Мич. Седни, ако обичаш.

Рап се настани на първия свободен стол, който се падаше до Стансфийлд. Хвърли поглед към Кенеди, седнала от другата страна на масата.

— Как е Анна? — попита президентът.

Рап не отговори. Не знаеше как да започне. Анна беше добре в смисъл, че беше жива и очевидно извън опасност. Но, от друга страна, не беше много сигурен, че лесно преживява случилото се. Реши, че е най-добре да не споделя проблемите си с президента.

— Добре е, сър. Малко е разтревожена, но е добре.

— Тя е корава жена. Съжалявам, че я забъркахме в това.

— Вината не е ваша, сър.

Хейс показа, че не е съвсем съгласен. Наведе се напред и опря лакти в масата.

— Мич, седмицата беше много лоша.

— Да, така е.

— Айрини ми каза, че искаш да се оттеглиш.

Рап се изненада.

— Готов съм да продължа живота си, сър.

Президентът се вгледа в Рап. Погледът му не трепваше.

— Какво ще стане, ако ти кажа, че твоята страна не може да си позволи да се лиши от теб?

— Ще отвърна, че вече дадох достатъчно на страната си.

Президентът се усмихна.

— Да, така е. Никой не би го оспорил… особено аз. Но бих искал да обмислиш оставането си за още известно време.

— Съжалявам, сър, но вече взех решението. Искам нормален живот. Открих жената на моите мечти и не възнамерявам да я изгубя заради кариерата, която дори не искам вече да градя.

— Сигурен ли си в това?

— В кое? — Рап не беше сигурен дали президентът има предвид жената на мечтите му, или кариерата, която вече не иска.

Президентът скръсти ръце.

— Мич, човек с твоя талант не може просто така да обърне гръб и да си отиде.

— Може би да… може би не, но аз ще се опитам.

— Е… — По устните на Хейс се разля широка усмивка. — Мисля, че можем да намерим приемливо компромисно решение. — Той се обърна към директора на ЦРУ: — Томас?

— Мичъл. — Гласът на Стансфийлд беше отпаднал и леко пресипнал. — Ще започна, като кажа, че бях в този занаят повече от петдесет години и през цялото това време не съм виждал по-талантлив и смел човек от теб.

Рап кимна. Думите на този човек — легенда в разузнаването, струваха повече и от най-престижния медал, който правителството можеше да му връчи.

— От известно време знаех, че умирам, и исках да сложа някои неща в ред, преди да си отида. Едно от тези неща, Мичъл, беше, че исках да ти върна свободния живот. — Стансфийлд подаде на Рап голяма папка. — Това е твоето официално лично досие.

— Мисля, че още в началото се разбрахме операциите ми да не се записват никъде официално!

— Да, такъв беше планът, но всичко се променя. Някои от твоите подвизи през последните години беше много трудно да бъдат премълчани. — Стансфийлд впери в Рап стоманеносивите си очи. — Това досие е моят подарък за теб и Айрини. Съставих го с помощта на Макс Салмън. Както пише в досието, ти си бил НОП в Управлението през последните десет години. Голяма част от това, което си вършил, разбира се, не се съдържа тук или е сериозно орязано. Сега имаш законна биография, Мичъл.

Рап беше много изненадан. НОП (Неофициално прикритие) имаха оперативните офицери на Управлението, които работеха зад граница и не бяха защитени от дипломатическо прикритие на американско посолство или консулство. Рап се вторачи в папката.

— Защо сега? Защо след всичките тези години?

— Защото искаме да дойдеш в ръководството.

— В Ленгли? — Не вярваше на ушите си.

— Да. Искаме да оглавиш отдела за Близкия изток в Центъра за борба с тероризма.

Рап бе изумен. Никога не му беше идвало наум, че ще стигнат дотам.

— Сигурна ли си, че искаш това? — попита той Кенеди.

— Да — отвърна тя. — Твърде си ценен, а и си още твърде млад, за да излизаш в пенсия.

