Самотният играч

7.

Айрини Кенеди се събуди от странни звуци, които можеха да идват само от едно нещо — анимационен филм. Беше се превърнало в ритуал в събота сутрин. Младият Томас, или Томи, както го наричаха връстниците му, беше на шест години. Отминаха дните, когато той я викаше, щом се събудеше. Странно, но това й липсваше. Идваше и се гушеше в нея. Тя предпочиташе да поспи още час, но понякога й се искаше отново да стане от леглото, да го гали по гърба и да го целува, докато той се разсъни и отметне завивките. Беше й казал, че вече е твърде голям за такива работи. Имаше независим характер, който определено беше наследил от майка си.

Тя седна в леглото и докосна с пети пода. Будилникът показваше 7.58 часа. Откакто се помнеше, спеше с памучен клин и каквато тениска й попаднеше. Беше слаба, може би прекалено. Не беше нарочно, просто не обичаше да яде много.

В банята тя пусна водата и завърза правата си кестенява коса на конска опашка. След като търка и ми лицето си в продължение на три минути, изми зъбите си и отиде да намери Томи там, където си мислеше, че ще е. Седеше по пижама на метър и нещо от телевизора, напълно увлечен от сериала „Пауър Рейнджърс“, където героите рушаха сграда след сграда. Кенеди се доближи и го целуна по главата.

— Добро утро, скъпи.

Томи промърмори нещо, което майка му не можа да разбере, без да отдели очи от екрана. Кенеди се почеса по главата, взе празната купа и отиде в кухнята. По пътя грабна млякото и го прибра в хладилника. След като сложи купата и лъжицата на сина си в мивката, включи кафеварката и си взе един банан.

Наведе се над кухненския плот и мислите й се върнаха към Рап. Анонимното обаждане до германските власти за товарния кораб беше направено по план. За всеки случай уведомиха и медиите. Така БКР нямаше да може да потули случая. Що се отнасяше до това — какво е станало с Хагенмилер, Кенеди беше в неведение. Центърът за борба с тероризма можеше да наблюдава събитията отдалеч и с помощта на Центъра за глобални операции нямаше нещо, което да не разбере в рамките на петнайсет минути. Проблемът в случая беше, че Кенеди трябваше да действа потайно. Не можеше да позволи дори и най-близките й колеги от службите за борба с тероризма да разберат, че Хагенмилер ще бъде премахнат.

Тя изяде банана и каза на Томи да изключи телевизора и да се облече. Детето неохотно се подчини и след петнайсет минути двамата бяха на външната врата. Кенеди с две чаши кафе и Томи с футболната топка и гумената играчка Годзила. Пред къщата ги чакаше тъмносин „Форд Краун Виктория“, а зад волана му седеше Хари Петерсън от Бюрото за охрана на ЦРУ. Айрини и Томи седнаха отзад. Кенеди подаде на Хари чашата с прясно кафе и колата потегли.

Кенеди не искаше да й дават шофьор. Живееше на по-малко от десет минути път до Ленгли и първоначално го възприе като намеса в личния й живот. За нейно нещастие обаче миналата пролет „Уошингтън Поуст“ беше излязъл със статия за нея, озаглавена „Най-могъщата жена в ЦРУ“. Кенеди не беше дала съгласие за интервю, а и самият президент беше настоял статията да не се публикува. Но от вестника не ги послушаха и я напечатаха. Най-малко искаше да попада в светлината на прожекторите и хората, които преследва, да знаят нещо за нея.

Последиците от статията бяха предсказуеми. Заплахите започнаха да се сипят една след друга. Томас Стансфийлд взе решение. Заповяда да се монтира охранителна система около дома на Кенеди и й даде шофьор. Охранителната система се наблюдаваше от ЦРУ и поне веднъж през нощта покрай къщата минаваше екип по сигурността на ЦРУ и проверяваше района. Кенеди получи и пейджър с алармен бутон. Наредиха й да го носи непрекъснато или да е близо до нея денонощно.

Томи беше във възраст, в която не съществуваха глупави въпроси. Веднъж беше зърнал пистолета на Хари Петерсън, докато двамата се бореха на вратата и чакаха Айрини да излезе. Томи го помоли да види пистолета и Хари удовлетвори желанието му. Беше на петдесет и една и знаеше, че е безсмислено да забраниш нещо на едно малко момче. Това само засилваше детското любопитство. Хари му показа пистолета, даде му стриктни инструкции за безопасността и му позволи да докосне оръжието. По-късно, докато пътуваха към Ленгли, Томи беше изстрелял въпроса: „Колко лоши си убил досега?“

Самата Айрини се беше питала доста пъти, но, разбира се, никога не беше задавала подобен въпрос на шофьора. Хора като Хари Петерсън не започват да се занимават с охрана, когато им доскучае да продават перални. Те са бивши военни, ченгета или командоси, чиято възраст е твърде напреднала, за да пълзят по покривите в някое адско място в Третия свят.

