Самотният играч

17.

Беше се стъмнило, когато самолетът от полет 602 на „Американ Еърлайнс“ докосна пистата на международното летище „Балтимор Уошингтън“. Въздушният лайнер приключи успешно 2 500-километровото пътуване без междинно кацане от Сан Хуан, Пуерто Рико. Мич Рап погледна часовника си, докато самолетът рулираше до пътническия ръкав. Беше осем и двайсет вечерта, понеделник. Веднъж щом Рап излезе от Германия, обратният пък към Америка беше минал много лесно. От Лион той взе полет на „Транс Норт“ до форт дьо Франс, Мартиника. Транзитният 7 150-километров полет му позволи да поспи цели шест часа, и то в първа класа. На малкия остров, задморски департамент на Франция, той си взе стая в един малък хотел в планината, с изглед към лазурносините води на Карибско море. Плати за две нощи — събота и неделя — в брой. Прекара неделята при басейна в почивка, възстановяване на силите и зяпане към рибарското селце долу в ниското. Както и в планиране на следващия си ход. Вечерта си позволи да похапне малко студена храна, седнал на балкона и заслушан в рева на вълните, които се блъскаха в скалистия бряг. Даде свобода на въображението си и се замисли какво ще направи с двамата Хофман, когато ги спипа.

През нощта спа почти осем часа. Сутринта се събуди леко отпаднал, но след малко бягане по брега и километър и половина плуване в морето се почувства освежен и готов за всякакви изпитания, които биха могли да го дебнат в Щатите. Двете нощи и денят, прекарани на спокойния остров Мартиника, приведоха съзнанието и тялото му отново във върхова форма.

В понеделник сутринта той взе полета на „Ер Гуаделуп“ до Сан Хуан, където безпрепятствено мина американската митница. Купи си нови дрехи и храна, след което в 6.15 вечерта се качи на самолета за Мериленд. Слезе на летището в Балтимор. По нищо не се различаваше от другите туристи, току-що върнали се от слънчев уикенд. Носеше избеляла червена бейзболна шапка, синьо-бяла хавайска риза, бермуди и сини кецове. Лицето и ръцете му бяха загорели.

Беше сигурен, че хората от Ленгли не са успели да го проследят. По пътя си беше използвал две различни самоличности, за които ЦРУ не знаеше. Ако са имали късмет и са го зърнали на някоя от камерите на германското летище, хубаво. До този момент той вече беше изчезнал и се бе разтворил в града, който познаваше добре. Имаше вероятност да са сложили хора на аерогарата, които да проверяват пристигащите. Но щеше да ги забележи. Докато вървеше заедно с другите пътници към мястото за получаване на багажа, той не се отделяше от две жени, с които се беше запознал на летището на Сан Хуан. Свали още по-ниско козирката на шапката си. Щеше да остане сред тълпата, докато се увери, че може спокойно да излезе навън.

На Мартиника Рап беше разработил три различни плана. Първата фаза на всеки от тях се състоеше в осигуряването на защита. Нито един не включваше връщането му у дома. Или поне не докато не направи малко проучване и не разбере какво, по дяволите, се беше случило. Анна също трябваше да почака. Много искаше да поговори с нея, но сега не беше моментът. По много причини. Тя ще поиска от него да се откаже веднъж завинаги и да загърби всичко. Анна обаче не разбираше, че в тази професия нерешените проблеми имат навика да се връщат със страшна сила и да те ударят, когато най-малко го очакваш. Щеше да й съобщи с няколко думи, че е в безопасност и че се намира отново в Щатите, но само толкова.

Когато групата туристи с пресен тен доближи мястото за багажа, двете жени от Бауи, Мериленд, предложиха на Рап да пийнат заедно по нещо. Рап глуповато се усмихна и им каза, че приятелката му сигурно няма да хареса идеята. След това взе ескалатора за нагоре и излезе навън. Отпред чакаха три таксита. И от трите слизаха пътници. На шофьорите не беше разрешено да взимат клиенти оттук — от паркинга пред „Излитания“. Те трябваше да се върнат на долното ниво и да се наредят на опашката като всички останали техни колеги. Рап изчака един от шофьорите да се качи в колата си и се мушна на задната седалка. Преди онзи да успее да протестира, Рап му показа петдесетдоларова банкнота. Парите си свършиха работата. Шофьорът се огледа дали някой не ги е видял и запали колата.

— „Хаят Риджънси“, Бетесда, моля — каза Рап.

Мъжът кимна и включи брояча. Рап се обърна, за да провери дали няма опашка. Няколко минути по-късно се намираха на Междущатско шосе 95 и се носеха на юг, към Вашингтон. Пътуването мина без особени събития, или поне така се стори на Рап. Никой не можеше да е абсолютно сигурен обаче. В днешното време на космически спътници и микропредаватели различните „очи“ и „уши“ могат да те проследят от стотици километри, без изобщо да разбереш.

Когато таксито спря пред „Хаят“, Рап даде на шофьора още петдесет долара и влезе във фоайето на хотела през въртящата се врата. Откри телефонен автомат, пусна монета и набра номера по памет. След шестото позвъняване се включи телефонен секретар. За Рап това беше добър знак. Шансовете Маркъс Дюмонд в момента да е там, където трябваше да е, бяха големи. Преди да излезе от фоайето, Рап извади от раницата ватирана блуза и я облече. Тук беше малко по-хладно, отколкото на Карибите.