Рап отново вторачи поглед в тежката папка. Поклати глава. Наистина не знаеше какво да каже. Идеята да остане свързан с битките на невидимия фронт беше интригуваща. Но не бе сигурен дали ще може да търпи всеки ден непоносимата мелница от девет сутринта до пет следобед в Ленгли. Тази институция беше известна със строгите си бюрократични порядки.

— Мичъл — поде отново Стансфийлд. — Има нещо, което трябва да знаеш. Боя се, че ти не беше крайната цел в Германия.

В светлината на факта, че му бяха останали два белега с големината на бейзболни топки на гърдите, Рап малко се подразни от това твърдение.

— Не се обиждай, Томас, но тук аз съм единственият човек, по когото стреляха тази седмица.

— Не съм казал, че не са искали смъртта ти. Казах, че не си бил крайната цел. Твоят труп трябваше да бъде открит до тялото на граф Хагенмилер. Случаят трябваше да обърка президента и според мен в крайна сметка да съсипе кариерата на Айрини.

— Какво искаш да кажеш, Томас? — намеси се Хейс.

За пръв път чуваше подобно нещо.

— Заговорът не беше организиран нито от иракчаните, нито от някой друг в чужбина. Той беше подет от някого тук, във Вашингтон. Някой, който не желае Айрини да стане директор на ЦРУ и който по всяка вероятност би искал да види администрацията ви свалена, господин президент.

— Разполагаш ли с информация, която не си споделил с мен?

— Не, не разполагам, господин президент. Вече ви казах всичко, което знам. Стигнах до някои заключения през последните двайсет и четири часа, които според мен са свързани с доста сериозни проблеми.

— Моля да ни обясниш.

— Това не беше лична вендета срещу Мичъл, проведена от Дженсънови или този, който ги е наел да го убият. Ако случаят беше такъв, те щяха лесно да го застрелят и да приключат, когато бяха сами в хижата. Вместо това изчакаха, докато Мичъл убие графа, и чак тогава осъществиха хода си. Единственият извод, който може да се направи от тези събития, е, че са целели тялото на Мичъл да бъде открито до това на графа — стиснало в ръка пистолета, от който е убит графът.

— Но ние пак щяхме да отречем — отвърна президентът. — Нищо не свързва официално Мич с ЦРУ или с моята администрация. Ако бяха разкрили самоличността на Мич, Айрини беше готова да разпространи лъжливи слухове, че Мич е станал наемник. Че е бил нает от иракчаните, за да убие Хагенмилер, защото графът ги е прекарал за някаква сделка.

— Всичко това щеше да е чудесно, ако не беше вътрешният човек, който щеше да издаде истината за Мич. Нека ви задам един въпрос, господин президент. Колко хора според вас знаеха за операцията за премахването на графа?

— Надявам се, много малко.

— Четиримата в тази стая са единствените, които трябваше да знаят всички подробности по операцията. Имаше още около десетина други, които участваха в поддръжката, но нямаха представа за цялата операция. Някой извън тази стая също е знаел какво се планира в Германия. — Стансфийлд замълча. Погледът му обходи лицата на събеседниците му. — Вас ви познавам прекалено добре, за да се съмнявам, че сте проявили небрежност и сте се разприказвали пред външен човек. Което означава, че някой друг знае за Екип „Орион“, като нямам предвид покойния Питър Камерън. Той е бил използван, за да установи контакт с Дженсънови в Германия, но се съмнявам, че сам е научил за плановете ни.

— Тогава кой би могъл да е? — попита президентът. — Сам каза, че ние четиримата сме единствените, които знаеха точно какво ще се случи.

— Да, ние бяхме единствените, които знаехме точно какво ще се случи, но имаше и други, които знаеха, че графът е непоправим и едва ли ще промени поведението си. Още повече, че в този град има хора, които знаят за съществуването на екип „Орион“. Не знаят как точно се казва, но можеха да разберат. Сенатор Кларк беше достатъчно досетлив да събере две и две и да получи четири, след което у него да възникнат подозрения. Има и други, които ме познават достатъчно добре и биха се сетили, че ще се доверя само на двама души да ръководят подобен екип — Айрини и Макс Салмън. Те също така знаят, че вие, господин президент, сте решил да водите на всички фронтове борбата с терористите. Освен това Мичъл малко или много е известен с подвизите си през последната година, а вие често контактувахте с него, като по този начин го вкарахте в общата картина. От друга страна, вършехме едни и същи действия много пъти и те се превърнаха в рутина. Затова не трябва да ни шокира фактът, че някой, разполагащ с ограничена информация, е съумял да разгадае плановете ни за Германия.

