Самотният играч

23.

Райли беше на седмото небе. Фактът, че чу Мич и разбра, че е добре, прогони цялата насъбрала се у нея мъка и тревога. Щом се намираше в Америка, щеше да е в безопасност. Тя не се съмняваше и за секунда в това. Мич искаше да зареже всичко, също както и тя. Още й се щеше да го види, но когато помисли трезво, предположи какво може да го е задържало. Сигурно трябваше да направи някакъв доклад за протичането на мисията. В края на краищата тя беше журналистка и се съмняваше, че шефовете на Мич в Ленгли гледат с добро око на тяхната връзка.

Райли покриваше триногата и част от апаратурата с калъфите им, докато Пийт прибираше камерата. Погледна към нея и каза:

— Как така изведнъж настроението ти се подобри?

Райли се усмихна.

— Получих добри новини, преди да излезем в ефир.

— Не беше така, докато говореше по телефона. Доста разстроена изглеждаше.

— Бях изненадана.

— Мич ли беше?

— Да.

— Значи между вас двамата всичко е наред?

Райли се поколеба.

— Нещата между нас никога не се влошавали. Само имаше малък проблем през уикенда.

— Страхотно — отвърна саркастично Пийт. — Вие имате малък проблем, аз подмятам шега на обяд и после ме караш да се чувствам виновен през целия ден.

Тя отново се усмихна.

— Извинявай, Пийт. Моментът не беше подходящ. Бях малко по-чувствителна днес.

— Няма нищо — продължи той със саркастичен тон. — Аз мога да понеса всичко. Щом трябва да се почувстваш по-добре…

Райли се разсмя.

— Виждам, че бебчо си е върнал чувството за хумор. — Потупа го закачливо по ръката. — Толкова ти отива!

Пийт се изправи.

— Знаеш, че и аз имам чувства. — Изглеждаше посърнал.

— Да, знам. Ще ти се реванширам, като ти купя бира.

— Сериозно ли? — оживи се Питър.

— Да, но не тази вечер. Може би утре. — Тя искаше да се прибере по-скоро вкъщи и да съобщи на Лиз новината.

— Ако наистина те беше грижа за мен, щеше да ме почерпиш още сега. Много засегнат се чувствам тази вечер.

Райли поклати глава.

— О, моля те! Ще се видим утре.

Тя се обърна и пое към северозападния портал. По пътя се обади на Лиз. След четвъртото позвъняване приятелката й вдигна телефона.

— Лиз, тръгвам си от работа. Ще взема такси.

— Не, няма! Майкъл е тук в момента и сега ще го изритам през вратата, докато говоря с теб. Ще бъде при теб до пет минути.

— Не, аз съм добре. Не се тревожи, ще хвана такси.

— Анна, недей да спориш с мен. Майкъл тръгва.

— Лиз, всичко е наред. Говорих с Мич. Ще ти кажа, когато се върна. — Приятелката й се опита отново да протестира, но Райли я сряза: — Не си прави труда да пращаш Майкъл. Ще се прибера за по-малко от десет минути.

Тя затвори телефона, без да даде шанс на Лиз да й опонира. На портала помаха за довиждане на униформения служител от Тайните служби зад куршумоустойчивите прозорци тръгна към Пенсилвания Авеню. Вдигна лице към небето и се усмихна от облекчение. Есенният въздух беше хладен и освежаващ. Една пресечка по-нататък, пред галерия „Ренуик“ на ъгъла на Седемнайсета улица, взе такси и каза на шофьора адреса в Джорджтаун. Таксито се вля в пътното движение и Райли се отпусна на задната седалка. Напрежението беше изчезнало. В съзнанието й витаеше само мисълта за голяма чаша мерло и продължителен сън.

Тъмносинята „Краун Виктория“ с държавни номера и две антени, монтирани до задното стъкло, беше паркирана на Седемнайсета улица. Зад волана седеше Дейв Полк и гледаше как таксито потегля с обекта на неговото наблюдение на задната седалка. Полк запали двигателя и го последва. В багажника имаше куфар. Той изглеждаше съвсем обикновено, но съдържаше модерна апаратура за прехващане на разговори от аналогови и цифрови телефони. Техниката беше произведена в Тайван и имаше най-голям ефект при подслушването на аналогови разговори. Но ако работещият с нея имаше точния номер на цифровия телефон за подслушване, апаратурата беше еднакво ефикасна. От куфара стърчаха два кабела. Единият беше прикрепен към антената на задното стъкло, а другият — опънат под задната седалка и постелките и излизаше измежду двете предни седалки. Към него беше включена малка слушалка, която Полк си беше сложил в ухото.