Колата спря пред сградата на старата щабквартира. Тя беше построена през 1963 г., а новата беше завършена през 1991 г. Заедно двете сгради предлагаха над 225 хиляди квадратни метра работна площ: Айрини и Томи влязоха и спряха на пропускателния пункт. Тя се подписа за сина си и пазачът му даде пропуск на посетител, който ограничаваше достъпа му само до общите помещения в сградата. След като сканира нейния пропуск, охранителят пусна майката и сина да минат.

Като всички други съвременни правителствени институции, ЦРУ беше станало чувствително, грижовно и щедро с персонала си. Шест дни седмично се предлагаха целодневни грижи за децата. Кенеди се възползваше от тях само в събота сутрин. А и на Томи му харесваше. Беше се запознал с другите деца и заедно се радваха на съботите, като прекарваха времето в строене и рушене на разни неща. Кенеди го повери на възпитателката Джоан и отново се подписа за него. Устоя на желанието пак да целуне сина си по главата. Неговите приятели гледаха. Няколко пъти й се беше скарал много сериозно, задето е извършила този лигав акт на унижение пред другите момчета. Вместо това му махна и обеща да се видят за обяд.

Кенеди се върна при асансьорите и се качи с един от тях до шестия етаж. През 1986 г. Роналд Рейгън подписа президентски указ, който упълномощаваше ЦРУ да разкрие терористите, извършили престъпления срещу американски граждани, и да съдейства за изправянето им пред съда в Съединените щати. По-късно през същата година се роди Центърът за борба с тероризма. Неговата цел беше да координира борбата с тероризма не само в рамките на ЦРУ, но и с другите служби. Най-вече с ФБР, което не беше много насърчавано. То ставаше за първи път и мнозина от старата гвардия виждаха в новото сътрудничество между ЦРУ и ФБР наближаването на края на света.

До вратата имаше табелка, на която с черни букви пишеше „Център за борба с тероризма“. Преди да набере кода на електронната брава, Кенеди спря и събра мислите си.

Основното в помещението бяха екраните за прожекции и голямата правоъгълна маса. Средата на масата беше повдигната с около метър. Отдолу бяха подредени най-различни компютърни монитори, кодирани факсове и телефони. Тук служителите на разузнаването седяха и обменяха информация със съюзниците и другите американски правителствени служби. Залата бе нещо средно между нюзрума на голяма медия и диспечерска кула за контрол на въздушния трафик.

Първият, когото Кенеди срещна, беше Том Лий, заместник-директорът на Центъра, вторият човек след нея. Лий говореше с двама от оперативните офицери, които работеха върху случая с Хагенмилер. Когато я видя, той прекъсна разговора си и тръгна към нея. На половината път посочи с глава към нейния офис. В погледа му се четеше: „Няма да повярваш какво се случи!“

Кенеди и Лий се разбираха добре. И двамата имаха уравновесени характери. Както беше обичайно за поста на заместник-директор на ЦБТ, Лий не беше на щат в ЦРУ. Той беше от ФБР. До такова новаторство беше стигнал Центърът за борба с тероризма. На Кенеди се подчиняваха федералното бюро за разследване, Тайните служби, Агенцията за национална сигурност, Агенцията за борба с наркотиците и учените от Центъра за контрол на бедствия и от института „Лоурънс Ливърмор“. Преди петнайсет години дори на шефовете на тези служби не биха разрешили да видят секретните материали, с които днес работеха аналитиците на средно ниво.

Лий затвори вратата зад себе си и сложи длани на бедрата си. До мозъка на костите си федерален агент от Бюрото, той носеше костюм и вратовръзка дори в събота сутрин. Поне беше свалил сакото. В ЦБТ имаха малко по-либерални правила за външния вид, отколкото в останалите отдели в Ленгли. Повечето от оперативните офицери се обличаха в дънки. Лий беше родом от Сиатъл, макар че родителите му бяха емигрирали от Корея. Беше завършил Вашингтонския университет с две дипломи — по счетоводство и компютри.