— Но как са могли да действат толкова бързо? — попита Рап. — Аз научих за операцията едва седемдесет и два часа преди нея.

— Това ме тревожи най-много. Който и да е този човек или група от хора, те са способни да действат много бързо и да не вдигат шум.

Рап погледна към Кенеди. Тя се беше вторачила в Стансфийлд и претегляше изреченото от него.

— Някой от Ленгли е, нали? — изрече след продължителна пауза.

Стансфийлд бавно кимна.

— Да, боя се, че е така. Може да има и такива извън Управлението. Всъщност, убеден съм, че има, но всички факти сочат към изтичане на информация от Ленгли. За съжаление нямам и най-малка представа кой би могъл да е.

— Чакайте малко. — На президента направените изводи хич не му харесаха. — Какъв е мотивът? Защо някой в Ленгли ще го прави? Мислех, че единственото нещо, около което се бяхме обединили всички във Вашингтон, беше борбата срещу тероризма.

— Това няма нищо общо с борбата с тероризма — отвърна Стансфийлд. — Тук играе борбата за информация. Борбата кой да наследи директора на ЦРУ.

— Кой да те наследи като директор, решавам само аз и никой друг.

— Нека ви обрисувам картината по-ясно, господин президент. Създадох си много врагове в този град, защото никога не позволих на фуражките от Пентагона или политиците от Капитолия да упражнят влияние върху решенията ми на директор. Когато идваха при мен да поискат информация, аз винаги ги отправях към вас или към вашите предшественици. На тях това не им харесваше. Те искат някой, който ще им даде достъп до тайните на Управлението. Знаят, че Айрини ще постъпи като мен и не я харесват. Искат някой, когото да могат да контролират.

Президентът беше потресен. Не искаше да вярва на изреченото от Стансфийлд.

— Извинявай, Томас, ако ти се сторя скептично настроен, но ми е малко трудно да повярвам, че някой ще мине през всичките тези перипетии, за да се опита да блокира кандидатурата на Айрини.

Тялото на Стансфийлд беше изтощено и съсипано, но не и умът му. Като велик гросмайстор той все още беше способен да пресметне последиците, произтичащи от един ход.

— Ами ако ви кажа, че крайната цел на този човек или група хора е била да бъде свалена вашата администрация?

— Как?

— Първо — като убият в Германия Мич, за да го открият властите, а после — като огласят информацията за съществуването на Екип „Орион“. Като в крайна сметка свържат убийството на граф Хагенмилер с вашата администрация.

— Сериозно ли говориш? Мислех, че обсъдихме предварително въпроса за пълното отричане от страна на правителството.

— Така е, сър. Но това беше, преди да разберем за изтичането на информация.

Президентът изстена едва чуто. Почувства, че нещата се изплъзват от контрола му.

— Томас, моля те, кажи ми, че имаш план за действие.

Стансфийлд усети страха на президента. Все пак важното беше, че успя да го накара да осъзнае цялата сериозност на проблема, а това го успокояваше.