Беше на пост от три следобед. През по-голямата част от смяната му не се случи нищо, за разлика от последните петнайсет минути. Днес беше първият ден, в който я следяха. Не бяха казали на Полк защо, но и той не пита. Беше дисциплиниран войник. Изпълняваше заповедите, без да задава въпроси. Това не означаваше обаче, че е някакъв робот. Той се интересуваше от актуалните събития, а и имаше напълно нормално влечение към противоположния пол. Благодарение на тези две обстоятелства Анна Райли не остана незабелязана от него. Тя беше най-сексапилната репортерка във Вашингтон и беше участвала в кризата със заложниците в Белия дом преди година. Полк си спомняше една статия, в която пишеше как нейните колеги й се възхищавали, че не е поискала да трупа дивиденти от участието си в трагедията. Той подозираше, че в тази история имаше и скрити моменти.

Когато следиш някого, имаш много свободно време. Вече беше прочел „Уошингтън Поуст“ и „Уошингтън Таймс“ от край до край. Обичаше да сравнява двата вестника и начина, по който те излагаха материалите. Те бяха всекидневното му доказателство колко пристрастна и субективна е пресата.

Полк продължи да следва таксито на запад по улица G. Внимаваше да спазва достатъчно голяма дистанция. Едно от нещата, за които му бяха казали да следи, беше дали Анна Райли осъществява някаква комуникация с мъж на име Мич Рап. От чутото досега Полк заключи, че този Мич Рап е неин приятел. Първоначално си мислеше, че основна цел на наблюдението му е Райли. Сигурно ставаше въпрос за някакъв журналистически материал, по който тя работи и се рови нежелано. Но сега, след като чу разговора с Рап, започваше да се пита дали не той е целта.

Рап нареди на Кенеди и Стансфийлд да сложат ръце в скута си, за да може добре да ги вижда. Те се подчиниха. И двамата бяха напълно наясно със способностите му. Рап се премести зад Стансфийлд и зае позиция така, че гърбът му да е към стената, а не към някой от прозорците. Подпря дръжката на пистолета върху облегалката на кожения стол и насочи дългия черен заглушител към Коулман. Черните му очи не се отделяха от Кенеди. Търсеха и най-малкия признак за вина. Нямаше такъв. Точно от това се боеше. Тя изобщо не трепваше.

Кенеди позволи на изненадата да я обземе само за миг. Сега беше очевидно, че е пропуснала нещо. През последните няколко дена беше толкова разтревожена за Рап! Не й мина през ума, че Рап може да предположи, че тя и Стансфийлд са му устроили капан. Каза си да остане спокойна, а на глас изрече:

— Мич, знам какво си мислиш, но не си прав. Никога не бих постъпила така с теб.

— А, така ли? И откъде знаеш какво си мисля?

— Защо иначе ще нахълтваш така?

Рап пренебрегна въпроса:

— Защо изпратихте онези двамата да ме убият?

— Това ли са се опитали да направят? — Кенеди хвърли поглед към Стансфийлд. Поне за едно нещо бяха прави. — Мич, не съм им давала такава заповед. Боя се, че сме били предадени. От кого — още не знаем.

Рап искаше да й повярва, но му трябваше доказателство.

— Доколкото знам, Айрини, има само трима души, които могат да ми заложат такъв капан. Директорът Стансфийлд, ти и президентът. Кой от вас беше?

— Мич, никога не бих ти сторила подобно нещо… нито Томас или президентът.

— Защо се държа толкова странно, когато ти казах по радиостанцията, че това е последната ми задача? Дали не беше защото не искаш да се мотая жив с всичките ти мръсни малки тайни? Не искаше ли да сложиш край на проблема чисто и елегантно?

Кенеди поклати тъжно глава. Обвиненията му я наскърбиха.

— Познаваш ме много добре. Никога не бих ти причинила вреда. Държах се странно заради Томас. Той умира от рак. Ти не знаеше, нали?

— Не. — Рап извърна поглед към Стансфийлд. Наистина изглеждаше слаб и болнав.