Малкото кафе-ресторант се намираше на шест пресечки. То беше рожба на Маркъс Дюмонд. Мич Рап и брат му Стивън бяха помогнали с парите и се явяваха нещо като безгласни съдружници. Заведението се казваше „Кафе Уайърд“. То беше едно от първите интернет-кафета и според Рап едно от малкото печеливши. Беше се запознал с неповторимия Дюмонд, докато той следваше заедно с брат му Стивън. Дюмонд спадаше към онези хора, които бяха пълни умници в училище, но се държаха като последните тъпаци в автобуса.

Дюмонд беше компютърен гений и хакер на двайсет и седем години. Рап го беше проучил в Ленгли преди три години. Младият кибергений си беше навлякъл неприятности с ФБР, докато защитаваше магистърската си степен в Масачузетския технологичен институт. Властите го обвиняваха, че е проникнал в компютърните системи на най-големите нюйоркски банки и е превел средства на няколко чуждестранни сметки. Интересното за ЦРУ в случая беше, че Дюмонд не беше хванат, защото е оставил следа, а защото се беше напил една вечер и се бе похвалил не на когото трябва.

По времето, когато беше обвинен, Дюмонд живееше заедно със Стивън Рап. Щом по-възрастният Рап чу за проблемите му с ФБР, той отиде при Айрини Кенеди и й каза, че хакерът заслужава да се изпробва. В Ленгли не обичат да си признават, че наемат някои от най-добрите компютърни пирати, на които се поставя задачата да проникнат във всяка компютърна система, в която успеят. Повечето от хакерските рейдове са насочени към чуждестранни компании, банки, правителства и военни компютърни мрежи. Но само да се проникне в системата, не е достатъчно. Предизвикателството е да се влезе, да се вземе информацията и да се излезе, без да се остави следа. Дюмонд беше ненадминат в това изкуство и талантът му беше оценен от Центъра за борба с тероризма.

Рап отвори вратата и влезе в залата, изпълнена с аромат на прясно кафе. В задната част, с гръб към вратата, седеше Маркъс Дюмонд. Рап се намръщи. Маркъс нямаше никакъв инстинкт за самосъхранение. На бойното поле щеше да изкара не повече от пет минути. Рап спря при бара и поздрави младата жена зад него. С удоволствие отбеляза, че за разлика от предишната служителка, тази нямаше никакви халки, топчета и други метални украшения по тялото. Поне видими. Рап се опита да разчете написаното с неразбираем почерк меню върху черна училищна дъска, окачена на стената над кафе-машините.

Изборът беше огромен.

— Ще взема само чаша кафе.

— Малко, средно или голямо?

— Голямо, ако обичате.

Мич продължи да оглежда мястото. В момента имаше четиринайсет клиенти. Повечето от тях изглеждаха на около двайсет години. Четирите компютъра до задната стена бяха заети, един от клиентите четеше книга, а други двама си записваха нещо в тетрадки. „Амбициозни анархисти“, каза си Рап. Останалите работеха на собствените си лаптопи.

Дюмонд се беше съсредоточил в екрана пред себе си. Беше чул познатият му глас да си поръчва кафе и едва се удържа да не се обърне. Беше Мич Рап — човекът, който знаеше неща, недостъпни за другите. Не беше странно Рап да се отбива в кафето му, но обикновено идваше с приятелката си в неделя. Дюмонд стана и взе наполовина пълната си чаша с кафе. На път към бара несъзнателно облиза изсъхналите си устни.

Рап плати кафето и благодари на жената. Обърна се и кимна на Дюмонд да отидат отзад. Проправиха си път между масите и седнаха в едно сепаре до тоалетната. Рап зае мястото с лице към външната врата.

— Хубава афроприческа, Маркъс.

Дюмонд инстинктивно докосна косата си.

— Връщат се на мода.

Мич се засмя.

— Изглеждаш, сякаш си се пекъл на слънце — подхвана Дюмонд.

— Пътувах.

— По работа или на почивка?

Рап обгърна чашата си с длани.

— По работа — изрече.

— И как мина? — попита Маркъс неуверено.

— Не много добре. — Рап отпи от кафето. — Как вървят нещата в Центъра? — Имаше предвид Центъра за борба с тероризма.

— Същите стари фъшкии.

— Нищо ли необичайно нямаше през последните три дни?

— Не. — Дюмонд изкриви лице. — Нищо, което аз да съм забелязал.

— Ами Айрини? Как се държи тя?

— Както винаги. Тя си е Айрини.

— Съвсем нищо странно?

— Мич, тази жена сигурно не издава стон и когато изпитва оргазъм! По дяволите, тя сигурно никога не е имала оргазъм!

Рап се намръщи. Но преди да каже каквото и да било, Маркъс добави:

— Извинявай. Харесвам Айрини, но знаеш какво имам предвид. Тя е студена като лед. Сградата може да изгори до основи, но тя няма да трепне.

Рап знаеше какво иска да каже той.

— Нищо ли не забеляза?

Дюмонд се облегна назад.

— Ами, Мич, винаги има нещо. Сигурно, ако ми загатнеш по каква работа си ходил, ще мога да ти кажа повече.

Рап замълча. Засега реши да не разкрива на Дюмонд за Германия.

— Още ли е у теб куфарът, който ти дадох?

— Да, не съм го пипал, както ми каза. — Е, всъщност беше го пипал. Беше сядал върху него. Всеки път се беше питал какво ли има в студения метален куфар. Единственото, което му хрумваше, беше свързано с оръжие и пари. Мич Рап беше опасен човек и не би дал да му пазят заключен метален куфар с дрехи.

Рап погледна часовника си.

— Още ли се намира на старото си място?

— Да.

— Добре тогава, да вървим.