— Сър, във Вашингтон не са малко хората, които с удоволствие биха искали да ме унищожат. Единственото, което ги възпира, е, че аз знам тайните им. Тези тайни ще бъдат предадени на Айрини. Аз ще инструктирам нея и Мич как да ги използват в случай, че възникне необходимост. — Стансфийлд се обърна към Рап: — Нуждаем се от теб. — Сетне отпусна сухата си длан върху новосъздаденото досие. — Това ще ти даде свободата да водиш относително нормален живот. Повече няма да ти се налага да лъжеш хората какво работиш. Моята най-голяма надежда е, че ще приемеш нашето предложение. Да, ти вече даде достатъчно от себе си и аз никога не бих могъл да изразя благодарността си към теб за жертвите, които си направил. Когато се изправиш срещу тъмното си минало, Мичъл, трябва да си припомняш факта, че си спасил живота на повече хора, отколкото са тези, на които си го отнел. Ти все още си необходим и аз те моля да останеш. Човек с твоя талант не трябва да го пропилява в бизнеса. Животът ти пак може да се промени. И мястото, където това ще стане, е Центърът за борба с тероризма. Трябваш ми там. Нужен си ми, за да пазиш гърба на Айрини и за да ми помогнеш за открием „къртицата“. — Стансфийлд замълча и с възхищение погледна волевото лице на Рап. — Ако ти трябва време да помислиш, добре, но моля те — не ни карай да те чакаме дълго. — Стансфийлд се усмихна. — Бих искал да отида в гроба спокоен, че си останал на стража.

Рап бе дълбоко развълнуван. За първи път виждаше стария разузнавач да се усмихва. Протегна ръка и стисна хладната длан на Томас Стансфийлд. Нямаше нужда да размисля. Не можеше да откаже на легендарния директор.

— Благодаря ти, Томас. — Той взе папката. — Приемам предложението ти.

— Добре.

На вратата се почука. Влезе специален агент Уорч. Беше разтревожен.

— Какво има, Джак? — обърна се към него президентът.

— Господин президент, боя се, че имам лоши новини. Току-що ми се обади началникът на охраната на държавния секретар Мидълтън. — Уорч се поколеба, не знаеше как да продължи. — Държавният секретар е бил открит мъртъв в дома си. Изглежда, става дума за самоубийство, сър.

Дървата в камината пукаха и пръскаха искри. Ханк Кларк наблюдаваше спокойно огъня, отпуснат в любимото си кресло. Всички лампи в кабинета бяха изгасени. Блещукаха само танцуващите пламъци. Скъпото вино в кристалната чаша отразяваше играта им, Цезар и Брут лежаха от двете му страни. Кларк беше доволен. Нещата не се бяха развили точно както ги бе планирал, но все още имаше време. Той гледаше на преживяното само като на една-единствена битка от продължителната война. Отпи от виното и се усмихна при мисълта за сполетялата Чарлз Мидълтън участ.

Когато Кларк беше отишъл при Стансфийлд и президента, той не предполагаше, че крайният резултат ще е оставката на държавния секретар. Целта на Кларк беше просто да отвлече вниманието им, в случай че са открили връзка между него и Питър Камерън. Алибито на Кларк вече беше готово. Камерън работеше като платен консултант на комисиите по разузнаването както на Конгреса, така и на Сената. Сега, след като беше предложил пълната си подкрепа за кандидатурата на Кенеди, президентът щеше да го има за съюзник.

Много приятно бе да гледа как демократите се изяждат едни други. Особено като се има предвид, че това занимание беше хоби на републиканците. Твърде лесно бе да ги докара до сегашното положение. Ал Ръдин винаги беше лесен за манипулиране, но сега Кларк забелязваше известна слабост и у Хейс — слабост, която се беше появила отскоро. Беше чул слухове, че след терористичното нападение срещу Белия дом президентът е станал по-изнервен, по-малко толерантен към партийните страсти. Сега го виждаше с очите си. Мидълтън беше един от главните му партньори и съюзници. Да го накара да си подаде оставката, беше твърде груб ход.

Кларк се беше срещнал с Ръдин в една от защитените срещу подслушване съвещателни зали на комисията по-рано през деня. Ръдин беше хленчил в продължение на час. По едно време го подпита дали президентът не е научил за срещата им с Мидълтън от самия Кларк. Кларк се държа така, сякаш нелепото обвинение не си струваше отговора, и изнесе на Ръдин лекция как той е подценявал Томас Стансфийлд цели двайсет години. За да провокира още повече параноята на Ръдин, го попита:

— Защо според теб настоявам всичките ни разговори да се провеждат тук, в моята защитена срещу подслушване съвещателна зала?