Кенеди остави чантата си.

— Какво има?

Лий бавно поклати глава.

— Мислим, че граф Хагенмилер е бил убит снощи.

Кенеди повдигна вежди.

— Сериозно?

— Да… сериозно. — Лий наблюдаваше Кенеди дали няма да се издаде с жест, че знае повече, отколкото се преструва. Имаше подозрения, че тя и любимото й Управление невинаги му казват какво става. До известна степен уважаваше това право, но понякога неведението го изнервяше. Както винаги, изражението й не издаде нищо.

След като седна в грозния си служебен стол, тапициран с някакъв мистериозен сив плат, тя отново попита:

— Какво имаш предвид с това „мислим“?

— Не сме съвсем сигурни какво става там. Знаем само, че няколко хамбургски телевизионни канала съобщават за пожар, избухнал снощи в имението на Хагенмилер. Щетите са значителни. От прехваната информация на АНС знаем, че в пепелта са били открити два трупа. И двата са силно обгорени. Предполагат, че единият е на графа, а другият — на неговия бодигард.

— И не можем да зачеркнем възможността да е нещастен случай?

Лий кимна.

— Както съм казвал и преди, плаща ни се да бъдем параноици. Но дори и в този случай шансовете горящ въглен да се претърколи от камината и да убие хора са нищожни.

— Трябва да се съглася с теб. — Кенеди взе кафето си. — Каква е предварителната ни оценка?

— Добър въпрос. Първата ни мисъл беше, че Саддам е заповядал удара заради… сама гадай за причините. Хагенмилер го е прекарал по някакъв начин, може би Саддам е мислел, че ще го издаде. Може би е искал цялото оборудване на половин цена. Кой знае? Саддам е много вероятен като виновник, но ситуацията се разви по твърде интересен начин. — Лий си взе стол и седна. — Преди около час получихме факс. БКР издирва трима души. Двама мъже и една жена, всичките с европейски черти на лицето. Сали току-що свърши да говори по телефона с нейната свръзка в БКР, а те са побеснели. — Лий имаше предвид оперативния офицер, който отговаряше за взаимодействието със страните от Европейския съюз и с различните служби на реда и закона, които помагаха в борбата с тероризма. — По всяка вероятност тези трима души са проникнали в имението на Хагенмилер, като са се представили за агенти на БКР. Имат ги записани на видеолента, докато пристигат с една кола. И тук нещата стават доста странни. Двама от тях излизат от колата и отиват в къщата. Мъж и жена. Няколко минути по-късно жената излиза, скача в колата и заедно с шофьора напускат. Минават още около пет минути и внезапно избухва пожарът. Почти по същото време е заснет от камерите третият, който напуска къщата през странична врата. Той краде кола от паркинга и напуска имението по заден път. Открили са колата, която е откраднал, в закрит паркинг на хановерското летище два часа по-късно. Камерите от летището са го хванали как вика такси и полицията е дала номера на колата за издирване.

Кенеди се опита да запази спокойствие.

— А какво е станало с другата кола?

— Засега за нея не са споменали нищо.

Тя отпи от кафето и се насили да прикрие страха си. Стомахът й се беше свил.

— Друго развитие?

— Да. — Лицето на Лий придоби уморен вид. — Държавният секретар се обади преди пет минути.

На Кенеди не й хареса чутото. Тя остави чашата на бюрото.

— Изглежда, той и Хагенмилер са, или може би трябва да кажа — са били, страстни колекционери на произведения на изкуството. Имат много общи приятели… цял списък на чуждестранни високопоставени персони и кралски величества. Държавният секретар каза, че е знаел за нашето наблюдение на графа и че би искал да сътрудничим на германските власти за залавянето на убийците. — Лий се облегна назад и добави: — Очевидно пожарът е унищожил много ценна колекция от шедьоври.

— Шегуваш ли се?

— Не. Изгорели са някои от най-прочутите и ценни оригинали.

— По дяволите! — Този изблик на емоции беше крайно необичаен за Кенеди. — Казал ти е, че знае за наблюдението ни над Хагенмилер и че иска да съдействаме на БКР.

— Да.

— И какво точно му е известно за наблюдението?

— Не знам.

— Имаш ли някаква представа?

Лий помисли за секунда и каза:

— Възможно.

— Постарай се да научиш най-напред това, ако обичаш. — Кенеди се пресегна за телефона. — Междувременно аз ще видя какво мога да направя, за да спра държавния секретар навреме, преди да е направил още бъркотии.