— Всичките лешояди вече кръжат отгоре и се готвят за пир. От всички страни идва натиск. — Кенеди млъкна за малко и добави: — Погледни ме в очите, Мич, и ми кажи наистина ли мислиш, че може да съм сторила подобно нещо?

Рап беше разбрал едно през последните десет години — че хората са способни на почти всичко. Въпреки това обаче досега винаги можеше да разчита на Кенеди. Тя беше човекът, който трябваше да пази тила му.

— Ако не си ти, тогава кой?

— Това се опитвахме да разберем.

— Само ме сложи в една стая с екипа, който изпрати в Германия, и аз ще се погрижа.

— Няма да може.

— О, чакай да позная. Те са изчезнали.

— По-лошо.

— Мъртви са.

— Да.

— Колко удобно!

— Повярвай ми, аз най-много исках да говоря с тях.

Рап измърмори:

— Всъщност аз бях преди теб. — Той насочи пистолета към Кенеди. — Тя не се опита да убие теб, а мен.

— Какво точно се случи в Германия?

— Имам няколко въпроса, преди да преминем към тази част. Откъде знаеш, че са мъртви?

Кенеди погледна към Коулман. Бившият командир на морските тюлени се обади:

— Видях със собствените си очи.

— Видя или дръпна спусъка?

Коулман поклати глава.

— Не ги убих аз.

— Скот, не се обиждай, но какво изобщо правиш в цялата тази работа ти, по дяволите?

Стансфийлд се изкашля и вдигна ръка.

— Аз го изпратих, Мичъл. Получихме съобщение от Дженсън — ти ги познаваш като Хофман — след мисията. Те твърдяха, че графът е ликвидиран, но ти си загинал в операцията. Когато проследихме развитието на ситуацията, стана очевидно, че Дженсън грешат. Имаше сведения, че някой с твоето описание е видян да напуска имението на графа пет-десет минути след Дженсън. После избухна пожарът. Двамата Дженсън не казаха нищо за него. Заподозряхме нещо и аз накарах Скот да отиде в Колорадо и да докара тук Дженсън за подробен доклад и разпит.

— Мич, какво стана в Германия? — намеси се Кенеди.

— След минутка. — Рап се обърна към Коулман: — Разкажи ми за Колорадо.

— Отидох там с моите хора да ги взема.

— Кога?

— В събота вечерта. Дженсънови имат къща западно от Денвър в един малък град, наречен Евъргрийн. Установихме наблюдение и тъкмо се готвехме да тръгнем към къщата в неделя сутринта, когато се появи друга група и ги застреля.

Рап го изгледа изпитателно, опитвайки се да разкрие лъжата.

— Коя беше другата група?

— Не знам. — Коулман поклати глава. — Бяха четирима. Трима мъже и една жена. Действаха много професионално. Бързи и точни.

— Наистина ли нямаш идея кой е могъл да бъде?

— Не.

— Това са глупости, Скот — повиши тон Рап. Обърна се към Кенеди: — А ти?

— Обсъждахме проблема, когато ти нахлу — каза тя.

— О, извинете, че забравих да почукам, но, надявам се, разбирате, че съм малко ядосан. Пращате ме на мисия, за която се очаква да знаят шепа хора, и точно след като премахвам графа, обръщам се и онази кучка, която трябва да ми помага, изстрелва два куршума в гърдите ми. Напълно ясно е, че някой ми е устроил капан. Ти — посочи с пистолета към Кенеди — имаш средствата и начините. Сега се опитвам да разбера каква е била мотивацията ти.

Кенеди рязко стана.

— Ако си мислиш, че…

— Седни си на мястото! — извика Рап.

— Не, няма да седна! И престани да сочиш с този пистолет към мен!

— Седни си, Айрини, или, кълна се, ще…

— Какво? Ще ме застреляш? — викна предизвикателно тя и направи крачка към него. — Познавам те достатъчно добре, Мич, за да съм сигурна, че никога няма да го направиш. Никога! А и много добре знаеш, че аз при никакви обстоятелства няма да наредя да те премахнат! — Тя си пое дълбоко дъх и сведе очи.

Лицето й бе пламнало, беше стиснала ръцете си в юмруци. Рап никога не беше я чувал да повишава глас. В крайна сметка й повярва, защото повече от всичко искаше да й вярва. Свали бавно пистолета.

— Добре — изрече тихо. — Тогава да се опитаме да разберем кой го е направил.