Трикът сработи. Когато срещата им приключи, Ръдин вече беше стопроцентово убеден, че ЦРУ го следи. Кларк съзнаваше, че Стансфийлд е твърде умен, за да извърши нещо толкова глупаво — да постави под наблюдение председателя на Постоянната работна комисия по разузнаването към Конгреса. Но на Ръдин лъжата му подейства. Този човек отново подценяваше противниците си.

Кларк си позволи да се самопоздрави. Начинът, по който успя да избегне потенциалната катастрофа, беше брилянтен. Малко тъжно бе, че няма да може да се похвали на съпартийците си за ролята, която е изиграл в оставката на държавния секретар. Някой ден може и да го направи, но засега трябваше да потули всичко. Щеше да лъже, докато не отмине бурята.

Кларк се страхуваше от малцина. Сред тях определено беше и Томас Стансфийлд. Интелектът и способността на този човек да разкрива измамите и лъжите бяха удивителни. Кларк си даваше сметка, че изобщо не би могъл да задейства плана си, ако здравето на Стансфийлд не беше влошено. Директорът на ЦРУ веднага щеше да разбере какво е намислил.

На Кларк щеше да му коства големи усилия да се сближи с доктор Кенеди и да спечели доверието й. Тя щеше да се нуждае от помощта му през следващите месеци. Политическата битка за нейното утвърждаване щеше да бъде много изтощителна и на нея щеше да й трябва съюзник в Капитолия.

Що се отнася до Мич Рап, Кларк не беше много сигурен в преценката си за него. Ако на хоризонта се зададеше буря, той беше светкавицата, готова да удари всеки момент. Ако само Камерън беше успял в Германия, нещата нямаше да се развият по този начин. Рап щеше да е мъртъв, а градът щеше да кипи от едно от най-големите разследвания в историята на Конгреса. Президентът щеше да агонизира в ужасна политическа смърт, а Ханк Кларк щеше да е в идеална позиция, за да поеме на поход към Овалния кабинет. Вместо това Рап беше жив, Камерън — мъртъв, а разследване нямаше. Трябва да реши кой да смени Камерън. Сещаше се за няколко души, но се съмняваше, че който и да е от тях ще съумее да се справи с Рап.

Кларк отпи от виното и отново се вгледа в огъня. Трябваше да премахне опасността, идваща от Рап. След няколко минути Брут се прозя. Златистият ретривър вдигна глава и впи в господаря си големите си кафяви очи. Кларк се усмихна и вдигна чашата в тост за Брут Марк Юний. „Дръж враговете близо до теб и се отнасяй добре с тях“, каза си сенаторът. Допи чашата и реши, че ще трябва да си уреди среща с този Мич Рап.

Кучетата първо заръмжаха, а после, когато на вратата се позвъни, залаяха. Кларк ги изчака да се успокоят, докато въведат важния му гост в кабинета. Джонатан Браун, заместник-директорът на ЦРУ, изглеждаше притеснен. По киселата физиономия на бившия съдия Кларк разбра, че нещо го безпокои.

Браун, в костюм и с вратовръзка, седна на дивана срещу Кларк. Не можеше да намери място на ръцете си. Търсеше по лицето на Кларк следа от чувство за вина. През годините като федерален прокурор и съдия Браун беше виждал много престъпници да седят с израз на ангелчета по време на процесите срещу тях и да се кълнат в Бога, че са невинни. Браун не се съмняваше, че Кларк също може да прикрива емоциите си.

Кларк беше повикал Браун, за да му обясни защо е дал съгласието си на президента да подкрепи кандидатурата на Кенеди.

— Какво те безпокои, Джонатан? — започна сенаторът.

Браун се изкушаваше да зададе няколко въпроса, но размисли. Знаеше, че Кларк не търпи такова отношение. Вече се бяха сблъсквали и на Браун още му държеше влага.

— Говори ли с Мидълтън тази вечер? — Браун отново потърси и най-малък признак за вина, но уви.

— Не, но чух за срещата му с президента тази сутрин. — Кларк остави празната си чаша. — Мидълтън трябва да обяви оставката си утре сутринта.

— Не мисля, че ще се стигне дотам.

Кларк свали краката си от табуретката и се изправи в креслото. По лицето му пробяга тревога.

— Какво искаш да кажеш с това, че няма да се стигне дотам?

— Ти наистина не знаеш, нали?

— Какво да знам?

Браун не можеше да разбере дали Кларк се преструва, или е искрен. Реши, че така или иначе никога няма да разбере, и продължи:

— Държавният секретар Мидълтън е мъртъв.

— Какво?

Браун не сваляше поглед от човека, чиято собственост беше.

— Той е мъртъв.

— Как? — Кларк бе шокиран.

— Прилича на самоубийство, но човек никога не може да бъде сигурен в този град, нали? — Облегна се назад и кръстоса крака. — Ти май нищо не знаеш, а?

Сенаторът разбра за какво намеква Браун. Изгледа го продължително, сетне каза:

— Чарлз Мидълтън беше слаб човек. На него всичко му се поднасяше на тепсия, той нищо не беше постигнал сам. Не съм изненадан, че е избрал да сложи край на живота си, вместо да се бори. Що се отнася до твоя намек, че аз може да съм замесен в смъртта му, отговорът ми е отрицателен. Не хранех никаква зла мисъл срещу този човек. Кариерата му официално приключи тази сутрин, когато президентът му поиска оставката. Нямаше нужда да предприемам нещо толкова рисковано.

— Значи мислиш, че е било самоубийство?

— Така предполагам, но както вече каза, човек никога не може да е сигурен в този град.

Браун се поотпусна.

— Защо искаше да ме видиш?

— Преживяхме нещо като поражение, но не искам да се разстройваш.

— Какво се е случило? — изтръпна Браун.

— Бях поставен в неизгодна позиция и принуден от директора Стансфийлд и президента да подкрепя кандидатурата на доктор Кенеди за следващ директор на ЦРУ. — Преди Браун да се разстрои много, Кларк го изпревари: — Но не се притеснявай. Тя никога няма да мине успешно процедурата по утвърждаването.

— Откъде си толкова сигурен?

Кларк се усмихна широко.

— Между нас да си остане. Мисля, че можем да предотвратим подобно нещо.

— Ами аз?

— След като Кенеди бъде унизена и разкъсана на части от комисията и пресата, а много вероятно и подведена под съдебна отговорност, аз много тихо ще прошепна в ухото на когото трябва, че ти си единственият, който може да разчисти бъркотията. Репутацията ти като съдия е безупречна… в Ленгли си вече цяла година… ти ще си естественият избор за човек, който да оправи кашите на Стансфийлд и Кенеди.

— Ами ако не стане?

— Ако не стане, ще се погрижа за теб. Както винаги.

Браун не беше сигурен в намеренията му. Вече беше виждал тъмната страна на Кларк в действие и не искаше отново да се изправя срещу нея.

— Е, не бих казал, че съм приятно развълнуван.

— Нито аз, Джонатан, но трябва да ми се довериш. Щом Стансфийлд умре, ще можем да действаме малко по-свободно. Дотогава обаче трябва да внимаваме за всяка стъпка. — Кларк се изправи. — Мисля, че трябва да пийнем като за победа. — Сенаторът бавно отиде до бара и взе две чаши. Сипа в тях водка и прибави лед. С гръб към Браун, Кларк възвърна контрола над емоциите си и позволи широка усмивка да изгрее на лицето му. Такъв беше животът, такава беше вечната игра. Наградата и за победителите, и за победените, като Чарлз Мидълтън, беше една — смъртта. Кларк се почувства по-силен. Нещата далеч не бяха минали перфектно, но той за пореден път бе доказал, че може да маневрира незабелязано сред хората, които целеше да унищожи. С малко повече търпение някой ден всичко ще е негово!

Кларк се върна с чашите и подаде едната на Браун. Вдигна своята за тост.

— За твоето бъдеще, Джонатан — произнесе.

Чашите звъннаха. Браун повтори тоста за Кларк. Харесваше ли му, или не, но успехът му беше неразривно свързан с успеха на сенатора.

Кларк отново се отпусна в креслото и вдигна крака върху табуретката. Отпи от студената водка и започна:

— Я ми кажи нещо повече за този Мич Рап.